“Нощна смяна” от Виктория Хенкокс

В един период, като дете през 90-те, бях обсебена от книгите-игри и това беше от малкото четива, които ми представляваха интерес. Решенията, които взимах не бяха най-добрите и рядко завършвах книгата-игра успешно, но това ме амбицираше да я започвам отново и отново. Спомням си, че много стриктно си водех записки на листове по кой път съм поела, кой вариант съм избрала и на коя страница ме е изпратила историята. Отдавна не бях се интересувала от книгите-игри, но ето че това се промени.

5 опита по-късно….съм впечатлена от “Нощна смяна” от Виктория Хенкокс! Завързана, сложна история, в която нищо не е каквото изглежда, а в момента ми се струва почти невъзможно да се завърши успешно.

В тази книга-игра влизате в ролята на хирург, която след дрямка по време на смяна, се буди на съвсем различно място. Опасно и странно. Изпълнено с разруха, свръхестествени сили, непознати същества и могъщ демон, чието унищожаване е единствения изход. 

Истината е, че първото нещо, което ме грабна, е корицата на “Нощна смяна” и определено не сгреших! Разчиташ само на своите избори, на интуиция, на подсказки, на логика и се увличаш. Трябва да мислиш, обмисляш и преценяваш, а успехът само с налучкване клони към нула. Сюжетът и излизането от този непознат свят определено е трудно. Изводът, до който стигнах е, че за да продължаваш напред, има конкретни места, до които трябва да стигнеш и да научиш съответната информация. Обаче, за да стигнеш до там, трябва да правиш точно определени избори, което допълнително усложнява задачата, а трудността на самата книга-игра се увеличава още повече, стигайки по-напред в историята. Хубавото е, че всичко е взаимно свързано – подсказките, които получаваш; предметите, които намираш; загадките, които трябва да решиш. Не се залъгвайте обаче – дори и да се справяте добре и всичко да върви гладко, в този свят от друго време може да се случи всичко и всичко може да е опасно. Имаш чувството, че участваш в зловеща приказка и сякаш се въртиш в кръг.

Ако решите да се пробвате с “Нощна смяна”, моят съвет е ЗАПИСВАЙТЕ ВСИЧКО, ама наистина всичко! Няма нищо маловажно, а всеки пропуснат или незапомнен детайл може само да ви провали. Е, разбира се винаги можете да започвате отново и отново, и да променяте стратегията или изборите си.

Аз обаче няма да се откажа да опитвам, докато не се измъкна от този ужасяващ лабиринт!

“Стръв” от Хосе Карлос Сомоса

В живота всичко е въпрос.

Много хора, включително и аз, биха определили тази книга като странна. От начало нищо не разбираш, но ти е интересно, и се опитваш да навържеш нещата, и си объркан, но продължаваш да четеш. Какво общо имат полицаи под прикритие, агенти-примамка, психопати, психологическо профилиране и Уилям Шекспир?! Точно в това се крие особеността и оригиналността на “Стръв” от Хосе Карлос Самоса.

Диана Бланко е млада жена, преживяла тежка травма в детството си, и превърнала се в един от най-добрите агенти под прикритие в Мадрид. Тя иска да се откаже от професията си, за да заживее нормален живот, но последната ѝ задача я спира – тя трябва да открие психопат, наречен “Воайора”, който се оказва пълна загадка за полицията. Неговият профил не е ясен и никой не знае как агентите-стръв биха могли да му въздействат психологически. Задачата се усложнява още повече, тъй като агент под прикритие вероятно е поредната му заложница, а наоколо вилнее и още един престъпник – Отровителя. А Диана не спира да се притеснява и за сестра си Вера, която е избрала същата съдба.

Нестандартният подход на Сомоса те увлича в историята – като жанр, “Стръв” е смесица от фантастика, утопия и трилър, тъй като действието се развива след като в Мадрид е паднала атомна бомба, а квантови компютри могат да установят човешката същност. Истината е, че това е от книгите, които си играят със съзнанието на читателя, защото нямаш идея какво точно четеш – има толкова много неизвестни около историята, че се чудиш дали Хосе Карлос Сомоса ще ти обясни всичко в края. Сюжетът се гради върху измислена теория за “псинома” – човешкото поведение, емоции, чувства се определя от него. Съществуват 58 вида филии (категории) на псинома и така се определя към коя разновидност принадлежи човек в зависимост на това какво му доставя удоволствие. Тези психосъщности са открити от д-р Дженс, който достига до извода, че всички те се съдържат в творбите на Уилям Шекспир. Именно това профилиране е в основата на обучението на агентите-стръв – тяхната работа е да установят към коя филия принадлежи даден престъпник и с какви движения, докосвания, погледи и мимики биха могли да го привлекат към себе си, да го объркат и обезвредят. За да достигнат обаче до това ниво, агентите трябва да се откажат от своята същност, воля и достойнство и да понесат много болка. За да вникнат във всички тези същности, те трябва да изпитат всичко, което изпитват проститутките, наркоманите, жертвите и дори убийците – унижение, секс, голота, насилие, удоволствие.

