Author: Iviana

Писмата на Винсент ван Гог

„…but you people do not understand me, and I am afraid you never will.“

Корицата на английското издание на сборника "Писмата на Винсент ван Гог" с автопортрет на художникаОтдавна ми се искаше да прочета сборника с избрани писма на Винсент ван Гог до брат му, но тъй като българското издание се изчерпа мигновено миналата година, се сдобих с “Писмата на Винсент ван Гог” на английски. Наистина нямам представа колко голяма е разлика между двете по отношение на подбраните писма и редакцията, но все пак уточнявам за кое издание ще говоря аз. И се подгответе, защото няма да съм кратка, тъй като ще се опитам да ви преведа през по-важните факти за продължилия 37 години живот на човека, когото в съвремието си познаваме като един от най-великите художници в историята на европейското изкуство.

Всъщност дори и да не сте голям любител на изобразителното изкуство, много вероятно поне няколко пъти в живота си да сте попадали на името „Ван Гог“ и да сте виждали репродукции на неговите слънчогледи и цъфнали бадеми върху всякакви предмети. На мен обаче ми е един от любимите художници редом със Салвадор Дали, Леонардо да Винчи, Фрида Кало и Клод Моне и съм имала щастие да видя негови картини в оригинал. Но истината е, че личността му е много повече от неговите платна и писмата до брат му Тео определено ни помагат да повдигнем завесата на този митичен и противоречив образ, който приживе остава непризнат.

„Писмата на Винсент ван Гог“ в целостта си е сборник, проследяващ номадския начин на живот на художника в Лондон, Етен, Париж, Амстердам, Хага, Арл и личните му отношения между 1872 и 1890 година. Нещо повече, тези над 600 писма достигат до широката публика благодарение на Йохана ван Гог-Бонгър, вдовицата на Теодорус (Тео) ван Гог, която през 1913 година подготвя първото пълно издание. И трябва да сме ѝ много благодарни, защото макар Ван Гог да е нарисувал редица шедьоври и да го познаваме в светлината на гениален художник, чрез тази толкова лична кореспонденция той обрисува душевния си автопортрет и повдигаме завесата на вътрешния му свят. 

Любопитно е, че личности като него, надарени с такъв талант и оставили световно признато наследство, винаги са били обвити в мистерия. Но точно това е добавената стойност на „Писмата на Винсент ван Гог“ – ние истински опознаваме този велик художник с всички негови слабости, душевни терзания, тежък характер и несломима упоритост като проследяваме трудния път, който изминава, за да запише името си в историята.

Писмо от ван Гог към Тео, снимка от The Letters of Vincent Van Gogh (Penguin Classics)

Въз основа на сборника, бихме могли да разделим живота на Винсент на няколко етапа, тъй като всеки от тях носи промяна. Първите стъпки в света на изобразителното изкуство прави като търговец на картини в Хага през 1869 и благодарение на усърдната си работа, е преместен в Лондон през 1873 година. Но в британската столица изживява и първото си любовно разочарование, което му повлиява негативно – от жизнерадостен и оптимистично настроен, той става сериозен и вглъбен в мислите си. По същото време започва фанатично да изучава Библията и дори възгледите му за изкуство се насочват към религиозната тематика, което с педантичност е отразено в писмата до брат му чрез цитати и псалми. За кратък период се мести в Париж, но през 1876 година напуска работа заради различия със собствениците на фирмата за търговия с произведения и се връща в Англия. Може би това е и моментът, който бележи следващия етап от живота на Ван Гог, защото макар да е напълно отдаден на евангелието, интересът му към изкуството нараства все повече. И така след няколко години в неуспешни опити да стане проповедник, преместване в Белгия и живот в изключителна нищета, през 1880 брат му Тео решава, че ще му помага като му изпраща пари и в същата година, на 27, Винсент взима окончателното решение да стане художник.

Завръщайки се в Нидерландия през 1881 обаче, характерът на Винсент е съвсем променен – отношенията с родителите му са силно обтегнати, търси своя стил на рисуване, Тео го издържа и парите все недостигат, влюбва се несподелено в братовчедка си Кей Вос, която отговаря на чувства му с думите „не, никога, не“, което го наранява дълбоко и е споменавано многократно в писмата му. Но може би това е и периодът, в който ми се стори, че най-осезаемо виждам Винсент ван Гог какъвто го познавам от сведенията за него – сприхав, неотстъпчив и безкомпромисен по отношение на мнението и възгледите си, готов да обърне гръб на всеки, който оспорва изборите му с какво да се занимава или кого да обича и всичко това често е повод за спорове между него и Тео.

Въпреки напрежението в личния си живот и нещастните любовни увлечения, в действителност той е изключително продуктивен по време на пребиваването си в Хага, Дренте и особено в Нюнен (1883-1885 г.), където рисува около 180 картини – портрети, пейзажи, натюрморти и селяните по полетата, експериментира с акварел, молив и маслени бои. През 1885 година създава и “първата си истинска” картина, а именно шедьовърът от нидерланския му период „Селяни, ядещи картофи“, за който пише до брат си: От моите собствени работи смятам, че картината на селяни, които ядат картофи, е най-доброто, което съм правил до момента”

„Селяни, ядещи картофи“, 1885, снимка от албума Van Gogh. The Complete Paintings

Истината обаче е, че Винсент е бил противоречива личност, която трудно би могла да бъде разбрана дори от близките му. Импулсивен, начетен, упорит, идеализиращ идеята за семейство, но колкото повече навлиза в света на изкуството, толкова повече потиснатостта му се задълбочава – това да бъде признат като художник се превръща в идея фикс, започва да обвинява брат си Тео, който е търговец на картини, че не полага достатъчно усилия, за да популяризира изкуството му и липсата на средства са една от основните теми в кореспонденцията помежду им. Но Ван Гог е твърдо решен да преследва истинското си призвание и изненадващо за Тео, по-големият му брат се мести при него в Париж през 1886 година, където става част от течението постимпресионизъм.

За съжаление, за около година нямаме никакви сведения за живота му, а това е изключително важен момент, тъй като художникът установява връзки с Анри дьо Тулуз-Лотрек, Пол Синяк, Клод Моне, Жорж Сьора, Едгар Дега, Пол Гоген – едни от най-известните имена в европейското изобразително изкуство, и това из основи променя техниката му. Докато в ранния си период рисува главно с тъмни, земни цветове и изобразява човешки фигури, след 1886 нидерландецът започва да използва ярки, наситени бои, изучава теории за съчетание на цветовете, увлича се по японското изкуство, рисува редица автопортрети и запечатва върху платната си градския живот в Париж. Френската столица обаче не носи на Ван Гог чувството за принадлежност към художествената общност, към която се стреми – подценяван и огорчен от критиките на колегите си по отношение на стила му, той решава отново да тръгне напът.

