“Тревожна кръв” от Робърт Галбрейт

“Животът ме е научил на едно: там, където няма способност за радост, няма и способност за доброта.”

Корица на трилър книга от Робърт Галбрейт

Ако все още не сте разбрали, да ви кажа, че Робърт Галбрейт е всъщност псевдонимът на Джоан Роулинг (Дж. К. Роулинг) – авторът на поредицата за Хари Потър. От няколко години тя пише под този псевдоним като из основи сменя жанра от фантастика на трилър. А с обезкуражаващия си обем от 904 страници, “Тревожна кръв” е петата книга от поредицата за частния детектив Корморан Страйк. 

Марго Бамбъро изчезва преди 40 години, но въпросът какво точно ѝ се е случило не дава мира на дъщеря ѝ Ана. Тя наема Корморан Страйк и Робин Елакот, за да открият отговорите в срок от една година. Според заключението на полицията, Марго е убита от серийния убиец Денис Крийд и му е приписана като жертва, но може би главният разследващ е бил предубеден. Полицейските доклади са пълни с пропуски, единственият по-сериозен източник на информация е старият тефтер на главния разследващ Талбът, който се опитва да обясни мотивите за изчезването на Марго с окултни вярвания и астрология, а Страйк и Робин се опитват да разплетат случая, като междувременно се борят с чувствата си един към друг.

Почитател съм на поредицата, макар да съм чела единствено “Смъртоносно бяло” преди настоящата книга, а предните три – “Зовът на кукувицата”, “Копринената буба” и “В служба на злото”, съм ги гледала като сериали на HBO. Но независимо от това, много харесвам стилът на Робърт Галбрейт – описателен, интригуващ, детайлен и изключително методично проследява всеки случай. Интересното в случая на “Тревожна кръв” е, че всяка глава започва с част от незавършената английска епична поема от Едмънд Спенсър “Кралицата на феите”, като в шест части се представляват добродетели. Съответно, с всеки избран фрагмент на епоса, Робърт Галбрейт насочва читателя накъде ще се развие действието. 

В центъра на книгата са отново Страйк и Робин – Корморан е военен ветеран, загубил крака си, дълбоко наранен от единствената жена, която е обичал истински и която спорадично още присъства в живота му, изолира се от света, не показва чувства и е изключително добър в работата си. Робин става негов съдружник преди няколко години след като е назначена за временна секретарка в детективската агенция. Тя се опитва да се справи с паник атаките и посттравматичния стрес след като е изнасилена в колежа, а сега преминава и през труден развод, след като разбира, че съпругът ѝ има любовница. Междувременно се опитва да изясни собствените си чувства към Страйк. В “Тревожна кръв” е интересно да проследим и динамиката между двамата, научавайки мислите им в една и съща ситуация, отделно от разследванията им – Робин си мисли, че Корморан я подценява, държи я настрана и че по-скоро любовният му интерес е насочен към бившата му годеница; от друга страна Страйк не спира да мисли за съдружничката си, но не казва правилните неща в правилния момент, пестелив е на похвали и прави глупави подаръци, докато се бори с личните си проблеми. Въпреки всичко това, като екип се справят повече от добре, а всички догадки ще се съберат като двойка или не остават дори след края на петата книга.  

Но да се върнем на конкретната история. Въпреки дължината на книгата, някои сюжетни линии и повторения от типа “какво знаем до момента”, които са по-скоро пълнеж, това е наистина добре написана мистерия. Сюжетът e сложен, приковаващ внимание, сериозен като засегнатите теми и пълен с обрати. Има толкова много интересни и ексцентрични герои, свързани със случая, че може би на моменти ще ви е сложно да разберете какво точно се случва и ще ви е много трудно дори да предположите кой е отговорен за изчезването на Марго. И докато двамата частни детективи ровят в миналото, читателите разбираме за улики, свързани със сатанизъм, астрология, гадаене с таро и осъзнаваме колко лесно можем да бъдем подведени от собствената си преценка за външен вид, социален статус или професия. В “Тревожна кръв” се отдава голямо значение и на теми като: промяната, загубата, феминизъм, насилието над жени в множеството му форми, затова някои части от книгата може да са чувствителни за читателите, но всички те се разкриват във времето чрез героите. Наркозависим лекар; починал полицай, който разследва първоначалното изчезване и бавно полудя; италиански гангстери и проститутки; мъж-женкар, чиито приятелки умират; семейство с психически заболявания; близките на изчезналите жени и сериен убиец, който се облича като жена, за да похити по-лесно жертвите си. Но нещата понякога не са такива, каквито ги представят хората. Все пак искам да спомена, че образът на серийния убиец Денис Крийд е многопластов, макар самият той да присъства пестеливо в книгата и да не е основният фокус – с много трудно детство, наречен “Демонът от Парадайс парк”, Крийд е изключително интелигентен социопат, крайно садистичен и егоистичен, отговорен за изнасилването, мъчението и убийството на множество жени, чийто брой и до днес не е известен на полицията. Той е настанен в психиатрична клиника и отказва да отговаря на въпросите на полицията и журналистите. Самата Роулинг признава, че образът на Крийд е бегло съчетание от истинските серийни убийци Джери Брудос и Ръсел Уилямс, и разбира се той е удобният извършител за полицията, но така и не намират потвърждение за това. 