Идеята на самата книга е много добра, но аз имах няколко проблема с четенето. Като за начало ми беше доста трудно да си визуализирам всички сюжети по представяне на маските, които трябва да разиграват агентите, струваше ми се твърде абстрактно. Обясненията за позите на телата и движенията им ми бяха доста неясни. Другото нещо, което ме тормозеше е, че не усетих героите емоционално – не ми бяха нито симпатични, нито антипатични, не им съчувствах, не ги съдех или оправдавах. Не успях да почувствам емоция дори когато се разбра, че единият от психопатите е дете – син на Воайора, който му помага с “лова” на жертви. Интересното в случая обаче е отново догадката – човек се ражда лош или става социопат? Но това беше останало на заден план, не беше развито. Искаше ми се да беше обяснено от чисто психологична гледна точка, а вместо това премина набързо и единствената добавена стойност беше информацията, че главният заподозрян не е виновникът, а жертвите са на вътрешен човек. Нещото обаче, което ме вбеси, е една сцена с насилие върху куче – не понасям такива неща, защо изобщо трябва да бъдат включени такива извращения?!

Разбира се, Диана Бланко елиминира предполагаемия Воайор, но ѝ остава още една задача – да намери сестра си и още един агент под прикритие, които са в неизвестност. Но щом психопатът е мъртъв, кой се крие под действителната маска?

И тук идва кукичката – Сомоса много добре успява да заблуди читателя кой всъщност е действителният извършител и си мислиш, че е поредният предвидим край. Обаче, финалът наистина беше с интересен обрат и за мен успя да компенсира част от скучноватия сюжет преди него. 

Това, което имах желание да прочета, но го нямаше в книгата, е по-задълбочено развитие на теорията за псиномите. Да, тя е измислена, но все пак ми се искаше Сомоса да си беше пофантазирал още малко и да има разсъждения и наблюдения, които са свързани задълбочено с психологията. Да се навлезе повече в теорията за произведенията на Шекспир, защото в края останах с впечатление, че това беше оставено на повърхността и нямаше много логика, тъй като не всеки е истински познавач на английския писател. Имаше много неща, които не бяха важни за сюжета, а можеха да се заместят с изследвания, експерименти, профилиране. Предполагам, че това щеше само да увеличи броят страници, и вероятно има голяма разлика, ако можех да я прочета в оригинал, но очакването ми беше много повече да харесам “Стръв”.

Книгата е шантава, написана с въображение и повдига много въпроси, защото вероятно всеки от нас си има псином, филия и използва маски, за да въздейства. Но искрено ми се искаше още малко да беше поразбъркала в глава ми.

“Пътна мрежа” от Ричард Бахман (Стивън Кинг)

Вслушах се в себе си. Но там, отвътре, хората говорят на друг език.

Ако се чудите защо може да се затрудните да намерите книгата “Пътна мрежа” от Стивън Кинг на английски език, това е защото той я публикува под псевдонима Ричард Бахман. На български обаче тя е издадена с името на краля на ужасите. И тъй като досега ми с Кинг е силно ограничен, успях да погледна по-скоро обективно на книгата, отколкото да се влияя от таланта и името му. 

“Пътна мрежа” започва по-скоро объркващо, отколкото да ви даде някаква ясна представа какво точно се случва, с изключение на детайла, че в града ще строят продължение на магистрала 784, а къщите и сградите по пътя ѝ ще бъдат разрушени. Протагонистът Бартън Доус е от тези без късмет, които трябва да се изнесат от жилището и да осигури преместването на индустриалната пералня, в която работи от двадесет години. Всички са оставили нещата в негови ръце – шефът му го притиска да закупят сграда на другия край на града, съпругата на Барт разчита той да оглежда за нови къщи, а Доус не може да си обясни защо тази магистрала трябва да минава точно оттам и да променя изцяло живота си.

Запознаваме се с Бартън Доус в самото начало, когато купува револвер Магнум 44 и мощна ловна пушка Уедърби 460 от местен оръжеен магазин. Още тогава читателят разбира, че нещо не е наред, защото Барт чува гласове в главата си. Той води въображаеми диалози с Фреди и Джордж и тогава осъзнаваме, че това ще е историята на човек, който ще разкрие вътрешните си демони. Книгата се чете малко трудно, тъй като има много описания на места, детайли, мисли, вътрешни монолози, а диалозите са малко. Да, продължителното повествование дава по-ясна картина как би могла да се развие историята, но на мен ми пречеше на това да чета книгата по-дълго време наведнъж. “Пътна мрежа” е така структурирана, че читателят започва да се досеща какво ще се случи едва към края на първата част – знаем, че Бартън е неуравновесен, не може да преживее смъртта на сина си, напуска работа, бракът му се разпада, и единствено на човек, на когото е преляла чашата, може да си помисли да разрушава път, който все още не е построен. 