Преместването в Прованс през 1888 година, и по-конкретно в Арл, носи на Винсент вдъхновението, от което се нуждае – освен, че се наслаждава на времето в южна Франция, той вече вижда света в други цветове и композиции и това се превръща в най-продуктивния му период с най-известните му картини – „Ваза с 12 слънчогледа“, „Тераса на нощно кафене“, „Червеното лозе“, „Столът на Винсент с лулата му“. Но в никакъв случай не можем да кажем, че животът на Ван Гог в Прованс е бил спокоен и щастлив. Макар да не спира да работи, всъщност това е най-тежкият период от емоционална и здравословна гледна точка. Започва да пие повече от обикновено, все по-често изпада в депресивни състояния, става все по-избухлив и през декември 1888 година се случва злощастно известният инцидент, при който Винсент реже ухото си и е увековечен чрез „Автопортрет с превързано ухо“. Тук е важно да спомена, че сборникът с писма развенчава отдавна битуващия мит, че Ван Гог реже ухото си заради проститутката Рошел. В действителност отрязва малка част от него в пристъп на автоагресия след спор с Пол Гоген, с когото живее в Арл.

„Столът на Винсент с лулата му“, 1888, снимка от албума Van Gogh. The Complete Paintings

Това донякъде е моментът, който бележи и последният турбулентен етап от живота му. Винсент започва да получава пристъпи по неизвестна за лекарите причина, придружени от припадъци и епизоди със загуба на памет. Макар състоянието му да се подобрява след лечение, той е посъветван да се настани доброволно в приют за душевно болни в Сен-Реми-дьо-Прованс, за да е под лекарско наблюдение. Зад тази препоръка обаче има и още една причина, която прави отпътуването на художника от Арл през май 1889 наложително. Жителите подават петиция срещу него с искането да напусне града.

Въпреки ограниченията, които изпитва в приюта, Ван Гог не спира да твори – преобразува една празна стая в свое ателие и рисува предимно в двора на клиниката. Писмата до Тео ни предлагат и една малко по-различна картина за живота му там – художникът много често разказва за тежката форма на епилепсия, с която е диагностициран, и как тя вече не го плаши, защото вижда и други хора, страдащи от същото. Разказва за пациенти, които получават пристъпи, имат епизоди на агресия и чуват гласове, за пациенти, които се самонараняват – същите симптоми, които преживява и той самият. И макар това донякъде да носи душевно успокоение на Ван Гог, здравословното му състояние остава нестабилно и той изпада в тежка меланхолия. Самоизолирал се от старото си обкръжение, единственият човек, с когото общува по време на престоя си в Сен-пол-дьо-Музол, е Тео. Но макар потиснат и самотен, в този период Винсент създава шедьовър след шедьовър, от които най-познатият ни вероятно е нарисуваната през юни 1889 година „Звездна нощ“, която прекрасно изобразява света, такъв какъвто го вижда художникът.

От този момент нататък психическото състояние на Ван Гог се влошава все повече – макар през юли да научава добри новини от снаха си Йохана, че с Тео очакват момче, което ще кръстят на него, той получава няколко изненадващи и силни епизода, при един от които поглъща разредител и бои за рисуване, започва да се страхува от част от пациентите и е измъчван от кошмари. Едва през август лекарят му уверява Тео, че суицидните наклонности на брат му са изчезнали и той е получил разрешение да рисува отново. От този момент нататък дори писмата на Винсент не са същите, в тях сякаш липсва онзи хъс за живот – започва да говори все повече за миналото, прави равносметки и споменава все по-често сестра си и майка си. До известна степен обаче най-после получава така чаканото признание – през февруари 1890 година е публикувана обстойна хвалебствена статия относно творчеството на Ван Гог в престижното списание Mercure de France.

Автопортрет, 1889, снимка от албума Van Gogh. The Complete Paintings

Следващите няколко месеца са тежки за художника, тъй като получава още няколко силни атаки, при които се опитва да се самонарани и това го кара да се чувства като счупен съд”. В търсене на изход от болестта си, Ван Гог взима решение да напусне Сен Реми и да потърси друг приют, където да живее. Благодарение на брат си, през май 1890 г. нидерландецът отпътува за Овер-сюр-Оаз (селце близо до Париж) с д-р Пол Гаше, който е убеден, че може да го излекува и двамата наемат стая в странноприемница. Винсент бързо се сприятелява с доктора и децата му, рисува техни портрети, изгледи от селото, църквата и портрети на жителите, мисли за постоянно жилище, популярността му в художествените среди расте и дори споделя в писмо, че „Сякаш кошмарът беше изчезнал напълно“.

Както досега обаче в живота му настъпва обрат. На 6 юли Ван Гог решава да посети брат си в Париж, но моментът е крайно неподходящ – Тео има проблеми в работата си, малкият Винсент Вилем е тежко болен и двамата братя се скарват как се съхраняват картините на художника с малкия апартамент на Тео. След като се връща в Овер, Винсент е силно депресиран, което проличава в писмата му – той силно съжалява, че цял живот е бил в тежест за брат си и му е създавал неприятности, пишейки: „Страхувах се – не напълно – но все пак малко – че това, че съм в тежест за вас, е нещо, което смятате за непоносимо – но писмото на Джо (Йохана) ми доказва ясно, че осъзнавате, че работя и полагам усилия точно толкова, колкото и вие.” 

Теодорус получава последното писмо от брат си на 24 юли 1890 г. – макар да е почти неразбираемо и объркано, в него Ван Гог прилага скица на най-амбициозната си картина досега и както обикновено моли за нови бои. Нищо не предшества трагедията, която ще настъпи едва няколко дни по-късно.

На 27 юли 1890 година Винсент решава да отнеме живота си и се прострелва в житните полета зад квартирата си. Въпреки тежките си наранявания, намира сили да се прибере в стаята и е заварен от д-р Гаше да пуши лула в леглото си. Тео е уведомен незабавно за случилото се, но по всяка вероятност лекарите са подценили ситуацията, защото така и не правят опит да извадят заседналия куршум. Винсент ван Гог изпада в кома и издъхва на 29 юли в обятията на обичния си по-малък брат.

Няма да излъжа като кажа, че „Писмата на Винсент ван Гог“ не е четиво за всекиго – обемисто, объркващо, на моменти монотонно. Но от друга страна този сборник е своеобразен дневник, чрез който ставаме част от историята на една неповторима личност и много ясно можем да разграничим образите на поставения на пиедестал артист сега и твореца приживе. Много може да се пише и да се разсъждава за личността на Ван Гог, но за мен лично, освен че ми даде съвсем различен поглед, това беше историята на един изстрадан и изпълнен с празнота живот.

Но най-силното чувство, което ще остане в мен е, че Винсент ван Гог е бил просто един човек, търсещ обич, одобрение и признание през целия си живот. За съжаление, така и не ги намира приживе.

 

„Admire as much as you can, most people don’t admire enough.“

„It is good to love as many things as one can, for therein lies true strength, and those who love much, do much and accomplish much, and whatever is done with love is done well.“

„But one must learn to read, just as one must learn to see and learn to live.“

„The clergymen call us sinners, conceived and born in sin. Bah! What confounded nonsense that is. Is it a sin to love, to feel the need for love, not to be able to live without love? I consider a life without love a sinful and immoral state.“

„For instead of trying to reproduce exactly what I see before me, I make more arbitrary use of colour to express myself more forcefully.“

„The only choice I have myself is between being a good painter or a bad one. I choose the first. But the needs of painting are like those of a ruinously expensive mistress, one can do nothing without money, and one never has enough of it.“

„I can well do without God in both my life and also in my painting, but, suffering as I am, I cannot do without something greater than myself, something which is my life – the power to create.“

„The day will come, however, when people will see they (his paintings) are worth more than the price of the paint and my living expenses, very meagre on the whole, which we put into them.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 5 out of 5.

