Ако трябва да съм честна понякога умишлено изоставам с четенето на много нашумели книги, тъй като няма как да не бъда повлияна от многобройните положителни отзиви. И макар въз основа на тях понякога да купувам дадена книга, често имам чувството, че мненията не са особено обективни, а винаги съм държала сама да си създавам впечатление. Така бавно, но славно, стигнах и до поредния хит-трилър от скандинавски писател, а именно дебютът на Сьорен Свайструп „Кестеновия човек“.
Историята започва преди тридесет години, когато фермерско семейство е жестоко избито, заедно с детектив, който скоро се пенсионира. В наши дни пък се запознаваме с Ная Тулин и Марк Хес, които с неохота разбират, че са партньори в разследването на две убийства на жени, до чийто трупове има поставени кестенови човечета. Жертвите са обезобразени, с отрязани крайници, а евентуалната следа към серийния убиец се оказва изненадваща – върху човечетата са открити отпечатъците на мъртвата дъщеря на министър.
В началото „Кестеновия човек“ не ми спореше особено – бях изморена, четях предимно преди заспиване, защото нямах много време през деня, струваше ми се, че липсва особено развитие и Тулин и Хес само се лутат насам-натам. Но постепенно и неусетно сюжетът се задълбочава и макар да има обрат почти на всяка следващата страница, историята изглежда консистентна. Първата книга на Сьорен Свайструп определено е силна заявка и моите очаквания към него като автор вече са високи. Стилът му е интригуващ, с много графично описани детайли и ми направи силно впечатление колко живо описва мрачния, студен и снежен Копенхаген, който идеално пасва и допринася за зловещия разказ за убийства, малтретиране, тормоз и провалящата се система за социална помощ.
Трилърът започва с масово убийство през 1989 година, извършено от дете – не знаем кое е то, какво точно се е случило, но сме сигурни, че това ще изиграе основна роля в развитието на книгата. Прехвърляйки се в наши дни, се запознаваме с Ная Тулин и Марк Хес. Ная е самотна майка, вглъбена в работата си, а Хес е изпратен обратно в Копенхаген заради разследване на работата му в Европол. По стечения на обстоятелствата и въпреки липсата на симпатии един към друг, заедно започват да разследват убийствата на Ан Сайер-Ларсен и Лора Киер. Разбира се, въпросителните са много повече от отговорите – жените нямат връзка помежду си, освен че децата и на двете са били малтретирани; и двете са с отрязани крайници; и до двете тела убиецът оставя своя подпис – кестеново човече. „Отделът за разследване на престъпления срещу личността“ прави всичко възможно да разгадае кой е серийният убиец, макар да са в задънена улица – нямат заподозрян, а улики сочат към вече приключения случай с изчезването на Кристин Хартунг, дъщерята на социалния министър Роза Хартунг. И докато разследващите се опитват да свържат точките, „Кестеновия човек“ взима още жертви.
„Кестеновия човек“ като книга има всички елементи на скандинавския ноар – престъпленията са ужасяващи, детективите не са свръхчовеци, а обстановката е тъмна, потискаща и мрачна. История е разказана чрез няколко гледни точки и кратки глави, което за мен е огромен плюс, тъй като улеснява четенето – има някаква завършеност до там, докъдето спреш да четеш, а и не изпадаш в ситуация, в която забравяш какво си прочел, тъй като се случват прекалено много неща. Да, образите, които са ни представени малко или много са клишета – добре изглеждаща жена-детектив, която е брилянтна в работата си, но се проваля като майка; отличен детектив с минало и емоционални проблеми; „лоши ченгета“, които се опитват да провалят разследването на протагонистите; политици, които се стремят да запазят положението си; Но от друга страна, добро впечатление ми направи това, че Свайструп залага множество „капани“ на читателите – за части от секундата си казваш „ахааа“ и изведнъж получаваш едно напълно конвенционално и правдоподобно продължение на действието, което веднага те изважда от заблудата.
Но след разкриването на убиеца, за мен нещата тръгнаха малкоооо надолу – прекалено много обяснения, отлагане на финала и добавяне на още малко страници, което си беше ненужно, а и малко не ми станах ясни мотивите. Освен това се зачудих дали писателите проиграват реално бягствата и схватките, които описват, защото върху листовете хартия в повечето случаи ми изглеждат доста нереални? И така единственият негатив за мен всъщност беше краят – очаквах нещо по-интересно, по-изненадващо, и не мога да разбера сантиментите на авторите към главните им герои, които оцеляват винаги. В случая подозирам, че може би дуото Тулин-Хес ще има и други случаи в други книги, но все пак щастливият край не е задължителен.
Скандинавските автори на трилъри определено успяха да си спечелят място в светлината на прожекторите в последните година и в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани от почитателите на жанрa. Да, по мое мнение, „Кестеновия човек“ има слаби страни и пропуски, които можеха да бъдат избегнати, и е възможно сюжетът да ви се стори познат, но е изграден толкова добре, че книгата просто ще ви хареса. По тази причина, и аз дадох една половинка в повече за звездичките в Goodreads.
П.П: През 2021 година излезе и сериала „Кестеновия човек“, създаден по книгата, а Свайструп е сценарист и продуцент. И макар екранизацията малко да се различава от книгата, актьорската игра е добра и много естествено са добавени малки детайли, които ги няма в оригиналната история, но допринасят за нея и поне на мен дадоха по-ясна представа за това какво е описвал Свайструп. Така че, ако сте почитатели на скандинавските трилъри и ноар атмосферата, вярвам че ще ви хареса дори и да не сте чели книгата.
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Блогът на Ивиана 