Самият Кинг споделя, че написването на “Пътна мрежа” е било като помощен механизъм за справяне със смъртта на майка му, но се чувства разочарован от книгата – с течение на години пък променя мнението си и казва, че е любимата му ранна творба. Всъщност, тя обрисува тъжния портрет на герой, който не може да се примири с реалността, но бавно губи и собствената си вътрешна реалност. Аз лично не бих могла да се ангажирам с оценка добра или не е книгата, защото в повечето случай тази преценка е основана на база другите книги на автора и все пак е въпрос на вкус. Но в този трилър откривам по-скоро философската гледна точка – да се бориш по твоя начин или да се примириш? Въпреки това, мнението ми е двустранно – не бях запленена от книгата, но и не мога да кажа, че е лоша. Действието е бавно и сякаш е умишлен процес – съвсем детайлно се описва прогресирането на гнева у Бартън, малко по малко, докато неговото отчаяние не достигне върха си. Но вероятно точно мудното действие и цялото разказване ме тормозеха толкова. Просто имаше нещо, което ме спираше да ахна от книгата и кулминацията доста се проточи. До някъде ми се искаше да бяха спестени част от описанията и разсъжденията.

Въпреки това, третата част от книгата дава отговори на някои от въпросите. Барт не е шизофреник, както много хора си мислят, а просто провежда въображаеми диалози с мъртвия си син – Барт е Джордж, а Чарли Фред. Да, може да е луд, но всъщност това е човек, който няма какво повече да губи, иска да покаже силата си като човек за последен път. Както можете да се досетите, краят не е щастлив – за мен лично е тъжен и от части отчайващ. А в крайна сметка продължението на магистралата не е било необходимост, а въпрос на пари.

“Пътна мрежа” още веднъж ми напомни, че във всеки от нас дреме една тиха лудост, която в някакъв момент може да ни превземе, а последствията да са фатални. 

 

“Ние срещу всички” от Фредрик Бакман

Окачваме щастливите снимки навсякъде, но никога не показваме празните места в албума, където е събрана всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи.

Две години след като се потопих в света на Бьорнстад, реших, че е време да прочета и втората книга “Ние срещу всички”. С обезкуражаващия си обем (както казва татко), тази книга е Вселена, в която сам намираш мястото си и си взимаш това, което намериш най-близко до себе си. Фредрик Бакман има едно много отличително качество като писател – той е истински разказвач – омагьосва те, играе си с емоциите, плачеш, смееш се и накрая ти се приисква и ти да си част от малкото, сурово градче Бьорнстад насред гората.

“Бьорнстад Хокей” е напът да фалира, а Петер Андершом всячески се опитва да го спаси. Всички в града горят за хокея и ще загубят своята идентичност, ако клубът не съществува. Но са намесени пари, политика, интереси и на Петер се поставят условия, за да може “Бьорнстад Хокей” да просъществува. Проблемът е, че по-голямата част от добрите играчи от малкото градче са се преместили във вечния враг “Хед Хокей”, а новият треньор, който трябва да сформира нов отбор, е всъщност жена. Напрежението между “Мечките” и “Биковете” расте с всеки изминал ден, презрението между хората се задълбочава, влиянието на местните политици е все по-видимо, победата е на живот и смърт. А само, ако хокея можеше отново да е просто игра?   

С “Ние срещу всички”, Фредерик Бакман продължава оттам, където е приключила “Бьорнстад” и отново ни разказва за обикновените хора, преминаващи през необикновени ситуации. Героите са същите като в първата книга, но хубавото е, че разбираме как се е развил живота им – нови радости, нови проблеми, тийнейджърство, любов, неприятности. Няма никакво значение дали си хокеен фен, или изобщо спортен, “Ние срещу всички” е сякаш разговор със стар приятел, който ти разказва за живота – борба, загуби, радост, гняв, търсене на себе си, уважение, постижения. Целият спектър от човешки емоции и състояние, събрани в героите Бени, Амат, Бобо, Рамона, Мая, Петер, Лео, Мира,  Ана, Сюне. Всеки от тях води своята битка – Петер да спаси любимия си клуб “Бьорнстад Хокей”, Бени със самия себе си, Мая с последствията от изнасилване, Бобо със загубата на родител, Амат да докаже, че е нещо повече, Мира да спаси брака си, Лео да овладее или да се отдаде на яростта, а Сюне е онзи философ, който е събрал цялата мъдрост на света и можеш винаги да се опреш на него. Но всички те сме всъщност ние. Защото болката, страхът, омразата и гневът са опустошителни сили, които призовават само беди. С тях повличат и много хора. А когато тези хора забравят, че са едно цяло, се превръщат в тотемите си – мечки и бикове.