„Дневник на едно поклонничество“ от Джером К. Джером

„Малко неща на този свят оправдават очакванията ни, особено онези, от които сме очаквали твърде много и за които сме слушали да ни се говори надълго и нашироко.“

Kniga_dnevnik-na-edno-poklonnichestvo-dzherom-k-dzheromДжером К. Джером е един от най-известните английски хумористични автори и придобива голяма популярност с два от романите си „Празни мисли на един празен човек“ и „Трима души в една лодка (без да броим кучето)“. Можете обаче да се объркате, защото ще срещате името му изписано както Джером К. Джером, така и Джеръм К. Джеръм, а заглавието на книгата, за която сега говоря, също е превеждано по два начина: „Дневник на едно поклонничество“ и „Дневник на едно пътешествие“. Издателство „Хеликон“ са избрали вариантите „Дневник на едно поклонничество“ от Джером К. Джером, така че и аз ще се придържам към тях.

В тази творба писателят ни разказва за наблюденията си за природата, историята, хората, порядките на различните националности и как те се различават от разбиранията на англичаните, по време на пътуването си с влак от Англия до Германия с приятеля си Б.

Ако погледнем реално на този философско-сатирико-саркастичен пътепис, то това трябва да е едно от най-злощастните пътувания в историята, или поне за Джером – претъпкани влакове, странни железопътни разписания, немски легла и малки пешкири, хора, разказващи скучни истории, галерии и катедрали, езикови ограничения, заможни дразнещи англичанки, но всичко това неизменно съпътствано с кафе и кифлички.  И макар наративът да е от първо лице и историите да са пречупени през личните впечатления на писателя, ще откриете споменаването на някои стереотипи, които всъщност битуват и до днес. 

Ако трябва да съм честна обаче, „Дневник на едно поклонничество“ е по-скоро сборник с анекдоти, които спокойно могат да се четат поотделно и много приличат на модерната ситуационна комедия, но е интересно четиво от гледна точка на това какво са намирали за смешно през 19-ти век. Книгата е приятна и се чете бързо, с богат език и възхитителни описания, с интересни прозрения, но забавните и дразнещи ситуации (по мое усещане) са преувеличени и това пътешествие няма как да надмине най-известните романи на автора. 

Все пак, крайната цел и повод за пътуването на Джером и приятеля му Б. е немското селце Оберамергау, и по-конкретно – двамата ще гледат пиеса, за която се стичат тълпи, но някак си писателят не смята, че е важно самият той да обясни на читателите си за нея. Дори ни съобщава, че вече много други преди него са писали по темата, така че малко или много оставаме в неведение. Тъй като съм от хората, които не обичат неизвестността, потърсих информация за тази „мистерия“, която са наблюдавали Джером и Б., и това е пиесата „Страстите Христови“, която жителите на градчето Оберамергау дават обет да изпълняват на всеки десет години, ако чумата ги подмине през 17 век. Оттогава до днес жителите, изцяло аматьори, поставят пиесата и събират публика от няколко хиляди души.

Но самата книга мен ме остави с особено усещане за незавършеност и липса на история сама по себе си – леко и забавно четиво, но по същество книгата е малко объркваща, тъй като писателят се колебае между сатиричното в пътуването си и сериозността на религията и прозренията си. „Дневник на едно поклонничество“ ни дава възможност да надникнем в наблюденията и разсъжденията на Джером, но честно казано не бих я определила като „задължителна-за-четене-класика“. И за съжаление всички мили думи, които пише за германците ще бъдат заличени няколко години по-късно от Първата световна война.

„Съдбата има манията да уравновесява везните… Тя обича да се надсмива над хората, да превръща живота им в парадокс. На един тя свири възхитителни мелодии, като преди това се е погрижила да му отнеме слуха. На друг просвирва няколко дисхармонични, скрибуцащи звука на тенекиена свирка, а той си мисли, че това е омайна музика и започва да танцува.“

„Чувствата са ни дадени от рождение, а мислите си ги създаваме ние. И аз предпочитам да се доверявам на чувствата си.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Цветя за Алджърнън“ от Даниел Кийс

„Страхувам се. Не от живота, от смъртта, или от нищото.
Страхувам се да не се изгубя, като че ли никога не ме е имало.“

Kniga-tsvetya-za-aldzharnan-daniel-kiysТатко ми даде да прочета разказа „Цветя за Алджърнън“ когато бях тийнейджърка, а самият той беше запазил страниците с него от списание („Космос“, ако не се лъжа) от студентските си години, само че тогава името беше преведено Олджърнън, но това е без значение. Важното е, че толкова силно ми повлия тази историята, че я запомних много добре. Години по-късно разбрах, че е издадена книга и се радвам, че вече има ново издание и на български. Но е особено трудно да се пише за книги като „Цветя за Алджърнън“ – едновременно трогателни и жестоки, но фантастични и носещи надежда.

Това е една необикновена история за умствено изостаналия Чарли Гордън, който мечтае да стане умен и благодарение на експеримент се превръща в гений. Но както и при предшественика му мишката Алджърнън, този процес се оказва регресиращ. 

Макар книгата е да е в жанра научна фантастика, всъщност „Цветя за Алджърнън“ e много силна и драматична човешка история, събрана в няколкостотин страници. Героят на Кийс е първият, който получава шанса от човек с IQ 68 да се превърне в гений. Д-р Строс и професор Немур провеждат експериментална операция, която вярват, че ще промени човечеството, а Чарли е идеалният кандидат – слабоумен без спомени, мечтаещ да е умен, за да се впише в обществото и да получи любов. Експериментът има шокиращи резултати и не след дълго интелигентността на Гордън надминава тази на изследователите, които го лекуват, но с това идват и трудностите в живота на Чарли – започва да си припомня как семейството му го изоставя заради това, че „не е нормален“, хората, които е смятал за най-добрите си приятели, всъщност са му се подигравали през целия му живот, всички около него започват да се плашат от интелекта му, става циничен и недоверчив, а за „откривателите“ му той си остава просто „експонат“ също като свръхинтелигентната мишка Алджърнън, която до края е съществото, с което Чарли се чувства най-свързан. Но макар този експеримент да е едновременно наказание и благословия, най-голямото противоречие е в същността на персонажа. Сега надарен с всеобхватно знание, той си остава емоционално недоразвит – не знае как да разговаря с хората, как да създава връзки и се парализира при досег с жена. Чарли просто продължава да е онова изплашено дете, затворено в тяло на възрастен, което не разбира света. 

Всъщност самото повествование е представено от негова гледна точка под формата на дневник, в който излага чувствата, сънищата, емоциите и спомените си преди и след експеримента. Честно казано, при прочитането на разказа почувствах историята по-силно, отколкото сега с книгата, но в романа идеята е доразвита, изложена е по-подробно и набляга много повече на психологията и психоанализата, само че на моменти се губи емоционалната нишка. Или може би това е била целта – когато си по-осъзнат какво се случва с ума ти, дали не притъпяваш емоциите си? Но неизменно „ръботните утчеди“ ни провокират да се взрем в самите себе си, да премислим какво е нормално и да се замислим за всички чарлигордъновци – скрити, изолирани, безгласни, обект на присмех, които в много отношения са повече човеци от всички нас и можем да се учим от тях. 

