„— Има жени, Филип, които, дори и да са съвсем порядъчни, само носят неволно беди. До каквото и да се докоснат, то се превръща в трагедия.“
За мен Дафни дю Морие беше едно от добрите писателски открития за изминалата година. След прочитането на сборника ѝ с разкази „Птиците“ си обещах, че това няма да е последната нейна книга, която прочитам. Затова и избрах „Братовчедката Рейчъл“ за следващото си четиво, докато романът „Ребека“ изчаква своя ред.
Останал сирак в ранна възраст, Филип Ашли е отгледан от своя добронамерен братовчед – заклетият ерген Амброуз, който обича и възпитава Филип като свой син, като единствения си наследник, предавайки му важни уроци за живота и за семейните дела. Но този техен идиличен и уютен свят започва да се пропуква, когато здравето на Амброуз се влошава и той решава да предприеме дълго пътуване, което го отвежда във Флоренция. Това е и градът, който променя живота на двамата Ашли – там Амброуз изненадващо се жени и също толкова внезапно умира, а ревнуващ от брака, разкъсван от подозрения заради намеците в писмата на наставника си и оскърбен от смъртта му, Филип се подготвя да се срещне с италианската вдовица на братовчед си с омраза в сърцето си. Въпреки себе си и опасенията си обаче, младият мъж е привлечен от красивата, изтънчена, мистериозна Рейчъл като молец към пламък. И все пак, може би тя наистина има пръст в смъртта на Амброуз?
Дафни дю Морие е от онези редки майстори-разказвачи, които неусетно те потапят в историите си чрез дълбочината на героите и атмосферата, която създават. Да, вероятно в „Братовчедката Рейчъл“ ще ви липсва цялостна динамика на действието и протяжното повествование ще ви дотегне на моменти, но писателката много умело компенсира със завоалирани психологически портрети целия спектър от човешки емоции, мистериозната и мрачна обстановка, и не на последно място – поставя именно читателя в ролята на интерпретатор и съдник.
Самата аз не бих могла да определя към кой жанр принадлежи тази британска класика, защото в нея се преплитат готика, съспенс, романс и психологическа мистерия, но всички тези елементи са неразделна част от сюжета и му придават изключителна наситеност. За разказвач е избран двадесет и четири годишният Филип Ашли, който израства под опеката на братовчед си Амброуз след като остава сирак и добронамереният, любящ наставник прави всичко по силите си да подготви младото момче за живота, но всъщност лишава Филип от среда с женско присъствие и така в центъра на книгата е поставено безсилието на младия мъж пред най-голямата трагедия на мъжете Ашли – срещата с братовчедката Рейчъл.
Години наред Филип и Амброуз живеят спокойно и щастливо, докато здравето на по-големия братовчед не е разклатено и той решава всяка година да пътува до по-топлите места в Европа през студените английски месеци. Именно във Флоренция заклетият ерген открива щастието с по-младата и обаятелна Рейчъл, за която не след дълго се жени. Огорчен и разяждан от ревност, Филип приема това за предателство към самия себе си, а обезпокоителните писма от Амброуз за влошеното му здраве и намеците, че г-жа Ашли се опитва да го довърши, само засилват презрението на младия мъж към новата господарка на дома. Но само докато не се среща очи в очи с крехката, скромна и оставена без наследство братовчедка Рейчъл след кончината на своя настойник.
Всъщност това са двата най-големи контраста в книгата. От уважавана фамилия, добре образован, финансово обезпечен, живеещ в имение, арогантен, изключително добра партия за брак, но с липса на житейски опит, младият Филип е всичко, което Рейчъл не е – израснала в нещастно семейство, справяла се сама с живота, с два брака зад гърба си, без парични средства за издръжка, тя до съвършенство владее изкуството на изкушаването и манипулацията, което ѝ помага и в най-трудните ситуации. И така тези два свята се сблъскват – за младия мъж това е първото му влюбване, а за вдовицата на Амброуз е въпрос на оцеляване. Намеци, забележки, скришни усмивки, наивност, флирт, тайни целувки, алчност, предателства, обещания и отчаяние – лесно е да намразим Рейчъл и да съжаляваме Филип, но истината е, че всички ние сме притеглени в нейния загадъчен, жесток и пагубен свят. Фина и безчувствена, тя обвива в мрежите си всеки, който се приближи достатъчно близо, и до последно ще си задаваме въпроса „Виновна ли е или невинна?“.
Истината е, че в книгата ми липсваше гледната точка на Рейчъл, но именно благодарение на това умишлено писателско решение, читателят заема главната роля в отсъждането – в действителност ли тя е коварна и пресметлива злодейка, която безмилостно разчиства пътя си, тровейки пречките? И ако сте взели утвърдително решение, то финалът може би ще го промени. Дафни дю Морие сякаш ни насочва да мислим еднопосочно в продължение на цялата книга, но големият обрат в края поставя историята в съвсем друга светлина. Наистина ли Рейчъл беше такава, каквато помислихме, че е? Дали просто не сме успели да я разберем правилно? Дали не сме сгрешили заради своя цинизъм и подозрения?
Детайл след детайл, изречение след изречение, Дю Морие ни превежда през брилянтно написана история за сложни психологически образи, любов, погрешно разбрани намерения, подозрения, самота, докато обвива всичко в тягостна готическа неопределеност. Но самата писателка сякаш от дистанция и неутрално, оставя разказа в ръцете на Филип Ашли, а ние, като читатели, сме тези, които започват да задават въпросите и да правят догадки. Всъщност въпроси, които остават без отговор много след края на „Братовчедката Рейчъл“.
„Ореолът е хубаво нещо, стига да можеш от време на време да го сваляш и пак да ставаш човек.“
„И нима, ако вече е използвала всички други оръжия, жената винаги прибягва накрая до сълзите? Защото знае прекрасно как действат?“
П.П: Може би на повечето от вас ви е попадал филмът „Братовчедката Рейчъл“ дали като заглавие покрай някои от филмовите награди, дали по някоя от телевизии, но бих препоръчала книгата хиляди пъти повече. Не мога да отрека, че актьорската игра на Сам Клафин и Рейчъл Вайс е добра и достоверно пресъздават образите, както и това, че филмът проследява основни моменти в романа (макар с няколко сценаристки промени), но все пак е невъзможно да се разкаже и пресъздаде цялостната дълбочина и контекст в историята, която пише Дафни дю Морие.
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Блогът на Ивиана 