Хареса ми, че по време на повествованието, сякаш се прави паралел между настояще и бъдеще и ни дава отговори какво ще се случи с героите, как ще се развие животът им – след всички премеждия и загуби. Но тази книга просто те кара да чувстваш, независимо дали ще обикнеш или намразиш някои от героите, а случки няма да липсват и за двете крайности. Важно е обаче да осъзнаем, че както и те, така и ние, показваме най-лошите или най-добрите си качества, когато сме притиснати. А подкрепата идва от тези, от които най-малко очакваме. “Ние срещу всички” е за обикновените хора, поставени в необикновени ситуации и те изпитват всички възможни емоции и чувства познати на човечеството.

В “Ние срещу всички” има естествено развитие, точно като в човешкия живот. Падаме, ставаме, губим мачове и хора по пътя, поизтупваме прахта, превързваме раните, но животът продължава малко по-трудно, малко по-тъжно, усмивките са по-малко. Защото в живота няма нищо лесно, нали?

П.П: Хубавата новина е, че Фредрик Бакман обяви през февруари, че ще има трета книга за Бьорнстад и тя се очаква през 2021 година в Швеция (нямам търпение). Освен това, HBO Nordic ще адаптират “Бьорнстад” за мини сериал. 

П.П 2: Изключителен превод на Любомир Гиздов. Аз лично често забравям, че голяма част от книгите, които чета са всъщност преводна литература и се изисква изключително майсторство, за да може преводачът да те накара да почувстваш една книга, както се случи при мен с повечето на Бакман.

Трудно е да ти пука за хората. Направо е изтощително всъщност, защото съпричастността е сложно нещо. Иска от нас да приемем, че всички останали хора също имат живот – през цялото време. Не можем да натиснем пауза, когато ни дойде твърде нанагорно, но и другите хора също не могат.

 

 

“Верити” от Колийн Хувър

Бях много изненадана, когато разбрах, че Колийн Хувър е автор на любовни романи, който явно излиза от зоната си на комфорт, защото “Верити” е първият ѝ психотрилър (с любовни елементи). След няколко криминални романа, имах нужда отново да се върна към любимите си трилъри, да поразбъркам съзнанието си и това е първата ми среща с Колийн Хувър.

В книгата се разказва за млада писателка Лоуен Ашли- неизвестна, страняща от славата, изпитваща финансови затруднения, интроверт, с нелеко детство и обвързваща се трудно. За всички е изненада, когато именно тя е избрана да завърши поредицата книги на преуспяващата Верити Крофорд. Странното в случая е, че Верити е претърпяла злополука, за която не се знае нищо, а Ашли е избрана за “писател в сянка” от съпруга ѝ Джереми. Издателството иска да издаде оставащите книги бързо и без много шум, затова Лоуен отсяда в къщата на Крофoрд, за да прегледа записките на Верити, да влезе в ума ѝ, да направи нейния стил свой. Но се влюбва в Джереми, а състоянието на Верити не е такова, каквото изглежда.

Малко съм объркана как и откъде да започна, защото книгата не се оказа това, което очаквах, предвид това колко хвалена е тя. Да кажа, че съм изключително разочарова, ще е много слабо, защото “Верити” си Е! любовен роман, който някой е решил да сложи в графа “психологически трилър”, защото Колийн Хувър е вмъкнала на пръв поглед извратен персонаж и прибягва към насилие, тайни и мистериозна злополука. Да кажа, че докато четях, осъзнавах колко е абсурдна книгата, вероятно ще е по-точното определение на мнението ми. Може би високата оценка на “Верити” се дължи на голямата почитателска база на Колийн Хувър, може би за голяма част от читателите това си е трилър, но за мен това е просто любовен роман с опит да има нещо мистериозно. Не мога да отрека, че стилът на писане е добър, плавен, четивен. Получава се интересен паралел между минало и настояще, което помага на читателя да опознае по-добре героите и да се опитва да съпреживява с тях. Но оставяйки на страна силното начало, сюжетът не беше каквото очаквах. 

Раздвижването и завръзката настъпва доста рано – Лоуен се мести в семейната къща на Крофърд за няколко седмици, за да прегледа записките и документите на предшественичката си. Тя открива ръкопис в кабинета на Верити, който е нейна автобиография, написана преди катастрофата. Главите са обезпокоителни, защото представят образа на жена, която презира децата си и изпитва бурна ревност от тях заради вниманието, което получават от баща си. Обрисуват образа на жена, която е толкова обсебена от партньора си, че се опитва да направи аборт, за да не дели любовта му. Жена, която не се страхува да опише сексуалния си живот до най-малката подробност. Това е жена, която е сигурна, че една от дъщерите ѝ ще убие сестра си, а след като решава, че точно това се е случило, оставя другата си дъщеря да се удави… Разбира се, вътрешната борба на Лоуен е дали да покаже ръкописа на Джереми, в когото вече е влюбена, дали Верити е същият психопат като от страниците и дали сега тя е толкова безпомощна, колкото всички мислят, че е. 