Много пъти сме чували думите: „знанието носи само нещастие“, „колкото по-умен си, толкова по нещастен си“, но защо всички ние се стремим именно към това? Натрупването на знания ти помага да възприемаш света по различен начин, да си по-уверен, но нима всичко това си няма цена? Всъщност дали единственият въпрос, който трябва да си зададем не е: наистина ли интелектът те прави личност или всеки от нас е личност сам по себе си? Именно тези екзистенциални въпроси са заложени в основата на „Цветя за Алджърнън“ и дори да не прочетете книгата, запитайте се същото сами.

В същината си, романът много ми напомни на филма „Феномен“ с Джон Траволта и съкрушаващото е, че и в двата случая от самото начало знаеш, че краят няма да е щастлив. Но макар „Цветя за Алджърнън“ вероятно да ядоса едни читатели, да натъжи и потисне други, а при трети да хвърли светлина върху разбирането на „различните“, вярвам, че това е класика, която не бива да се подминава.

 

П.П. молия ако имате въсможнос сложете малко цветия на гроба на Алджърнън в задня двор.

 

„И тя каза че можби те нямът право да ме правят умен щото ако бог е изкъл да съм умен ас съм щял дасе родя по тоз начин. А какво да си кажем за Адам и Ефа и грехът с дръвото на знането и яденето на япълката и грехът. и можби Проф Немур и Др Строс се изкушвът с нещта дето нямът прафо да се искушавът.“

 

„Винаги намираха извинения, за да се измъкнат, изплашени да не издадат ограничеността на познанията си… И колко глупав съм бил да мисля, че професорите са интелектуални титани. Те са хора. И се страхуват останалите да не разберат това.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 5 out of 5.

„Розите са червени“ от Джеймс Патерсън

Kniga-rozite-sa-cherveni-dzheyms-patersanОтдавна не бях чела нещо от Джеймс Патерсън, особено пък книга с най-известния му герой Алекс Крос. Преди години започнах с първите две „Когато дойде паякът“ и „Целуни момичетата“, които имат и екранизации, но някак си интересът ми стихна. Сега ми попадна „Розите са червени“, която е шестата книга от поредицата за детектива, и реших да проверя как се е развил животът на Крос и с какъв пореден случай се е заел.

Серия от необичайни банкови обири шокират столицата Вашингтон – освен, че са извършени за броени минути, семействата на част от банковите служители са екзекутирани. ФБР е вдигнато на крак и търси помощ от Алекс Крос, но съвсем скоро опитният детектив осъзнава, че си има работа със свръхинтелигентен престъпен ум, който неслучайно нарича себе си Мислителя.

В „Розите са червени“ мистерията започва още от първата страница и като читател веднага си въведен в случая с банковите обири, които са по-скоро извратена игра за извършителите. Хубавото на тази книга е, че ако сте пропуснали някоя от предишните в поредицата, много бързо ти става ясно какво се е случило в живота на Крос – все още живее с баба си и двете си деца от съпругата му Мария, която загива; сега вече има и дете с приятелката си Кристин, която обаче е била отвлечена от човек, когото детективът е преследвал, и се бори с пост травматичен стрес, затова и напуска Крос, а дъщеря му Джени постъпва в болница. Целият този преход от минало към настояще и целият кошмар на личният живот на детектива-психолог е доста полезен за читателя, защото обяснява и причините той да не е толкова съсредоточен върху работата си.

Съвместно с Крос работи и ФБР агентът Бетси Кавалиър, която е от младите надежди на бюрото, но въпреки ресурсите на разследващите, никой не може да разбере мотивите за обирите и убийствата, както и каква патология се крие зад тях. Всичко е една голяма загадка и Мислителя се оказва най-непроницаемият престъпник, с когото са си имали работа – жесток и контролиращ криминален гений, който остава в сянка и всяка следа, която води до самоличността му, е за заблуда. Все пак Крос и Кавалиър успяват да направят няколко пробива в разследването, благодарение на полицейски източници, а това предизвиква Мислителя да си отмъсти лично. И всъщност подреждането на пъзела от източник на източник поддържа цялото действие в тази книга. 

В по-голямата си част обаче, сюжетът е изграден добре – включени са персонажи, които наистина имат отношение към случая, развитието е бързо, има преследване, надлъгване, а историята е предадена от гледната точка на Крос и от тази на Мислителя. Но освен на семейните проблеми на Крос, ставаме свидетели и на любовните му отношения с агент Кавалиър, а тази сюжетна линия не беше никак на място. Толкова не беше на място, че чак беше неудобно. Това е и една от причините да не харесвам особено тези екшън-трилър-любовни романи – не мога да си обясня защо винаги трябва да има някаква любовна нишка, която по принцип не допринася за нищо, но благодарение на нея „лошият“ може да навреди още повече на „добрия“. 

В тази линия на разсъждения, всъщност „Розите са червени“ ми помогна да осъзная и причините защо не станах особен фен на Патерсън и стила му.  Ако сте чели поне две книги от поредицата на писателя, ще забележите, че моделите му на писане са едни и същи – Алекс Крос е наистина силен и интересен персонаж, но личният му живот винаги е объркан и за психолог не е особено добър в разчитането на поведението на най-близките си хора; антагонистите са толкова зли и жестоки, че изобщо не са представени като човешки същества, а главите на книгите са толкова кратки, че дори няма логика в това, защото следващата започва оттам откъдето е спряла предната и повествованието се насича просто с цел да се създаде напрежение. Четейки книги на Патерсън винаги съм имала усещането, че идеята е била сглобена набързо и сякаш набързо е навързана без много-много да се мисли за дълбочина на сюжета.

Но всъщност финалът е наистина силен и това е нещото, което ми хареса най-много в книгата. Много добър обрат, изненадващи финални изречения и в действителност краят е отворен, защото книгата има и продължение – „Теменужките са сини“. 

Като цяло обаче бих определила „Розите са червени“ като „плажно четиво“ без да влагам нищо негативно в израза – всичко се случва бързо, без увъртане и излишно разтягане, малко любов, екшън и край, но като цяло винаги съм усещала, че нещо ми липсва в книгите на този автор – повече проницателност, повече неизвестни, повече трилър. Та се зачудих дали причината не е в мен, защото в крайна сметка Патерсън е доста харесван и продуктивен писател (издал е над 280 книги) и се оказа, че в повечето случаи той дори не пише собствените си романи – дава опорни точки и идеи за сюжети на писатели в сянка или на „съавтори“ и просто слага името си, трупайки печалба (можете да потърсите информация в Интернет). 

Всичко това доста ме разочарова и не мисля да посягам отново към книга на Патерсън, макар да не са лоши четива, ако искате нещо неангажиращо със съспенс и малко любовна драма. 

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Аутопсия“ от Патриша Корнуел

„Никога не съм се притеснявала от мъртвите.
Страхувам се от живите.“

Kniga-autopsia-patrisha-kornuelЧели ли сте книга, издадена в годината, в която сте родени? Този въпрос ми попадна преди няколко месеца и се поинтересувах за най-добрите книги на 1990-та. В списъка бяха: „Джурасик парк“ от Майкъл Крайтън, „Четири след полунощ“ от Стивън Кинг, „V като Вендета“ от Алън Мур, но се насочих към трилърите и избрах следващото ми четиво да е от Патриша Корнуел. Трябваше обаче да се разровя в антикварните книжарници, защото голяма част от нейните книги не са преиздавани на български от десетилетие, а се оказа, че „Аутопсия“ е и първият роман в кариерата на писателката.

