„Без страх“ от Лиса Гарднър

„Ако не можете да изпитвате болка, тогава откъде знаете от какво да се страхувате? Не е ли болката коренът на повечето ни страхове?“

Kniga_bez-strah-lisa-gardnar Ако следите блога ми, вече сте забелязали, че съм почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за сержант Ди Ди Уорън. Ако пък не го следите често или попадате на него за първи път, сега вече разбрахте за една от поредиците, които продължавам да чета. В един момент през изминалата година обаче нямах търпение да напредна с вече издадените книги и вероятно това беше грешка, тъй като „Вселената на Ди Ди“ ми дойде малко в повече – главната героиня е една и съща, развитието на действието е много подобно, а и до някъде не очаквах изненади в стила на Гарднър. Затова и сега изчаках малко повече преди да започна седмата книга.

Последното, което бостънският сержант Ди Ди Уорън помни, е как се връща сама на местопрестъплението, следват проскърцване по пода, зловещ шепот в ухото и падане по стълбите. Инцидентът ѝ причинява тежка контузия, която я възпрепятства да се върне на работа, а ситуацията се усложнява още повече, защото Ди Ди, неизвестно защо и срещу кого, е произвела три изстрела и сега се води вътрешно разследване срещу нея. Въпреки това, след откриването на втора убита жена, се оказва, че единственият човек, който може и да е виждал убиеца, е именно детектив Уорън, която обаче няма никакъв спомен от нощта, в която е пострадала.

В целостта си, седмата книга от поредицата за сержант Ди Ди Уорън е мрачна смесица от трилър и мистерия, която освен че проследява разследването на няколко зверски убийства без ясен мотив, прави опит да задълбае и в теми като човешката природа, възпитанието, семейството и до какво води наследството, което ни оставят родителите.

След като бостънската полиция приключва с огледа на ужасяващо убийство, детектив Уорън решава да се върне сама на местопрестъпление, вярвайки, че е пропуснала нещо. Това необмислено решение може да ѝ коства кариерата, защото пада по стълби и получава рядко и изключително болезнено нараняване, което я принуждава да се оттегли от активна служба за неопределено време. Ди Ди обаче няма никакъв спомен за случилото се, но такава травма не може да се получи, ако тя не е била умишлено бутната, което поражда най-важните въпроси – от кого и защо това убийство толкова много наподобява престъпленията на Хари Дей – сериен убиец отпреди 40 години? Междувременно, докато се опитва да се справи с болката, да помага неофициално на екипа си и да приеме реалността, че не е свръхчовек, сержант Уорън започва да посещава болкотерапевта д-р Аделин Глен, чиято сестра се оказва ключов фактор за разследването.

Не мога да излъжа, че Лиса Гарднър има умението да увлича читателя в историята, която разказва, и в по-голямата си част „Без страх“ не прави изключение. Действието е сравнително динамично, има няколко сюжетни линии, които се обединяват в края, главните герои са задълбочени и обратите спомагат за поддържане на интереса. Освен това, както и в предходните книги на писателката, и тук забелязваме неин обичаен похват и това е използването на няколко гледни точки. Повествованието е препредадено от три перспективи: тази на Ди Ди Уорън, която претърпява голяма промяна в характера си покрай това, че вече е майка, има съпруг и се бори с болезнена контузия, която ограничава живота ѝ и ѝ пречи да си спомни какво се е случило на местопрестъплението; тази на д-р Аделин Глен, която е терапевт по болката, но е неспособна да изпитва физическа болка, осиновена като дете, получава фамилията на осиновителя си, което ѝ помага да скрие от всички мрачната си семейна история – тя е дъщеря на серийния убиец Хари Дей, а сестра ѝ Шана излежава доживотна присъда за убийство; и тази на убиеца, който остава неизвестен до края, но представя себе си като наследството на Хари Дей. Очевидно този, който убива жени в Бостън като дере кожата им и оставя роза и шампанско на местопрестъплението, е свързан със сестрите Дей по някакъв зловещ начин, но защо всичко това се случва след 40 години? Дали това е история за отмъщения, за благоговеещ имитатор или е свидетелство за принадлежност към семейство Дей?

И очаквайки интересна надпревара с времето, заподозрени, събиране на улики и разрешаване на поредния тежък случай, се почувствах объркана, когато Гарднър смени посоката на развитието на историята. Докато бостънската полиция се сблъсква само с неизвестни и ѝ е трудно да намери мотива за убийствата, писателката сякаш се отдалечава от престъпленията и разследването и измества фокуса върху човешката природата и възпитанието, ролята на физическа и емоционалната болка в живота, ролята на парите, как миналото влияе на настоящето, поставяйки в центъра на сюжета проблемните животи на Аделин и Шана. Аделин е имала късмет да бъде осиновена от лекар, който се е погрижил да я образова и да я направи финансова независима, докато поеме по своя собствен път без да е обременена от семейната си история, но установявайки връзка със сестра си Шана Дей, д-р Глен осъзнава, че кръвната връзка е по-силна от всичко. Шана е прекарала последните четиридесет години от живота си в затвора заради убийството на Дони Джонсън – изолирана, антисоциална, неспособна да изпитва чувства като радост и любов, единственият ѝ досег с външния свят са посещенията на сестра ѝ, срещите с терапевт и писмата от журналиста Чарлс Старци, изненадващо оказвайки се братовчед на Дони. Всъщност, изместването на вниманието върху чисто личните истории, вместо върху естеството на престъпленията, би било интересно решение, ако крайният резултат не беше почти постоянното повтаряне на мисли, действия, мнения и спомени, а това неизменно кара читателя да губи интерес. Част от сюжетните линии остават неразвити, книгата изглежда изкуствено удължена и основният ми проблем от средата нататък беше, че ми липсваше симбиозата между идея и изпълнение.

Нямаше ясна тема, нямаше водещ герой, който да е в центъра на историята, нямаше добре изградена връзка между убиец – мотив – обрати – последствия, което за мен доведе до липса на достатъчно съспенс и загуба на интерес към отговора на въпроса „Кой е извършителят на трите жестоки убийства?“. Вероятно по тази причина и развръзката ми се стори удобна, незадоволителна и антиклиматична.

Ще бъда напълно честна като кажа, че „Без страх“ не е най-добрата книга в поредицата за сержант Ди Ди Уорън или просто аз съм започнала да губя интерес и затова все повече ми правят впечатление пропуските в изграждането на сюжета и несполучливия финал. Не ме разбирайте погрешно, Гарднър е добра като писател и има прогрес в стила ѝ, но седмата книга имаше прекалено много слаби страни, за да мога да я препоръчам.