На теория идеята наистина звучи добре и би могло да се получи изключителен трилър. Но по мое мнение, много автори пропускат факта, че психологическите трилъри не могат да се изградят само върху идеята за насилието или отвращението – както във “Верити”, така и при много други книги, ми се е случвало да потръпвам и да се напрягам, когато си представям дадена сцена въз основа на описанието, но това е само една песъчинка от цялостната идея. Не е достатъчно да напишеш нещо мрачно и извратено. Необходими са мотивите, движещата сила и разбира се, психологията зад действията. Точно тази сърцевина на мен ми липсваше от самото начало.

Изключвайки множеството секс сцени, които си бяха доста визуални и са голяяяяяма част от книгата, всъщност през цялото време се разказваше как Лоуен си мечтае за съвършения Джереми Крофoрд – привлекателен мъж, идеален баща, съпруг, който е загубил две деца, а сега се грижи за съпругата си, която е във вегетативно състояние. И стигаме до финала, който трябва да е своеобразна развръзка на книгата. Е, той си е нелеп според мен и очаквах да е точно такъв – Верити се преструва в продължение на много месеци, че е във вегетативно състояние. Тя се преструва дори, докато е в болница, което е абсурдно. Ако се замислим логично, как точно може да се случи това – нали има монитори, нали има лекари, нали я наблюдават – как точно човек може да симулира такова състояние толкова дълго?! (Ако има начин или възможност, моля някой да ми каже, сериозно! Напомня ми за “Преди да заспя”, защото и тогава имах проблем с нелогичната развръзка). А автобиографията на Верити е само писателско упражнение, за да може тя да пресъздаде по-добре образът на злодея в своите романи…

Имаше толкова много възможности за друг край – Лоуен се оказва психопатът, който е написал ръкописа от името на Верити, за да спечели Джереми; Джереми е изценирал всичко и се оказва, че преследва Лоуен; малкият Кру е странно, плашещо дете като в “Чудноватият дом” на Агата Кристи; Верити си е в съзнание и си играе с психиката на Лоуен и Джереми;  сомнамбулизмът на Лоуен прогресира. Искаше ми се повече от тази книга, а да не я възприема като странна трактовка на “50 нюанса сиво” и повърхностни асоциации за “Не казвай сбогом” на Джилиан Флин.

Краят на “Верити” всъщност остава отворен и читателят сам може да прецени на какво да вярва и кой е злодеят в книгата, но според мен има само толкова много пропуснати възможности. “Верити” беше странна смесица от романтичен и трилър жанрове, но някак не беше и никое от тях. 

“Отдавна не сме се виждали” от Ед Макбейн

В процеса на преравяне на библиотеките по време на самоизолацията, попаднах и на книгата “Отдавна не сме се виждали” на Ед Макбейн, която беше част от дядовата библиотека. Преди години се изненадах, когато видях, че има и криминални романи, така че реших да взема нея и още няколко книги за спомен.

Та “Отдавна не сме се виждали” е издадена през 1977 година, а аз имам преводното издание от 1993. Част е от поредица “87-ми участък” и всъщност е 32-рата книга от нея. В този криминален роман се разказва за няколко жестоки убийства, но жертвите са необичайни – те са незрящи. Всичко започва със смъртта на съпрузите Изабел Картрайт и Джими Харис- Джими е бивш военен, загубил зрението си във Войната във Виетнам, а Изабел му е изневерявала. Всички обаче ги описват като щастлива двойка и мили хора без врагове, но може би истината е друга. С разследването се захващат детективи Майер Майер и Стифън Карела, които се опитват да сглобят събитията довели до престъпленията, когато убийствата се увеличават с още едно. Полицаите разкриват интересна информация за всяка от жертвите и потенциалните заподозрени, но колкото по-дълбоко ровят, толкова по-объркващо става всичко.

За мен беше интересно съвпадение, че сюжетът на книга отново ще се върти около слепи герои, при положение, че скоро преди нея приключих с “Точно пред очите ти” на Джак Джордан. Но в случая на “Отдавна не сме се виждали” незрящите са в ролята на жертви, а в другата – сляпата Наоми е полицейския свидетел. 

На пръв поглед това е класически криминален роман, който проследява престъпления, факти и развръзки, но мен ме остави със смесени чувства. От една страна действията, диалозите, разследването и обстановката бяха реалистични, но от друга страна ми идваше прекалено изнервящо, че никой свидетел не искаше да отговаря на полицейските въпроси и се натрупваха повторения на реплики, въпроси, ситуации. Разбирам, че идеята е била да има конфликт “белите ченгета в черния квартал”, но пък това изкуствено създава напрежение у читателя, защото действието се развива трудно и мудно. Също така, всички полицаи в тази книга ми дойдоха прекалено сприхави и изнервени, отколкото смятам, че е нормално в реалния живот – трябва да си наистина страшен нервак, за да се палиш още от първата дума. Раздвоена съм и за стилът на писане – на места беше стегнат, последователен и заинтригуващ, защото се предоставяха откъсъчни детайли, които се опитваш да сглобиш, за да разбереш какво може да се случи в края. Но на места са включени абсолютно излишна информация, описания, членове от наказателния кодекс и подробности, които просто увеличават страниците на книгата и си казваш “Човече, просто се придържай към историята!”.