Той е „Господин Никой“ и вече е отговорен за четири убийства на жени. Методичен, жесток, не оставя никакви улики, а полицията е в безизходица и само констатира фактите. Телата на жертвите обаче могат да кажат на разследващите повече, отколкото някои предполагат. Дали главният лекар на щата Вирджиния Кей Скарпета ще успее да разгадае самоличността на серийния убиец, или времето ще изтече и ще се превърне в петата му жертва?

С „Аутопсия“, Патриша Корнуел започва кариерата си и дава началото на поредицата си за д-р Кей Скарпета, която продължава и до ден днешен. Но благодарение на героинята си, писателката е определяна за майката на жанра „съдебна медицина“ в литературата – истинско признание, нали? Особено ако се замислите, че този жанр в литературата повлиява и на едни от най-добрите и дълго продължилите криминални сериали. Но сега не си говорим за това и да се върнем на книгата.

Още от самото начало е интересно да наблюдаваш като читател методиката на Корнуел – изключително пунктуална, направени са изключително задълбочени проучвания за работата на полицията и патоанатомите, сюжетът е увлекателен, има съспенс и обрати. Имаше и някои неправдоподобни детайли като това, че десетгодишната племенница на Скарпета Люси е компютърен гений, но приемам, че това е с цел да се проследи развитието на този персонаж чрез следващите книги от поредицата. Но все пак, писателката е успяла да намери добър баланс между научната терминология, която вероятно на повечето хора не говори нищо, и жестоките детайли на убийствата, което пък успява и да наложи онова тягостно усещане за опасност и изтичане на време, докато разследващите се опитват да намерят нещо ново. И в интерес на истината, разкриването на серийния убиец не е единственият фокус на книгата – в хода на разследването разбираме и голяма част от историята на героите, между които има интересна динамика. Д-р Скарпета буквално живее заради работата си, но е подценявана само, защото е жена; сержант Пит Марино е разследващият полицай по случая със серийния убиец, но всячески вгорчава живота на Кей; напористата журналистка Аби Търнбул, която не се спира пред нищо, за да се сдобие с вътрешна информация и комисар Амбърги, чиято единствена цел е да отстрани Скарпета от поста ѝ. Всички те обаче трябва да работят заедно по случаите, за да разкрият убийствата, макар взаимно да се саботират. От друга страна, така и не разбираме гледната точка на убиеца – подозираш няколко човека в хода на сюжета, но все пак той остава енигма, за която установяваме само, че има рядко генетично заболяване и точно това използва Скарпета, за да го предизвика. 

Признавам ѝ го на Корнуел! След толкова изчетени криминални романи, за първи път срещам тази болест и беше изключително интересен обрат. Но от друга страна, чрез „Аутопсия“ сякаш попаднах в машина на времето – персоналните компютри са изключителна рядкост, информацията се съхранява на дискети, тепърва навлиза ДНК анализа, пуши се навсякъде. Все ми се струва, че 90-те не бяха толкова отдавна, а толкова много неща са се променили. Другото нещо, което  осъзнах е, че ако сте гледали поне сезон от криминален сериал (например „От местопрестъплението“ или „Престъпни намерения“), то все едно сте чели и книгата – няма как сюжетът да не ви се стори изключително познат. Което всъщност си е напълно обяснимо, при положение, че Корнуел е положила основите преди 30 години и оттогава идеите ѝ са пресъздавани хиляди пъти. 

В по-голямата си част обаче историята се развива с умишлено бавно темпо – събират се доказателства и се представят улики, които насочват читателя към задоволителен резултат, но въпреки това има логика във всичко, което четеш. И да, очаквано на финала има както екшън, така и щастлив край. 

В интерес на истината, Патриша Корнуел е доста продуктивен писател и до ден днешен и се радва на високи оценки за книгите си, но лично мен „Аутопсия“ ме остави със смесени чувства. Увлекателна, с чудесен стил, задълбочена, но някак си не можеш да пренебрегнеш остарелите технологии и бързия финал. Но това са само мои предразсъдъци и все пак беше интересно да прочета началото на поредица с 26 книги. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Удавниците“ от Дженифър Макмеън

„Нещо слушаше, чакаше, гледаше. Нещо, което със сигурност успях да зърна. 
Нещо, което със сигурност ме зърна.“ 

Kniga-udavnitsite-dzhenifar-makmean

Винаги съм изпитвала особена притегателна сила към мистериите, разказващи се за вода и не само защото за мен е най-разрушителната сила или защото винаги съм изпитвала лек страх от нея, а по-скоро защото наистина имаш усещането, че водата може да бъде жива. Всъщност в повечето страшни истории тя наистина е и може да бъде изключително зловеща. 

„Водата взима, но и дава“ – едно предупреждение, което мнозина пренебрегват, отчаяно търсейки спасение във водата на Бранденбургските извори. Тя е с чудодейни сили – лекува и изпълнява най-съкровените желания, но веднъж опиташ ли от водата, ставаш част от нея за цял живот и трябва да си готов да ти отнеме нещо не по-малко ценно дори от собствения ти живот.

За мен „Удавниците“ беше от онези книги, за които още от първите няколко страници знаеш, че ще ти харесат. Смесица от хорър и мистерия, с увлекателен и четивен стил, с богат и изпълнен със символи език, чете се бързо и най-големият плюс за мен – Макмеън и за момент не измества фокуса от сюжетната си линия, а именно Бранденбургските извори.

История е предадена от две гледни точки – на Джаклин през 2019 година и Етел Монро през 1929, а отправната точка е именно чудодейната вода. Етел е на 37 години и отчаяно иска дете. Обвинява себе си за това, че не може да забременее от съпруга си д-р Монро, с когото са сключили брак преди година. Но отивайки на почивка в хотел „Бранденбург спрингс“, най-после получава лъч надежда как да сбъдне най-съкровената си мечта – трябва само да я прошепне на водата. И желанието се сбъдва,  но водата винаги „отнема нещо насреща“.

Разказът на Джаки от 2019 година започва със спомени за летата ѝ, споделяни със сестра ѝ Лекси, в семейното имение „Спароу крест“ – веселието, плуването в басейна и семейните тайни.  В детството си, двете всъщност са много близки, но с годините различията в характерите им си проличават все повече и повече – психичното състояние на Алексиа не е стабилно, определя се като свободен дух и сее хаос около себе си, докато Джаклин е праволинейна, отговорна и избира кариерата на социален работник. Двете съвсем губят връзка помежду си след като Лекси наследява имението от баба си, а Джаки е огорчена от решението и изключва сестра си от живота си. Докато не получава поредица от налудничави обаждания от Лекси относно басейна в имението и няколко часа по-късно Алексиа е намерена мъртва във водата. За Джаки това е бил поредният маниакален епизод на сестра ѝ, но дали щеше да я спаси, ако просто беше вдигнала слушалката? Дали наистина има нещо във водата?