И макар да може да ви се стори, че действието се развива по-скоро бавно, има прекалено много сюжетни линии и прекалено много замесени хора, които трябва да се елиминират от Корморан и Робин, за да се достигне до отговорите. Така, в шеста част нещата се забързват.  Поднася се нова и нова информация, която вече води до разкриването на извършителя, който е по-скоро изненадващ – съчетание от много мрачен герой на Агата Кристи, доза “Отворени рани” и Греъм Йънг. Да си призная честно обаче, методите и мотивите, изложени от Галбрейт, ми се сториха доста познати, тъй като съм ги срещала често в трилърите. Но това не прави книгата по-малко добра. Макар неразкрития случай с изчезналата лекарка Марго Бамбъро е централната нишка на “Тревожна кръв”, Галбрейт преплита астрологията, гръцката митология, психични заболявания, уврежданията и други сложни концепции в един добре структуриран трилър, междувременно намирайки баланса между разследването и личния живот на главните герои.

И докато началото на всяка глава е давано със стихове от “Кралицата на феите”, където се прославят добродетели, в самата история намираме множество грехове – гордост, гняв, похот, завист. Не знам дали авторът е целял това противопоставяне, или това са само мои спекулации, но книгата е изпълнена с алегории, метафори и препратки към скритото от очите. А амбициозното начинание на Галбрейт да напише “Тревожна кръв”, напълно оправда очакванията ми. 

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

Как да отворим правилно нова книга?

Knigi s travdi koritsiВероятно заглавието ви се струва странно и сигурно ще си кажете: “Че колко точно начина има за отваряне на книга?!”. Просто се оказа, че има няколко стъпки, благодарение на които можем да направим това правилно, ако решим да четен нова книга с твърди корици, за да може да я запазим и да не се разкъса.

Тези съвети са продиктувани от случка, която американският книговез Уилям Матюс разказва в своята книга “Modern Bookbinding Practically Considered” от 1889 година, когато негов клиент съсипва нова книга, отваряйки я в средата прекалено рязко. Така, инструкциите как да отваряме книга с твърди корици за първи път стават много популярни и започват да се лепят като бележки на първите страници на книгите за продажба и в библиотеките. 

Според мен даже, спокойно можем да пренесем тази техника и към всички книги, за да можем да ги съхраним в добро състояние за по-дълго и да не ги мачкаме, натискаме или прегъваме, когато започнем да ги четем.

Ето и стъпките:

1. Оставете книгата на маса пред вас без да я отваряте. Обърнете я така, че гърбът на книгата да е опрян в масата и да е перпендикулярна на вас.

2. Отгърнете предната корица, придържайки книгата.

3. След това отгърнете и задната корица, като придържате страниците с ръце.

4. Отделете около десет страници от предната част. Прокарайте с лек натиск ръката си по вътрешната страна на книгата, така че да пригладите страниците.

5. Отделете последните десетина страници от задната страна на книгата и направете същото.

6. Продължете да редувате разгръщането с приглаждане на няколко страници отпред и отзад, докато стигнете до средата на книгата.

7. Повторете това няколко пъти и сте готови.

 

Ето и стъпките в снимки, за да се ориентирате по-добре:

Инструкции как правилно се отваря нова книга

Не забравяйте да сте внимателни и да не прилагате много сила, за да не се измачкат страниците или да не разлепи/разшие корицата. Необходимо е да сте съвсем предпазливи, ако прилагате тези стъпки към стара книга, която не е четена досега и е лепена – при старите книги, когато лепилото вече съвсем изсъхнало, има опасност дори лек натиск във вътрешната част на страниците да предизвика буквално разцепване на книгата.

Надявам се да ви е било полезно! 

“Смъртта на лорд Еджуеър” от Агата Кристи

“Ние просто обсъждаме възможностите. Все едно, че пробваме дрехи. Тази става ли? Не, прави гънки на рамото. А онази? Да, тя стои по-добре, но като че ли не е достатъчно голяма. Тази пък е прекалено малка. И така, докато открием точния размер — истината.”

Kniga-smartta-na-lord-edzhuear-ot-agata-kristiСледващата книга от предизвикателството #ReadChristie2021 избрах да е “Смъртта на лорд Еджуеър”, която по план трябваше да е в март месец. Отново се срещаме с небезизвестния Поаро и неговия приятел Хейстингс, които без да искат са намесени в разследване на убийство.

Обещаваща актриса Джейн Уилкинсън е омъжена за Джордж Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър, но този брак не устройва никоя от страните. Затова Джейн желае той да бъде прекратен, макар многобройните откази на съпруга ѝ. Но егоцентричната, студена и решителна актриса е готова дори сама да се отърве от лорд Еджуеър само и само да бъде отново свободна. Тези думи са изречени пред самия Еркюл Поаро и приятелите ѝ. А ситуацията става прелюбопитна, когато ден по-късно благородникът е намушкан смъртоносно. 