Изведнъж се оказва, че заподозрените не са вече заподозрени след един разпит и тези герои изчезват от картинката. А финалът…финалът си беше направо от нищото. Например, непрекъснато се споменаваше кучето-водач на Джими Харис, но единствено (и то случайно) се сетиха, че то може да е от решаващо значение за разкриване на престъпленията. Определено ми се искаше да има повече мистерия в тази книга – да, има убийства, има нападения, има разследване, но всичко минаваше толкова леко, че неусетно се стигна до развръзката и края. Би било интересно да има повече информация и разсъждения например за войната, за преживяванията на Джими след това, да се разшири нишката с кошмарите. Не съм почитател на постоянното преследване, или хилядите обрати само за да се заблуди читателя, но “Отдавна не сме се виждали” беше прекалено лежерна. Може би за да не се увеличава обема изкуствено, може би това е бил замисълът за изненада, може би Ед Макбейн е бързал да пише и друга книга предвид, че в тази поредица са общо 55… Не знам, но има какво да се желае от сюжета на тази книга. 

“Отдавна не сме се виждали” е добро четиво, неангажиращо и увлекателно, ако искате да “убиете” време. Но не мога да кажа, че се нарежда сред книгите, които ще запомня или препоръчвам.

“Денят след утре” от Алън Фолсъм

Преди време една от медийните групи издаваше много, много тънко списание с криминални разкази и разследвания на известни криминални случаи, та към това списание имаше и криминални книги. Така се сдобих с “Денят след утре” за 1,99 лева. Мисля, че списанието вече не се издава, или поне не е в този вид, но ми останаха няколко книги, които никак не са лоши. 

В дните на самоизолация вкъщи реших да проверя библиотеките точно за такива забравени книги и си избрах трилъра на Алън Фолсъм. Първото нещо, което видях за него е, че е “книгата на 1994”, което си е доста отдавна, но имах вътрешно усещане, че ще е добра. И не сбърках, като изключа няколко малко детайла, но това вече е личен вкус.   

Това е историята на доктор Озбърн, който губи баща си на 10 години – намушкан е на улицата и умира в ръцете на момчето. От тогава той се опитва да си обясни случилото се и е обсебен от идеята за възмездие. Докато в един момент реално му се отдава такъв случай. Д-р Пол Озбърн вижда убиеца на баща си в ресторант в Париж и започва да планира отмъщението си, докато самият той е заподозрян за зверски убийства, които биха могли да бъдат извършени само от медицинско лице. И Интерпол започва да следи всяка негова крачка. 

“Денят след утре” e с дълга и объркана сюжетна линия, но самата книга е разделена на глави и много добре структурирана комбинацията между описания, диалози и разкази. Всичко това наистина улеснява четенето и дава ясна представа на читателя за обстановката, мислите на героите, емоциите им и за евентуалните им бъдещето действие. Всъщност историята обхваща поколения и континенти, но всичко е свързано помежду си. Действието започва да се развива още от първата страница и не спира буквално по последната – разкриват се тайни, конспирации, власт и желание за надмощие. Основната загадка се завърта около криохирургията и в частност присаждане на човешки глави на различни тела, като всичко това е част от план за въздигането на нео-нацизма. Определено идея, която си заслужава вниманието и е изградена по интересен, последователен и пленяващ начин.

Беше любопитно да чета крими книга на 26 години, защото в нея се споменават улични телефони, а темата за криохирургията все още е в графа научна фантастика (в днешно време се прилага с обещаващи резултати). Всъщност силната динамика на книгата е основана на съчетанието между шпионски трилър, научна фантастика и екшън и това кара читателя да се пита какво ли следва. В началото множеството персонажи и имена за помнене са малко объркващи, но постепенно доста от героите отпадат от картинката. Има и много моменти, в които си казваш: “Е, верно ли?” в негативен смисъл – мен лично ме дразни, когато главните герои са на границата с безсмъртни, колкото и да ги раняват или да претърпяват инциденти, продължават да бягат и сами се позакърпват тук-там и разбира се – оцеляват до края. За мен това вече си е отвъд измислицата.

Няма и как да не отбележа, че открих много сходни неща в стила на писане между Алан Фолсън и Дан Браун, да не кажа и в идеите, но разбира се мога само да спекулирам, че вторият се е учил от първия.

Е, краят не беше толкова изненадващ, колкото ми се искаше и светът беше спасен (разбира се). Но все пак “Денят след утре” е добро четиво особено, ако харесвате екшън кримки и беше интересно едва да се разбере защо заглавието на книгата е това. В края, всички сюжетни линии се изясняват, а процесът на четене е приятен, ненатоварващ и увлекателен. Тази книга е пример за “старомоден” международен трилър с обрати и всичко останало. Малко по нещо за всеки и в крайна сметка – много добре написано.