Дженифър Макмеън много майсторски ни превежда през историята оттук нататък – на пръв поглед няма да намерим нищо общо между Етел и Джаки, но в края тези два паралелни свята се сливат в едно;  Лекси е правела проучване за семейството си и имението „Спароу крест“, което се оказва, че е издигнато на мястото на хотел „Бранденбург спрингс“ и крие много мрачни тайни, а Джакс постепенно започва да вярва, че смъртта на сестра ѝ е свързана с водата и до известна степен може би тя е отговорна за това.  И колкото повече научаваме от гледната точка в миналото, толкова повече парчета от пъзела започват да си идват на мястото в настоящето. Темпото, атмосферата и наративът са отлични, на моменти може да ви полазят тръпки и много добре е вплетен фактът, че водата всъщност е главен герой в историята и тя наистина е жива – лекува, но и докарва до лудост, дава живот, но и отнема и именно от това черпи сили. 

Ще изневеря на себе си обаче, ако не спомена и нещата, които не ми харесаха, макар да са по-скоро пренебрежими. Дотягаше ми непрекъснатото натрапване на чувството за вина на Джакс – да, напълно разбирам, че съвестта ѝ я гложди и се търси психологическият момент с връзката между сестри, но пък и не е нужно да се повтаря отново и отново. Относно самата конструкция на сюжета ме подразни до известна степен, че никой от героите не казваше какво мисли, какво подозира или от какво точно се страхува. Голяма част от диалозите завършваха, образно казано, с „няма значение“, „ще ти кажа друг път“, „не ти е работа да знаеш“, което абсолютно излишно отлага и насича действието. Съответно това доведе до разкриване „в последната минута“ на цялата история, а краят беше сполучлив, но все пак леко разочароващ за мен самата.

Но тези неща в никакъв случай не правят „Удавниците“ по-малко увлекателно и призрачно четиво – все пак всичко е въпрос на читателски вкус. Тази книга си заслужава не само заради историята, увлекателния и описателен стил, но и заради чудесния превод и се надявам да видим още от книгите на Макмеън на български. 

Ако пък искате да почуствате атмосферата на всички песни, който се споменават в книгата, можете да слушате плейлиста, създаден от издателство Benitorial тук.

 

„Доброто винаги е придружено от зло.“

 

„Във водата няма нищо друго, освен това, което сами водим със себе си.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Сивия кон“ от Агата Кристи

„И видях, и ето сив кон и върху него ездач, чието име беше смърт… и ада следваше подире му…“

Kniga-sivia-kon-agata-kristi

Макар миналата година малко да се пренаситих на стила на Агата Кристи включвайки се в предизвикателството #ReadChristie2021, не мога съвсем да изоставя историите ѝ. Има някаква сила в книгите ѝ и нещо все ме тегли натам, а „Сивия кон“ си бях обещала да я прочета след като гледах сериала на BBC по нея. 

По време на предсмъртната си изповед, госпожа Дейвис споделя с отец Горман за огромна злина. По-късно същата вечер свещеникът е убит, а полицията намира в обувката му списък с девет имена. Голяма част от хората в този списък са починали наскоро, включително и кръстницата на Марк Истърбрук. Смъртните случаи не изглеждат подозрителни, докато Марк не научава за „Сивия кон“ – мрачно място с особена слава. Той решава да стигне до дъното на тази история с помощта на познатата си Катрин Кориган, но ще успее ли да разбере дали всичко това е дело на черна магия, или все пак има рационално обяснение?

Когато започнете „Сивия кон“ ще ви направи впечатление, че сякаш не четете роман на Агата Кристи – няма изявен детектив, стилът е малко по-различен, а сюжетът е особено мрачен, или поне така ни кара да мислим кралицата на криминалния жанр. 

В ролята на разказвач е Марк Истърбрук – историк и писател, отегчен от начинанието си да довърши книга за ислямската моголска архитектура в Индия. Разхождайки се една вечер, Марк става свидетел на свада между две момичета, които се карат за момче, но по-интересното е, че седмица по-късно той вижда некролога на едното – Томазина Тъкъртън. Не след дълго писателят е уведомен и за смъртта на кръстницата си лейди Хескит-Дюбоа, но обратът настъпва при случайната му среща със стар познат – полицейският лекар Джим Кориган. От него Истърбрук научава за мистериозен списък с имена, намерен при убийство, но още по-голямата загадка е защо в него фигурира както „Тъкъртън“, така и „Хескит-Дюбоа“. В търсене на някаква връзка, Марк на няколко пъти чува за място, наречено „Сивия кон“ – бивша странноприемница, която сега си е спечелила славата на окултно място, където отиваш, когато искаш да се отървеш от някого. Дали случайно или благодарение на тъмни сили, няколко седмици по-късно той присъства на празненството на братовчедка си Рода Деспард именно в малкото селце Мъч Дийпинг, където най-после се среща с „трите злокобни сестри“ – Тирза Грей, Сибил Стамфордис и Бела Уеб, обитателките на „Сивия кон“.

Ако ви е попадал сборника с разкази „Последният сеанс“, ще знаете, че от време на време Кристи обича да преплита окултизма в своите истории и вярвам, че именно този елемент те приковава към сюжета в „Сивия кон“. Четейки, и сам не можеш да вземеш решение дали да повярваш в черната магия, или по-правдоподобното е, че някой е готов да убива заради наследство. Без съмнение писателката се е доказала във времето, но с тази книга определено много ярко изпъква майсторският ѝ стил за създаване на атмосфера. Главите са кратки и наситени с действие, проследяваме развитието от две гледни точки – на Истърбрук и на скептичния криминален инспектор Лежьон, наистина цялостното усещане е за дебнеща злина, а селцето Мъч Дийпинг си е направо злокобно. 

В историята се включват още няколко героя: Катрин Кориган, която помага на Истърбрук с разследването, наблюдателният аптекар Захария Осбърн, мисис Ариадне Оливър – писателка, чиято съобразителност до голяма степен разплита мистерията, а и за мен Оливър беше нещо като алтер его на Кристи и ми се струваше интересен персонаж, макар появата ѝ да беше доста мимолетна. Това, което ще забележите обаче е, че развръзката е в самия край и сякаш инспекторът изведнъж намира отговорите без да уведомява читателя за действията си. Този похват всъщност е използван в по-голямата част от романите на писателката и ако трябва да съм честна – това е нещото, което не харесвам в книгите на Кристи, защото изненадващите разкрития водят до неизвестни в историята и неясноти около мотивите. И да, сюжетът ще ви се стори нагласен на моменти, но въпреки негативите краят е интересен и вероятно при издаването на книгата е бил истински неочакван. 

Но пречупвайки го от днешната ми гледна точка, се сетих как като деца ни плашеха с караконджули, вещици и демони. До ден днешен вероятно тези наши страхове си до известна степен си остават, защото тъмните сили ни изглеждат непобедими и всемогъщи. Но в крайна сметка не бива да забравяме, че най-страшни могат да бъдат хората, които изглеждат напълно обикновени.

Определено „Сивия кон“ е интригуващо четиво – мрачно, мистично, и в никакъв случай няма да усетите липсата на популярните персонажи като Поаро или мис Марпъл. В случая, за мен самата това дори беше плюс и със сигурност мога да кажа, че този роман се нарежда сред любимите ми от Кристи „Алиби“ („Убийството на Роджър Акройд“) и „Смърт край Нил“.