Самата книга започва с убийството на лорда и ни превежда през всички стъпки и герои в разследването – племенниът на Еджуеър, които ще наследи името и богатството, вдовицата Джейн Уилкинсън, която вече има планове за следващ брак, дъщерята на лорда Джералдин Марш, която мрази баща си, и актрисата Карлота Адамс, която изключително добре имитира лейди Еджуеър, но в самото начало на книгата и тя е намерена мъртва. Очевидното заключение е, че смъртта на Еджуеър и г-ца Адамс вероятно са свързани, но как и защо?

Като в класическа книга на Агата Кристи, сме странични наблюдатели на разсъжденията на Поаро, размислите му върху уликите и заподозрените, но не получаваме много насоки, за да се опитаме да се досетим сами кой може да е извършителят. Вероятно, защото в последно време прочитам и по-малко известните книги на Кристи, се получава някакво насищане и започвам да забелязвам детайли, които ми дотягат – поведението на известния детектив да подценява всички останали и тенденцията само той да е способен да разреши толкова заплетени случаи. И едва сега се замислих, че когато Поаро говори на френски, всички го разбират, независимо от статута на хората, от ситуацията и държавата. Стори ми се доста неправдоподобно. Разбира се, знам, че има историческа причинно-следствена връзка, но все пак реших да го вметна.

Но да се върнем към “Смъртта на лорд Еджуеър” – действително, на пръв поглед, това е доста заплетена мистерия и след първите убийства следват още, за да се прикрие важна информация, а уликите водят навсякъде и към всекиго. Въпреки това, книгата се чете лесно, бързо и историята е интересна, защото всеки от замесените герои има мотив за убийството на лорда, но има и алиби. Има няколко обрата, които са правдоподобни и те улавят на кукичката, но не забравяйте да четете между редовете и да помните детайлите. Обаче това, което ме дразни в повечето книги на Агата Кристи (независимо от безспорния ѝ талант и величие), е спестяването на информация на читателя – можеш само повърхностно да предполагаш как ще се развият събитията и има прекалено много догадки. Истината е, че инспектор Джап свършва по-голямата част по събирането на показания и доказателства, докато Поаро и  Хейстингс са объркани и притеснени, но все пак логиката на белгийския чудак е непогрешима. И в крайна сметка, всичко е много просто, а великият детектив разрешава случая, дочувайки реплика на непознат на улицата и историята се подрежда. 

Всички знаем, че Кристи е ненадмината в изграждането на героите, и макар в случая на “Смъртта на лорд Еджуеър” те да са стъпили върху стереотипи, са достатъчно актуални и днес. Много ми се искаше, обаче, да беше задълбано повече в образа на лорд Еджуеър – очевидно е бил не особено приятен, жесток и се правят само намеци за част от неговите предпочитания. За мен, всъщност, най-интересното беше краят и не защото Поаро отново разкрива случая и обяснява как се е случило всичко, а защото най-после се разгръща основният образ в книгата – съчетание от егоцентризъм, безскрупулност, жестокост, липса на съвест, хладнокръвие и доза психопатия. 

Книгата е добра и, да, не можем да я сравняваме с най-известните творби на Кристи – добро начало, малко мудна среда и задоволителен край. Но все пак винаги можем да разчитаме на първата дама на криминалния жанр за увлекателна, добре написана и добре разказана мистериозна история.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Улица „Тъмните магазинчета“” от Патрик Модиано

“Аз съм нищо. Само един ясен силует в нощта на терасата на това кафене.”

Патрик Модиано беше напълно неизвестен за мен писател до преди “Улица „Тъмните магазинчета“”. Но това в никакъв случай не значи, че френският писател може да бъде пренебрегнат, защото печели Нобелова награда за литература през 2014 година, а преди това е носител на наградите „Гонкур“ (за тази книга през 1978), Grand Prix du roman de l’Académie française, Австрийска държавна награда за европейска литература и други. 

Но “Улица „Тъмните магазинчета“” си е особена книга още от първата страница, и колкото и абстрактно да звучи това, не мога да го обясня по-точно. Ако премахнеш всички имена, сякаш веднага разбираш, че е писана от французин – носи особен заряд и стил, който не може да бъде сбъркан. И всъщност “Улица „Тъмните магазинчета“” дава точно това, което обещава анотацията на задната корица: “Един рядко добре композиран, без излишества, геометрично построен роман”. Разбира се, “добре компониран” е въпрос на вкус и гледна точка, но тази книга наистина е без излишества – минималистична и право на темата.

Ги Роланд не знае кой е. Преди 10 години, неговото минало е изчезнало зад завесата на амнезия. Измисленото му име не е източник на самоличност, а просто удобство за другите да се позовават на него. В продължение на осем години работи за частен следовател на име Хуте. Когато шефът му се пенсионира и се мести в Ница, Ги решава, че може би е време да разследва собственото си минало.

И докато книгата може да се резюмира толкова кратко, Патрик Модиано с всяка следваща страница ни разкрива картината на Франция от 1940 година, разказва ни за един живот, който сякаш е спрял по време на Втората световна война. Всичко е една мозайка, която се напасва от стари снимки, половинчати сведения, адреси, надежда, че някой ще разпознае героя Ги Роланд. Той евентуално може да бъде Джими Педро Стърн, гръцки евреин от Солун, който живее в Париж с предполагаемо име Педро МакЕвой и работи за легацията на Доминиканската република. По време на разследването си установява, че споделя живота си с Дьониз Кудрьоз, френски модел; и заедно с приятелите си Фреди Хауърд дьо Лус, британски гражданин, Гей Орлова, американска танцьорка от руски произход, и Андре Уилдмер, бивш английски жокей, са опитали да напуснат Париж, станал опасен за тях по време на германската окупация. 