П.С: От самото начало, след описанието на детектив Маквей, в съзнанието ми си го представях като актьора Джон Каръл Линч. Ако някога направят филм по книгата, ще съм доволна от себе си, ако и продуцентите са на моето мнение.

“Точно пред очите ти” от Джак Джордан

“Точно пред очите ти” е трилър, разказващ за незрящата Наоми Хана и объркания ѝ живот в градчето Балкърн Хейтс – Наоми е осиновена, разведена и планира самоубийството си. Всичко се обърква, когато тя се оказва в неправилния момент на неправилното място и става свидетел на убийство – трето жестоко престъпление за малкото градче. Убиецът пощадява живота на Наоми и всички се питат “защо”, а полицията не вярва, че тя може да е надежден свидетел заради слепотата си. 

Първото убийство обаче се е случило преди 20 години и остава неразрешено. Полицията и гражданите повдигат въпроса дали и трите случаи не са свързани и каква е ролята на Наоми във всичко това.

Още от самото начало на книгата имах чувството, че вече съм чела или гледала подобна нещо с подобна идея, но така и не успях да се сетя. Имаше и нещо, което ме гложди в сюжета, нещо което не е както трябва от самото начало – може би всичко се случваше прекалено бързо, не успях да усетя емоцията на героите и не успях да съпреживявам. Лично за мен добрият трилър се получава, когато читателят има усещането, че познава героите или че може да се постави на тяхно място – независимо дали ще е в ролята на добрия главен герой, или на лошия. В случая аз не усетих връзката – откровено казано образът на Наоми дразнеше по начина, по който беше предаден, детектив Маркъс Кембъл ми напомняше на много други детективи от други книги, които се опълчват на началника си и решават, че сами ще разрешат случая заедно със свидетеля. Липсва историята на тези хора, какво ги мотивира или провокира, бегло се споменават спомени от живота им, когато трябва да се направи паралел с конкретното действие

Не ме разбирайте погрешно, сюжетът е увлекателен и те кара да продължаваш да четеш. В първата част дори имах няколко предположения за извършителя – бившият съпруг (очевидният заподозрян), съседът и сестрата, но ми се стори прекалено удобно всички около Наоми Хана да са свързани по един или друг начин с убитото преди двадесет години момиче Хейли Милър, а тя да се окаже в центъра на разследване, преследване и разкриване на тайни. Освен това никъде не беше споменато например как се справя Наоми с живота си като незряща – знаем само, че е осиновена, защото майка ѝ я изоставя на автобусна спирка, отчаяна, все още обича бившия си съпруг и е сервитьорка. През какви трудности обаче е преминала, как се е пригодила към живота, как е израснала? Може би по тази причина не усетих някаква емоционална връзка с този персонаж. Моето мнение е, че много по-добре можете да се обрисува вътрешния ѝ свят, мислите ѝ. 

На няколко пъти за нея бяха използвани глаголите “вижда” и “погледна”, което чисто логически не се връзва (просто ми направи впечатление, колкото и да е грубо), и голямо леене на кръв падна през цялото време – не знам колко пъти е споменато “кръвта плисна” и “тя усети топлата кръв по лицето си”. Но това са по-скоро подробности.

Финалът беше логичен и реалистичен, но за мен беше очакван, защото напоследък все по-често срещам именно такива обрати в края на трилърите. В никакъв случай, обаче, това не означава лош – за много от читателите ще е изненадващ и ще даде отговор на въпросите, които имат относно убийствата и развръзката.

По малко от трилър, мелодрама, стандартни клишета и обрати, по мое мнение “Точно пред очите ти” ще ви хареса, ако не се вглъбявате в това дали фактите са реалистични и ако не очаквате непременно психологическия трилър, който ви обещава корицата.

“Мозайка от убийства” от Антъни Хоровиц

След като прочетох “Убийството е всичко” на Антъни Хоровиц и не бях очарована, дойде време за реванш с “Мозайка от убийства”.

Редакторката Сюзън Райланд от години работи с писателя на криминални романи Алън Конуей, но не го харесва като човек. Конуей е най-известният и доходоносен автор на издателството, а читателите обичат неговия детектив Атикус Тип – детектив, преживял концентрационни лагери, разкриващ престъпления в Англия през 50-те години. Изглежда, че Алън Конуей точно е завършил последния си роман за убийствата в “Пай Хол”. Историята е много добра, има смъртни случаи и множество заподозрени, но всичко се обърква за Сюзън Райланд. Скрита в страниците на ръкописа, се крие друга история: разказ в разказа, написан измежду страниците, разказващ за ревност, алчност, безмилостна амбиция и убийство. 