„Внезапно осъзнах, че злото винаги е по-внушително от доброто. У него има размах! То стряска, предизвиква! То е промяната, която атакува утвърдения порядък. Ала накрая порядъкът все пак надвива.“

 

„Жените по инстинкт знаят много повече от всеки мъж.“

П.П: Ако първо гледате сериала от 2020, а след това прочетете книгата (или пък обратното), ще забележите много значителни разминавания в сюжета. Дори бих казала, че двете серии се базират само на фрагменти от книгата „Сивия кон“ и са изцяло плод на режисьорски и сценаристки решения. Нищо чудно, че почитателите на Кристи не бяха доволни от екранизацията. Но ако искате да гледате една идея по-правдободна адаптация на „Сивия кон“, потърсете тази с участието на мис Марпъл, макар че и при нея има много промени. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Разбойници“ – антология, съставена от Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Антологията с разкази "Разбойници", съзтавена от Джордж Р. Р. Мартин

Винаги съм харесвала разкази, тъй като ти предлагат въведение, завръзка, кулминация, развръзка и край в много по-кратък обем от този на романите. По тази причина ми харесва да имам под ръка именно такива сборници, когато реша да избягам от дългите повествования и обърканите сюжети. Конкретно „Разбойници“ е антология, която си бях купила през 2018 и оставих да отлежава в библиотеката, докато не реша, че е време да я прочета. 

Това е сборник, съдържащ 21 оригинални разказа от автори в различни жанрове, и под съставителството на Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа. Въведението в „Разбойници“ е именно от Р. Р. Мартин и е толкова увлекателно, че неусетно очакванията ти към включените разкази нарастват. Освен това, писателят уточнява, че е нямало никакви ограничения за писателите, стига историята им да е свързана с мошеници, негодяи, измамници, съблазнители, нехранимайковци, крадци и всички други разновидности на разбойниците. Тук ще направя и едно признание: не съм чела нищо от Джордж Р. Р. Мартин, не съм фен на „Игра на тронове“, не съм гледала сериала, но да! – разбира се, че знам кой е той, но не заради него си купих сборника. 

Още в самото си начало антологията обещава, че има по нещо за всеки вкус – фентъзи, фантастика, трилър, хумор, криминале. Но по мое скромно мнение това не е съвсем вярно, тъй като превес взимат фантастиката и фентъзито и останалите жанрове малко се размиват. В тази връзка ми се искаше да има повече криминални и трилър истории в чистия им вид, но това са лични предпочитания, пък и все пак говорим за разбойници – утешителното е, че във всеки разказ имаше такива елементи. Ако пък и вие като мен не сте запознати с някои от включените автори, ще приветствате доброто решение на съставителите преди всеки разказ да има кратка биография, за да се ориентирате какво е написал и в какъв жанр. 

Общо погледнато, винаги е трудно да коментираш сборници като този, тъй като мнението на читателя малко или много е лишено от обективност и все си мисля, че няма как да ти хареса всяка история. Винаги има такива, които четеш малко по диагоналната система – в моя случай това са твърде описателните с малко диалог, но и други, които ти допадат повече. За мен това са: „Какво работиш?“ от Джилиан Флин, „Доказан произход“ от Дейвид Бол и „Как маркизът си върна любимото палто“ от Нийл Геймън. Но оставяйки личните ми фаворити малко настрана, има нещо, което ми направи не толкова добро впечатление в „Разбойници“ и това е че при някои от разказите сякаш преводът не се беше получил много добре и звучеше някак плоско. Напълно е възможно оригиналният текст да не е бил от най-увлекателните и добре построените, а и мога само да подозирам колко трудна задача е за един преводач да адаптира новели на 21 различни писатели, но някои от историите бяха трудно четими за мен. 

Изводът, който мога да си направя сега е, че по-скоро трябваше да чета антологията между други книги, защото в някакъв момент се пренасищаш – да, авторите са различни, но всички те са писали по една и съща тема, макар всеки от тях да я е пречупил през своето въображение. Някои от новелите пък са си доста скучновати и направо зациклях. 830 страници по-късно, другият извод е, че обещанието на задната корица, че „няма слаби разкази“ е чудесен рекламен трик, но пък не е истина. И тъй като мнението ми на читател е субективно, реших да оценя всеки разказ според собствените си предпочитания, отделно от общата ми оценка за книгата:

• „На никого не му е лесно“ от Джо Абъркромби: ★★★½

Какво работиш?“ от Джилиан Флин: ★★★★☆

• „Странноприемницата на седемте благословии“ от Матю Хюз: ★★★☆☆

• „Пукната чаша“ от Джо Р. Лансдейл: ★★★☆☆

• „Тони Фустанели“ от Майкъл Суонуик: ★★★½

• „Доказан произход“ от Дейвид Бол: ★★★★☆

• „Опасно ретро“ от Кери Вон: ★★½☆☆

• „Една година и един ден в Терадан“ от Скот Линч: ★★★★☆

• „Открадната музика“ от Брадли Дентън: ★★½

• „Дяволски метал“ от Чери Прийст: ★★★

• „Смисълът на любовта“ от Даниел Ейбрахам: ★★★

• „По-добър начин да умреш“ от Пол Корнел: ★★½☆☆

• „Среща със злото в Тир“ от Стивън Сейлър: ★★½

• „Товар от слонова кост“ от Гарт Никс: ★★★½☆☆

• „Диаманти от текила“ от Уолтър Джон Уилямс: ★★★

• „Керван за никъде“ от Филис Айзенстайн: ★★★

• „Любопитният случай с мъртвите съпруги“ от Лайза Татъл: ★★½☆☆

• „Как маркизът си върна любимото палто“ от Нийл Геймън: ★★★★☆

• „Специална премиера“ от Кони Уилис: ★★★

• „Дървото на мълнията“ от Патрик Ротфус: ★★★½

• „Принцът разбойник, или Братът на краля“ от Джордж Р. Р. Мартин: ★★½☆☆


Средната ми оценка за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Escape Book: Кулата на Алхимика“ от Франсоа Льовен

escape-book-kulata-na-alhimika-fransoa-lyovenОще щом видях заглавието „Escape Book: Кулата на Алхимика“, книгата привлече вниманието ми. Голям почитател съм на escape стаите, но предвид усложнената ситуация не съм била в такава от две години. Така че ми хрумна (и поне се надявах), че мога да заместя бягството от стая като преживяване с бягство от книга, а и ми беше много интересно да разбера как ще се принесе идеята на escape стаите върху хартия. 

Ако не знаете какво е ескейп стая, нека обясня набързо. В отбор сте от 2-ма или повече души (мисля че обикновено е до 5 човека) и сте затворени в тематична стая за около 60 или 90 минути, която е свързана с някаква история (аз съм била в стаи, свързани с Винсент ван Гог, „То“ на Стивън Кинг, Авалон, Шерлок Холмс, Breaking Bad, роботи, луди учени, банков обир). Решавате загадки, които са свързани една с друга, търсите улики, отключвате разни неща, придвижвате се напред и целта е да излезете в рамките на времето. 

В случая на „Escape Book: Кулата на Алхимика“ вие сте пленник и целта е да се измъкнете от мрачната кула, в която сте затворени, като всичко около вас е свързано с алхимията, астрологията, митологията и вашите лични спомени. 