Но тези хора са по-скоро призраци, които Роланд се надява да улови – хората, които са ги познавали, са изгубили дирите им от години, а тези, които знаят пълната история отдавна ги няма. Остават само едни стари кутии със снимки и писма. И така, през цялото време “Улица „Тъмните магазинчета“” ми носеше усещане за ноар – тъмнина, мистерия, краските са черно-бeли, тъмните улички, които предизвикват усещане за страх, но и бегли спомени в минало време. Целият роман е изграден сякаш с кинематографични техники. Мрачният Париж и усещането за меланхолия, много точно пресъздават състоянието на Ги, търсещ себе си в лабиринта от странни апартаменти, хотели, ресторанти и чужди спомени. Всички тези места като че ли създават емоционална карта на героя, проследявайки стъпките му с надеждата да открие кой е всъщност.

Повествованието в книгата е изградено основно върху сюжет и диалог, но изглежда Модиано си е поставил за цел всяка нова “улика” да носи по-скоро разочарование – няма конкретни отговори или потвърждения, само фини насоки къде да се търси следващата неизвестна в задачата. И в един момента като читател, се губиш в плетеница от мистерии. Въпреки това, романът носи някаква лекота и от време на време писателят ни насочва към философските въпроси в търсенията на Роланд и емоционалните впечатления от скитанията му в Париж. Това сякаш забавя историята, но прозата на Модиано е блестяща.

И когато Роланд започва да си спомня малки части от цялото, стигаме до пътуването до Межев, откъдето е трябвало да премине границата заедно с Дьониз. Двамата обаче се доверяват на неправилните хора – Педро е оставен в снежната шир, а съпругата му, без да подозира нищо, потегля с кола с човека, обещал им спасение. А краят остава отворен, точно като търсенето на Ги. Дали той е същият този Педро, дали има някой, който е останал жив и може да му даде отговорите, дали все някога някой ще го познае? 

В цялостта си, можем да кажем, че “Улица „Тъмните магазинчета“” е книга без излишни изхвърляния, обрати, сюжетни главоблъсканици. Може да ви се стори и скучновата и объркваща. Но това е роман за един обикновен човек преживял Втората световна война и окупацията, търсещ кой е бил и кой може да бъде сега. Защото всички в някакъв момент се питаме “Кой съм аз?”, “Какъв е смисълът на живота ми?”. Миналото ни носи спомени и опит, а бъдещето – посока и надежда. Опитваме се да съставяме планове и търсим посоки, в които да поемем. Но какво ще направим, ако всичко това един ден се окаже мъглявина и трябва да открием отново себе си в хаоса?

 

Вече бях изживял живота си и бях само едно провидение, блуждаещо сред мекия въздух на събота вечер.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

“Джейн Еър” от Шарлот Бронте

Преди време ми попадна статия за образа на Джейн Еър в съвременни романи, които пресъздават историята ѝ. Стори ми се интересно, тъй като книгата на Шарлот Бронте се е превърнала в готическа класика, а и реших да последвам обещанието си за по-разнообразни четива през тази година, прочитайки оригинала. 

Джейн остава сирак още като дете – без потекло, без пари, и грижите за нея са поверени на вуйна ѝ мисис Рийд. В детството си малката Еър среща единствено физически и емоционален тормоз, упреци и наказания, които я карат да се чувства като изгнаница. За да не я търпи повече в къщата си, мисис Рийд изпраща Джейн в интернат за сираци, където глада, студа, лишенията и жестокостите отново съпътстват ежедневието на учениците. Въпреки всичко, мис Еър не спира да се стреми към личната си свобода и не оставя достойнството ѝ да бъде потъпкано. Но животът ѝ се променя след години, когато Джейн е наета за гувернантка в богато семейство и се влюбва. 

Всъщност, книгата е издадена през 1847 година и Шарлот Бронте използва мъжки псевдоним – Кърър Бел. Предвид засегнатите теми, едва ли жена писател е имала шанс да бъде издадена. Някои читатели ще приемат “Джейн Еър” като книга за любовна история, други ще я разглеждат като история за израстването и формирането на силна и независима героиня. В случая обаче, няма правилен или грешен отговор. Романът на Шарлот Бронте е и двете. А стилът на Бронте е майсторски – невероятното богатство на езика, описанията, пресъздаването на обстановката. Не мога да не вметна и великолепната работа по превода на Христо Кънев! (изданието, което имам е от 1979 година на ДИ „Народна култура“)

История е разказана от първо лице, това на Джейн Еър, която говори директно на читателя. Цялостното усещане е, че това не е просто художествен роман, а сякаш ставаме странични наблюдатели на случващото се през годините, докато Джейн списва своя дневник, своята автобиография. Всъщност, героинята преминава през пет отделни етапа: детството на Джейн в Гейтсхед Хол, където тя е малтретирана емоционално и физически от леля си и братовчедите си, дори и от прислугата; образованието ѝ в института за сираци “Лоуд”, където печели приятели и модели за подражание, но страда от лишения и потисничество; времето си като гувернантка в имението “Торнфийлд“, където се влюбва в мистериозния си работодател Едуард Рочестър; времето си със семейство Ривърс; и в крайна сметка нейното събиране и брак с любимия ѝ Рочестър.