“Мозайка от убийства” е добре изградена книга, която те въвлича в случващото се още от самото начало. Тихо, спокойно, английско селце, с множество персонажи, две убийства – на Мери Блекистън и Магнъс Пай, и много заподозрени. Всеки има мотив и Атикус Тип трябва да подреди мозайката. Романът носи цялостното усещане на класиките в жанра от Агата Кристи и препратките към нея не са случайни, но твърде много за моя вкус. Към края му вече имах чувството, че е изграден изцяло върху нейните произведения, макар да се твърди, че всъщност Алън Конуей е пишел по този начин. Но идеята на Хоровиц да смеси неизвестните за убийствата в Саксби на Ейвън с друга криминална мистерия в реалния живот, е проработило много добре и беше интересен обрат.

Книгата е с голям обем и на моменти имах чувството, че няма да свърши. За мен определено е от четивата, с които трябва да си даваш няколко часа почивка от четене, защото действието е непрекъснато и с всяка следваща страница читателят научава все повече. Като цяло, обратите са плавни и по-скоро неусетни, точно както би следвало в едно разследване, разкритията са едно след друго, Атикус Тип е методичен, детайлите са много и наистина може би читателя трябва да си води записки, защото ръкописът на Конуей свършва рязко и всъщност не е завършен. Тук е мястото и на другата сюжетна линия. Докато Сюзън се опитва да намери останалата част от ръкописа, се забърква в разследване на подозрително самоубийство в реалния живот и се оказва в ролята на детектив-аматьор. Освен това, самата тя открива много прилики между реални хора и места от живота на Алън Конуей, които той е включил по един или друг начин в романа си. 

Това за мен беше наистина интересен момент, защото изначално хората биват привличани от мистерии, криминални случаи и биха искали да намерят отговорите, защо не и да се впуснат в самостоятелно разследване на смъртен случаи. Така че Сюзън Райланд би могла да бъде събирателен образ на всеки от нас. В крайна сметка и двата сюжета завършиха правдоподобно с разкриването на извършителите и техните мотиви.

Дори се замислих дали пък Алън Конуей не е някакво алтер его на Антъни Хоровиц, но това са само догадки. Като цяло “Мозайка от убийства” е приятно, увлекателно четиво в стилистиката на класиките в жанра.

П.С: Определено си представям книгата да се превърне в сериал. Но цялостното усещане, което имам, е по-скоро да са серии в английски стил, тип скорошната адаптация на BBC на “Сивият кон” от Агата Кристи. 

“Измамата като точна наука” от Едгар Алан По

“Измамата като точна наука” представлява сборник от непреведени до момента разкази и есета на Едгар Алан По. 

Вероятно, ако прочетете тази книга, ще се разколебаете за представите си за По – гений, почти митологичен писател, с нещастна съдба, известен главно с мрачните си истории и стихове, приеман като символ на готиката, първосъздадел разказа и на научната фантастика. Само че чрез този сборник ни се представя едно по-различно лице на Алан По – изключително интелигентен и начетен човек, които осмива хорските недостатъци, коментира злободневни теми, или просто описва пътешествия, домове, предмети. Явно писателят наистина е обичал да описва неща – до последния детайл, без сюжет, действие, герои, просто описания, защото много голяма част от разказите са само такива. 

Наистина е удоволствие да се насладиш на таланта на По, да попиеш езиковите средства, с които си служи, но всички тези безкрайни описания дотягат. За мен лично беше голяма трудност да стигна до края на сборника, именно заради цялото преразказване на детайли, и в процеса на четене буквално забравях какво точно чета. 

Навярно за обикновения читател тези разкази ще са скучни и протяжни, но пък биха послужили добре на хора, които се занимават професионално с творчеството на По. За мен пък беше полезно да си създам една по-широка представа за писателя извън “Гарванът”, “Анабел Ли”, “Черната котка” и поемите му. Изводите, които си направих са, че Едгар Алан По е изключителен ерудит, но е сприхав и му доставя удоволствие да осмива разбирания, навици или идеи. В разказите му има множество препратки към философите от Древна Гърция, двусмислени споменавания на влиятелни имена в историята, и откровени подигравки. Аз имах усещането, че По е искал да покаже на читателите си, че написаното от него не е за всеки и не всеки би го разбрал. Но от друга страна, има някакво усещане за опознаване на писателя отвъд образа, който му е изграден през вековете – Едгар Алан По дава достъп на читателя до неговите мисли и усещания чрез разказаните истории. 

Разбира се, харесването и нехаресването на произведенията е въпрос на вкус. В края на сборника обаче е отделено място с подробна информация за живота и творчеството на Едгар По, от която определено могат да се научат интересни факти. 

Разказът, който ми направи най-силно впечатление е “Прхблем с Набхра”, но честно казано не бих могла да си спомня нещо друго след няколко месеца. Да, сборникът не беше най-увлекателното четиво за мен, но по-скоро го разглеждам като допълнителни знания и различна гледна точка за Едгар Алан По.