„Девиците“ от Алекс Майкълидис

Книгата Девиците от Алекс Майкълидис върху дървена маса, заобиколена с книги с древногръцка лирица и сухи цветове от орхидея

Много се изненадах и зарадвах, когато разбрах, че „Девиците“ е издадена на български толкова скоро след официалното излизане, тъй като след „Останалото е мълчание“ имах наистина високи очаквания към втората книга на Алекс Майкълидис. 

Мариана Андрос получава обаждане от племенницата си Зоуи, което я кара веднага да замине за Кеймбридж. Близката приятелка и състудентка на Зоуи Тара е открита мъртва, а мотивите и извършителят са неизвестни. И докато полицията разследва, Мариана е убедена, че знае кой е убиецът, но въпросът е може ли да го докаже. А убийствата продължават.

Трудно ми е да изразя мнението си за „Девиците“ без да преминавам в краен негативизъм, тъй като съм едновременно разочарована и ме е яд, защото на теория идеята на книгата е чудесна и обещаваща – трилър-мистерия, изграден въз основа на древногръцки митове, легенди и трагедии.  Мариана е групов терапевт, опитваща се да преодолее загубата на съпруга си и насочва цялата си енергия в разкриването на убийствата. Едуард Фоска пък е обаятелен, самоуверен американец, който успява да въздейства особено силно на жените. Професор Фоска преподава гръцка трагедия в колежа „Сейнт Кристофър“ и сформира специална група за особено обещаващи студентки, наречени „Девиците“. Някои го оприличават на култ, за други е просто академична група, но след убийството на второ момиче, Мариана е повече от сигурна, че извършителят е именно харизматичният професор. 

На практика обаче, се сетих за „проклятието на втората книга“. Да, „Девиците“ е интересна и добра, но по-скоро на средно ниво, и слабите ѝ страни си проличават. В книгата ми липсваше дълбочина – в стила на писане, в сюжета, в разкритията. Очакванията ми за мистериите са по-скоро да има действие, обрати – било то и несполучливи, но в случая начинът, по който беше развита и предадена историята, сякаш се плъзгаше по равна плоскост – слаби персонажи, вяли диалозите, липсваше напрежение, а авторът толкова усилено се старае да те насочи в грешна посока за извършителя на престъпленията, че е много вероятно да се усетиш преди края.

От друга страна, тези неща донякъде се компенсираха от кратките глави, което прави четенето леко, и от интересното и уместно вмъкване на легендите за Деметра, Персефона, Елевзински мистерии, препратки към литературни произведения, както и страници от нечий дневник. Прибавяйки ги към добре описаната мрачна атмосфера, се получава това усещане за мистерия и очакване за трагедия.

За съжаление обаче, цялостното ми впечатление беше, че в историята липсваше консистентност и интересните детайли не ми бяха достатъчни, за да поддържат интереса ми – повествованието е разделено на части, но на моменти имаш чувството, че няма връзка между тях; Мариана е скърбяща вдовица, но още в началото ни е представена по-скоро като терапевт, което очакваме да играе роля в книгата; впоследствие, обаче, тя не е обрисувана в най-добрата професионална светлина, което пък я прави по-скоро нелогична и безинтересна; полицията е в книгата, защото все пак трябва някой да разследва официално; клони се към алюзията, че Мариана развива обсесия по Фоска, стремейки се да докаже, че е виновен, но ми липсваше психологически ефект; на случаен принцип и без особено значение бяха вкарани пациентите на Андрос, който я следи и студент, който се влюбва в нея, а „Девиците“ можеха да бъдат използвани по по-интересен и дори фатален начин. Забелязах обаче добрата хрумка на Майкълидис към края на книгата да включи персонаж от „Останалото е мълчание“. Но тук ми светна лампичката, че името на Тио/Тео Фейбър е транскрибирано по различен начин, съответно преводачите на двете книги са различни, та си помислих, че проблемът ми с книгата може да е от превода. Потърсих английското издание, зачетох се и не, не е от превода – повествованието си беше в същия телеграфен стил.

А изненадващият обрат се случва чак в самия край на книгата и всъщност финалът изглежда прибързан и претупан, като не стават особено ясни връзката, мотивите и стои неестествено.

Вероятно ще прозвучи много сурово и самонадеяно, но за мен в „Девиците“ има голям пропуснат потенциал, защото първоначалният замисъл е много добър, но сякаш бяха премахнали сърцевината на сюжета в процеса на издаване. Определено не отписвам Майкълидис като писател и много ми се иска евентуалният му трети роман да е доста по-задълбочен и по-усъвършенстван, тъй като има прекалено много автори, които ни предлагат сюжети, които вече сме чели под една или друга форма. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.