Но измежду всички тези периоди, са засегнати изключително много противоречиви теми, както и за нашето време, така и за 19 век. Само мога да подозирам, защото така го усетих  четейки, че “Джейн Еър” е своеобразен бунт на самата Шарлон Бронте за устоите и разбиранията на обществото на собственото ѝ време. Книгата препредава социалния ѝ коментар за: ролята и отношението към жените, сираците, бедните, незаконните деца в английското общество; библейските учения, които са по-скоро лицемерни и трябва да се спазват от жените и бедните, но не и да учат на социално равенство; арогантността и властта, които са твое рождено право, ако си роден в заможно семейство. Но темата, която изпъква и тежи най-много, е за правото на жената да избира, правото ѝ да не бъде осъждана за действията си. Правото ѝ сама да решава кого да обича или не и да не дава обяснение за собствените си желания. Всичко това е в пълен контраст с викторианска Англия – жената трябва да е лишена от мнение и воля и да следва единствено повелите на мъжа и вярата. 

И въпреки нюансите и порядките на епохата, Шарлот Бронте сякаш успява да се разграничи от това. Тя разказва историята на Джейн методично и без премълчаване, без да набляга на заключения, оставяйки читателите сами да формират мнението си за живота на младото момиче. Джейн израства като сирак под грижите на вуйна си; получава образование в интернат; става гувернантка в имение; влюбва се в господаря си; напуска го; скита се и почти умира от глад преди да бъде приютена от млад пастор и сестрите му; Джейн чудодейно открива, че е наследница на състояние, оставено от брата на баща ѝ; пасторът, макар неин братовчед, ѝ предлага брак и накрая момичето се връща при любимия си. Е, всички тези обрати в историята могат да ви се сторят особени и причудливи, но са в духа на готическите романи.

Положителното е, че внимателно организираната структура на повествованието прави историята подредена и лесно проследима. Но поради това, от средата нататък имах усещането, че по-скоро чета хроника – не можах да усетя истински емоциите, дилемите, промяната в чувствата. Другият ми проблем с “Джейн Еър” бяха свръх детайлните описания – измежду диалозите, Бронте вмъква обяснения за обстановката, мислите, спомените на героите и минават страници, докато се върне на конкретната ситуация. На моменти наистина се уморявах. Също така, с минаването на времето в книгата, за мен Джейн се променя фундаментално – в началото тя по-скоро оспорва религията, после се уповава на Бог; представена е като независима, млада дама, но първо се подчинява сляпо на Рочестър, а след това и на Сейнт Джон, но поне го отхвърля; едва когато става заможна, тя се чувства равна на останалите. Оставяйки тези неща настрана, любовният аспект на връзката Еър-Рочестър също ми беше проблематичен. Едуард Рочестър е обсебващ, властен, манипулативен мъж, двойно по-възрастен от Джейн, неприемащ “не” за отговор, държащ съпругата си Бърта затворена на тавана, защото е луда и междувременно иска да се ожени втори път. Когато тайната му е разкрита, той оправдава действията си с това, че съпругата му пречи на собствения му живот и добро име в обществото?! Всъщност частта със затворената съпруга ми беше най-интересна, но тя бързо, бързо приключи.

Напълно осъзнавам, че мнението ми е по-скоро непопулярно като не се възхищавам на този роман, но не бих могла да го приема просто като класическа, литературна, любовна история – имаше прекалено много неща, които ме тормозят в книгата и като сюжетна линия, и като стил на писане. И разбирам, че е било необходимо за времето си да има щастлив край, но за мен е напълно погрешно. Нали идеята на “Джейн Еър” е, че Джейн е свободолюбива, волева и принципна? Предполагаше се, че тя е напредничава и може би изпреварва времето си? Лично аз загубих този образ някъде измежду 497-те страници.

Имах наистина големи очаквания за тази класика, но не беше по моя вкус. Не съжалявам, че я прочетох, но се надявах да е далеч по-интригуваща. Уви, не беше.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Чудноватият дом” от Агата Кристи

“Знаеш ли, ние сме много странно семейство… Много безмилостни сме — и то под най-различна форма. И това е, което ме безпокои най-много. Че сме безмилостни по различен начин.”

Тази година реших да направя нещо различно по отношение на читателските си навици и да се включа в читателско предизвикателство за първи път. Без много много да го мисля, си избрах #ReadChristie2021 – прочитане на 12 книги на Агата Кристи за 1 година, като за всяка от тях има насока за място на действието или герой. Само че, правя една промяна за себе си и няма да следвам книгите последователно. Всъщност, спрямо читателския списък, “Чудноватият дом” трябва да е предпоследната книга от предизвикателството, в графа “История, развиваща се след Втората световна война”.  