Ако кажа, че не бях запленена от идеята на книга, ще излъжа. Символи, алхимия, богове, планети – всичко предвещаваше попадане в един магичен, но мрачен свят, опитвайки се да се измъкнеш от Хриптящия. При първото прочитане започнах неуверено, събирах информация и знаци, преминавах през множество стаи, записвах и прерисувах всичко на отделни листове, реших част от загадките, но стигнах до задънена улица. Не се отказах, защото наистина исках да продължа и да стигна до втората част на книгата! При втория опит реших да записвам всичко, което открия в самата книга (още ми е трудно да го преживея), защото мислих, че това ще е по-лесният вариант – в края има бележник, в който си водиш записки за откритията си. Вложих повече мисъл, ползвах помощ от приятел за решаването на някои загадки, събрах малко повече информация, но отново стигнах до същото място, тъй като в много от загадките не намирах логиката и мога да обясня защо.

В началото на книгата има предговор, в който горе-долу е обяснено как трябва да се движиш и действаш и имаш карта на стаите, но все пак много от нещата остават неясни. Проблемът беше, че авторът ни показва пример, но не ни казва какво точно да правим. Започвайки „играта“ ми беше трудно да разбера какво да чета, къде да отида, има ли последователност или сама избирам как да се движа по картата на база събраните находки. Определено ми липсваха насоките и подсказките, защото дори в ескейп стаите има такива в моментите, в които се затрудниш. Прехвърлях всичко намерено в бележника накрая, но само отгръщах напред-назад през страниците, за да мога да се ориентирам какво може да ми послужи. Накрая се оказах с много знаци и улики, които не знаех как да навържа и как да ги приложа в решаването на загадките, за да продължа напред. Връщах се обратно през стаите, търсих какво съм пропуснала, пробвах различни варианти, но в крайна сметка се чувствах объркана и фрустрирана, отново стигайки до края на първата част без възможност да продължа. През цялото време имах чувството, че част от обясненията са изпуснати – дали от автора, дали при превода. Просто сякаш липсва основна информацията, която ти е наистина необходима, за да намериш логиката за бягството от кулата, което пък ти разваля преживяването.

Не бих казала, че „Кулата на алхимика“ може да се причисли към книгите-игри, защото липсва елементът сам да избираш накъде да поемеш и да промениш историята. В този смисъл наистина прилича на ескейп стая, защото всичко е предопределено – ти просто трябва да следваш пътя на уликите, което при мен не се получи и попаднах в ръцете на Хриптящия. 

Вярвам обаче, че ако някой успее да се потопи в историята и предварително да разгадае как трябва да действа, тази ексейп книга би била чудесно изживяване.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Големият сън“ от Реймънд Чандлър

Kniga-golemiyat-san-reymand-chandlarРеймънд Чандлър е сочен за един от основателите на детективския жанр в американската популярна литература, заедно с Дашиъл Хамет и Джеймс Кейн, и оставя траен отпечатък с героя си Филип Марлоу, който пък става нарицателен образ за частен детектив. „Големият сън“ всъщност е дебютният роман на Чадлър, като преди това придобива популярност с кратки детективски разкази, но щом прочетете негова книга, вероятно ще забележите, че множество други писатели са заимствали именно неговите герои и стил за своите творби.

Частният детектив Филип Марлоу получава обаждане от генерал Стърнуд – богат, застаряващ и с множество грижи покрай дъщери си Вививан и Кармен. Двете са презадоволени, разглезени и обикновено се забъркват с неподходящите хора. Марлоу е нает, за да открие кой изнудва по-малката дъщеря на генерала, а Вивиан подозира, че работата му е да издири съпруга ѝ Ръсти Ригън, срещу което тя е твърдо против. Но, разбира се, всичко се оказва доста по-сложно от това. 

Пречупена през призмата на времето можем да кажем, че „Големият сън“ не е четиво, което остарява по най-добрия начин – хомофобия, насилие над жени, расизъм. Мога само да спекулирам, че в по-новите издания някои моменти са попроменени, но моето е от 1984 година и няма как като съвременен читател тези неща да не ми направят впечатление. От друга страна, книгата е издадена за пръв път през 1939 година, когато тези разбирания са били типични. 

Имаме мошеници, изнудвачи, биячи, убийци, разпространители на порнография, корумпирани полицаи и две красавици от заможно семейство. Всички те са свързани по неподозирани начини, а в центъра на историята е частният детектив Филип Марлоу – бивш полицай, уволнен за неподчинение, циничен, саможив, проницателен, стриктен, забавляващ се като обърква живота на лошите. Марлоу е нает от уважавания генерал Стърнуд, за да разкрие кой изнудва дъщеря му Кармен – инфантилна хубавица, която не поема отговорност за действията си и не приема добре отказите на мъжете. Сестра ѝ Вивиан е не по-малко проблемна, макар да се опитва да не очерня семейното име – своенравна, пристрастена към залаганията и омъжена за бившия контрабандист на алкохол Ръсти Риган, който е любимец на баща ѝ, но бяга с жената на гангстера Еди Марс. Дали изнудванията са свързани само с поведението на Кармен, дали така искат да уязвят генерала или пък самият Риган държи с нещо семейство Стърнуд? Всичко това се оказва сложен пъзел от замесени лица и престъпления, който „частното ченге“ трябва да нареди, за да намери отговорите. 

Да, книгата е старомодна, но е класическа детективска история в стил ноар – ако не се лъжа даже е една от първите книги в този жанр. Множество сюжетни линии за лошото и грешното, с многобройни разклонения и герои, които в края се оказват взаимносвързани. Потапяме се в мрачна атмосфера на постоянна заплаха, сюжетът се развива последователно и в почти всяка глава следва нов обрат. Интересното е, че Чандлър е избрал да разкаже историята от гледна точка на детектив Марлоу, който споделя само какво се случва в дадения момент, но не и какви са неговите мисли и разкрития, което пък от своя страна ограничава читателя в предположенията кой какво е извършил. Докато четеш няма догадки, уловки и подсказки и това сякаш те дистанцира от разрешаването на случая. На моменти даже губих нишката заради пропуски в историята и някои неправдоподобни момента, но пък стилът на Чандлър е приятен, осеян с метафори и интересни сравнения. Другата слаба страна за мен беше това, че мистерия и напрежение почти липсват, но все пак имам предвид, че „Големият сън“ е писана преди повече от 80 години и тогава този тип истории са били новост. 

Голямата изненада за мен всъщност беше краят. Сякаш нямаше нищо общо с романа, но дава обяснение за част от неизвестните и е неочакван, но не става ясно как Марлоу достига до отговорите. Именно заради тази смесица от увлекателен стил и „дупки“ в сюжета лично аз не съм убедена до колко бих препоръчала книгата.

Истината е, че от днешна гледна точка „Големият сън“ ще ви се стори грубовата и осеяна с клишета, защото сте срещали героите на Чандлър много пъти, ако харесвате детективски романи. Но не бива да забравяте, че в действителност други автори използват тези образи като основа за своите истории и прочитането на първоизточника винаги си заслужава, дори само за да видите как се е развил криминалният жанр.

 

„Човек може да има махмурлук и от други неща, не само от алкохол. Моят беше от жени.“

 

„Имаше ли някакво значение къде ще те погребат, щом като веднъж вече си умрял? В мръсна яма или в мраморна кула на върха на някой хълм? Ти си мъртъв, унесъл те е големият сън и вече не те притесняват такива дребни неща.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.