Патриархът Аристид Леонидис, благодарение на своя нюх за бизнес и решителност, с годините успява да се превърне в заможен и уважаван предприемач и да подсигури живота на своите синове, съпругите им, внуците и дори сестрата на първата си жена. И ето така, три поколения на семейство Леонидис живеят заедно и спокойно в имение в предградието Суинли Дийн. До момента, в който Аристид не е отровен със собственото му лекарство и всички подозрения падат върху младата му съпруга Бренда.  

Колкото и да е изненадващо, “Чудноватият дом” е самостоятелна книга, без конкретен декетектив като Поаро, госпожица Марпъл или комисар Батъл, с изключението, че разследването е поверено на Скотланд Ярд. Това е класически криминален роман от типа “кой го прави” – много герои и всеки би могъл да има мотив. Обаче, заподозрени са единствено членовете на семейството, тъй като и убийството се е случило в къщата. От друга страна, началото на книгата намеква и за невъзможно убийство – на пръв поглед никоя причина не е достатъчно основателна, а и всеки има алиби. Дали в основата са парите на Леонидис или чиста омраза? Сложни семейни отношения, завист, егоизъм, прикрита загриженост – това прави “Чудноватият дом” още по-интересна и объркана. 

Развитието на историята и сюжета са ни представени от Чарлз Хауърд. Той иска да се ожени за София, най-голямата внучка на Аристид Леонидис, но първо трябва да открият убиеца. Чарлз се оказва на най-правилното място, тъй като е син на помощник-комисар в Скотланд Ярд и би могъл да събира вътрешна информация, опознавайки семейството, и да я предава на полицията. Но много скоро младият Хауърд се озовава в мрежа от семейни тайни и не липсват хора, които могат да спечелят много от смъртта на главата на семейството. 

Както и в другите ѝ книги, майсторството на Кристи си проличава в изграждане на образите: в описанието, в жестовете, в тяхната същност и как всичко това е представено на читателя.  София и семейството ѝ биха предпочели убиецът да бъде младата вдовица на дядо ѝ, Бренда, или учителят на Юстас и Джоузефин – брат и сестра на София – млад мъж на име Лорънс, когото смятат за страхлив и слабохарактерен и когото всъщност подозират в любовна връзка с Бренда. Разбира се, нещата рядко са толкова лесни и има цял списък от възможни заподозрени, живеещи в „малката чудновата къща“ на семейство Леонидис. Филип, който винаги е завиждал на брат си, че е любимецът на Аристид; Роджър, който винаги е искал да се докаже на баща си; Клемънси, която не иска да има нищо общо с богатството на семейството и иска да избяга със съпруга си; Магда, актрисата, която свръхдраматизира и Аристид отказва да финансира театралните ѝ постановки; Едит де Хавиланд, сестра на покойната първа съпруга на Аристид, която се нанася в къщата, за да се грижи за децата му; Бренда, която от сервитьорка се превръща в госпожа Леонидис; Юстас, който е болен от детски паралич и се чувства изоставен от всички; Джоузефин, малкото, плашещо момиче, което подслушва и знае всичко; и накрая София, която се сдобива с цялото семейно богатство, благодарение на завещанието. 

А след първото убийство, идва и второ. Дали убиецът е все още в къщата или заплахата идва отвън? Обрати, нова информация с всяка глава, нови подозрения и догадки. И когато си мислите, че всеки би могъл да бъде убиецът, то наистина всеки би могъл да бъде. Кристи ни спестява уликите, подсказките и вероятно затова развръзката е толкова изненадваща. 

И макар “Чудноватият дом” да не е дълга и обемна книга, в нея има достатъчно интересна история, която ще ви накара да предполагате края буквално до последната глава.

 

П.П: Има хубава екранизация на “Чудноватият дом” с режисьор Жил Паке-Брене. Част от актьорите във филма са: Терънс Стамп, Кристина Хендрикс, Джулиан Сандс, Джилиан Андерсън и Глен Клоуз. И макар описанието на героите да не се препокрива с избраните актьори, да има основни разлики с книгата и режисьорски решения, все пак е интересно да се изгледа.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Кладенецът” от Веселина Седларска

“Взимаш нещо отвън от тебе, влиза в тебе и се изважда навън. Важното е да не се изкриви съобщението по този маршрут. Идва едно съобщение, божествено съобщение: “Обичайте се”! И някой го препредава: “Обичай ближния си”! И ето ти грешка в съобщението, което, когато е било божествено, ти е съобщавало да обичаш себе си.”

Харесвам Веселина Седларска като журналист – чета голяма част текстовете, които публикува, следя я в социалните мрежи. Но я опознах като писател, когато тя реши да разкрие голяма част от себе си като човек с “Депресията ме обича”. Всъщност “Кладенецът” е дебютният роман на Седларска, така че съм започнала малко отзад напред, но в това няма никакво значение, защото прекалено дълго отлагах прочитането на тази книга.

По време на курс по творческо писане с насоченост към психологията, героинята Милкана Пейчева поставя задача на групата да напишат ръкопис за героиня, която ходи на психоаналитик. Веселина Седларска е част от участниците и чрез своя ръкопис се хвърля в кладенеца на съзнанието, на нищото в душата, на търсеното щастие, на необятния аз. 

Не мога да отрека, че книгата ми тръгна тегаво, някак си не успях да се свържа емоционално с голяма част от историите. Всъщност структурата на “Кладенецът” се дели между разкази от курса по творческо писане и ръкописа на Седларска, вмъквайки цитати и препратки към психоанализата, към Фройд, Юнг. История в историята, които в края се обединяват. Но хубавото на книгата е, че няма претенции за научна литература, наблягаща на психология, термини и тълкуване. Напротив, “Кладенецът” е фрагментирана, лична изповед – откровена, разнородна. Откриваме героите Савата, Милкана, Радев, Кити, Стамена, които имат собствена живот, собствен опит преди писането на един ръкопис да ги събере заедно. Във всекиго можем да открием по нещо, но за мен си останаха по-скоро фон, някаква събирателна на всички истории.

Истината е, че ми е много трудно да резюмирам конкретно тази книга, или да напиша мнението си свързано, защото съзнанието ми се лута между прочетеното и какво всъщност се опитва да ни каже авторът. В един момент ти е едно хаотично, неопределено, после става сериозно, после пак не разбираш нищо, след това пък намираш себе си в думите. Но в крайна сметка не приемам книгата като роман-художествена измислица, тъй като текстовете на Седларска са като упражнение в психодрамата, а ние сме участници, свидетели. Не случайно, много често, съветите на психолозите са да записваш мислите си, да си водиш дневник, да изхвърляш върху листовете, това което ти тежи. Един вид самотерапия. Но в случая не знаеш кое е личното и кое е плод на въображението на журналистката.

Вероятно всеки започнал “Кладенецът” ще си помисли, че Седларска пише за себе си, но дали е точно така – никой не знае. В края на книгата разбираш, че може би грешиш, или пък не?! Дали е собствен опит или само преказказва? Архетипи, персонажи, метафори, никой не може да отрече богатството на езика и знанията на авторката, които искрено впечатляват. “Кладенецът” е истории, поуки, случки, бреме, чужди амбиции, все събирани с годините. Но на моменти ми се искаше да бъдат пропуснати частите с общите разговори в групата на курса. Ще се надценя като кажа, че аз бих оставила само главите на ръкописа и края – някак си ми изглежда по-завършено. 

Изненадващо за мен самата усетих “Кладенецът” чужда, не моята книга, за разлика от “Депресията ме обича”. Може би, щом прочетох втората, натоварих първата с прекалено големи очаквания. Но напълно осъзнавам, че тази книга се е появила от нуждата от писане, от извървения път на Седларска, от изживяното, от нуждата за споделяне без гръмкост. И съм убедена, че прозата ѝ ще прогори на много хора. 

 

“Какво ли се мъча след Екзюпери, след като той го е казал възможно най-добре: разхлабил се бе божественият възел, който свързва не­щата. Точно така го чувствах. Разхлабил се е възелът, който те държи цял, събран, единен, смислен. И за­почваш да се разпадаш на парчета, черупки, кръпки, люспи, перца, капки – това отвън. А вътре – морета от неизплакани думи, в които си толкова изтощен да плу­ваш, че вече копнееш спасително да се удавиш.”


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Към един незнаен бог” от Джон Стайнбек

“- Може би нищо никога не се променя. Може би се случват само непроменими неща.”

В самото начало на годината усетих нужда да поразнообразя жанра на книгите, които чета. Затова и се радвам, че “Към един незнаен бог” е първата ми прочетена книга за 2021. Джон Стайнбек винаги е бил един любимците ми с неповторимия си стил на писане, който те препраща някъде отвъд собствените ти сетива.

Книгата проследява историята на Джоузеф Уейн, който копнее за своя земя на запад и след като получава благословия от баща си, отпътува към Калифорния. Установявайки се, предусеща, че баща му е починал и решава, че духът му се е вселил в гигантския дъб, под който ще построи къщата си. Дървото става и олтар за Джоузеф, неговата връзка със земята, негов закрилник, негов другар. Останалите трима братя Уейн, заедно с деца и съпруги, също се местят в долината Нуестра Сеньора и всички заедно изграждат стопанство, което да устои на времето. Но научават най-суровия урок –  природата не може да бъде овладяна, опитомена или обуздана.

Така резюмирана книгата може да ви изглежда скучновата, но определено “Към един незнаен бог” има много по-дълбок смисъл с метафорите, алегориите и препратките, които е заложил Стайнбек. Действието и развитието са линейни и последователни – сезон след сезон, раждане, смърт. Но сюжетът е пълен с неразкрити, но мощни сили, по-големи от самите нас. С описанията на пейзажа, на природата, на животните, на емоционалния свят и оскъдния диалог, Стайнбек всъщност изгражда цяла вселена, събрана в 224 страници. Но пък как ги къдри тези описания само… Като приказка, все едно си там!

В центъра на този свят е Джоузеф Уейн – не е най-голeмият от братята, но той е патриархът по волята на баща им, вдъхващ доверие, уважаван, сякаш всичко и всички просто гравитират около него. Любовта му е всеобхватна, той не дели никого и нищо – мъже, жени, деца от всички раси и племена, не раздава наказания, не осъжда. Но духът на Джоузеф е изконно свързан със земята, нейните реки, долини и диви животни, пръстта. Това е и дълбокият смисъл на “Към един незнаен бог” – метафорично представените противоречиви идеологии на езичеството и християнството и последствията върху същността на човек. Джоузеф олицетворява езическото, мистичното – преклонението към земята, почитането на дървото, поднасянето на дарове, опитващ се да контролира естествените сили и да се слее с тях. Брат му Бъртън е библейското – ревностен християнин, живее по закона на Светото писание и всичко извън него е зло, което разяжда човека. Отец Анджело пък е някъде по средата – божи човек, мъдър католически свещеник, който обаче разбира, че не можеш толкова яростно да се противопоставяш на човешката природа и не може да отричаш корените си.

Но земята знае своето – кога да дава и кога да отнема. Храна, вода, дъжд и слънце – неща, които приемаме за даденост, но отнемат ли ги, няма живот. Докато в определен период от време Джоузеф се наслаждава на просперитета в стопанството, размножаването на животните, плодородната земя и дъждовете, вярвайки че всичко това е благодарение на благословията на баща му, в следващия сушата задушава живота. Той е принуден да изпрати добитъка с брат си в търсене на място за паша, да изостави фермата и да се качи високо в планина при последния останал извор на живот. И решава, че именно от него зависи спасението.

“Към един незнаен бог” всъщност може да се приеме като разказ за морала, за доброто и злото, за непознатия бог, който всеки от нас призовава, който всеки от нас открива в различни неща спрямо своя мироглед, но е и история за нелогичната и пагубна преданост, която унищожава. Когато четете, вероятно, около две-три глави преди края сами ще се досетите какъв ще е той. Може би и за Стайнбек, и за нас като читатели това е единственият естествен и възможен завършек.

Книгата би могла да се приеме като притча или мит, би могла и да обиди вярванията на някого. Но е изключително интересно да видим начина, по който Стайнбек препредава различните идеи за вярата и сблъсъка между тях. Вероятно хора, които са нямали близък досег с природата, не биха могли да разберат голяма част от книгата, но могат да се насладят на писателското майсторство.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Колекционерът” от Джон Фаулз

“Тя никога не разбра, че за мен беше важно притежаването. Да я имам, това ми беше достатъчно.”

Имам книгата “Колекционерът” от Джон Фаулз от доста години и някак си я бях позабравила. След като я прочетох, пък си припомних, че бях гледала великолепна постановка в Театрална работилница “Сфумато” с подобен сюжет – “Тигърът”, пиеса на Мърей Шизгал.

Хората казват, че любовта е най-голямата лудост и си готов на всичко за нея, но на какво си способен, за да принудиш някой да се влюби в теб?

Фредерик Клег е самотен чиновник и колекционер на пеперуди, който трудно се разбира с хората. Тайно е влюбен в студентката по живопис Миранда Грей, която в неговите очи е недосегаема и никога не е събирал смелост дори да се запознае с нея. Ненадейно Фредерик спечелва от лотарията голяма сума. Това му позволява да напусне работа, да изпрати леля си, която го е отгледала, на екскурзия, да купи къща. И в този момент любовта му към Миранда се превръща в мрачна обсесия – той планира да я отвлече и да я задържи в избата на стара вила, която купува, докато тя го опознае и не се влюби в него. 

Лично на мен много ми хареса стила на Фаулз и макар да пише за нещо наистина мрачно, го прави някак деликатно и не се стреми на всяка цена на шокира читателя. Отдадено е много голямо внимание на промяната и развитието на героите, както и върху техния мисловен процес – опознаваш Фредерик и Миранда, ставаш свидетел на всяка тяхна стъпка и си наблюдател на разгръщането на сюжета. Самата книга е разделена на няколко части, разказана от гледни точки на Фред и Миранда поотделно.

Изключително майсторски е представена психологията на героите и може би това е най-силната страна на “Колекционерът”. От една страна Фредерик се дистанцира от самия себе си като оправдава действията си, защото е от любов; никога не би наранил Миранда, но все пак я отвлича и затваря в мазе; настоява, че не е способен да извърши престъпление, но го планира изключително внимателно. Всичко плътско го отблъсква, смята го за мерзост, но не приема за нещо лошо, че мисли за това или че тайно снима двойки. Клег е мил към Миранда, обгрижва я, купува ѝ храна, дрехи, книги. Според него това дори не е отвличане, това е форма на опознаване и младата студентка трябва да се чувства в пълна безопасност с него. Фред е методичен и много спокоен в действията си и във всеки един момент читателят очаква той да избухне. А това се случва след като Миранда използва своята сексуалност.

От друга страна, експресивната Миранда често мени настроенията си – или е прекалено агресивна, или прекалено мила. В началото си мислиш, че го прави с цел да избяга, но в един момент започват да се прокрадват и други мисли в главата на читателя. Така както е представен Фред – интроверт, самотен, сдържан, без емоционална интелигентност, предизвиква по-скоро съжаление. И негова противоположност е младата, красива, интелигентна, задоволена в живота студентка, която на моменти е толкова язвителна, че те кара да не я харесваш особено. При мен се получи такъв сблъсък – макар да знам, че Клег извършва сериозно престъпление, някак си го оправдавам заради социалната изолация, в която обществото го е поставило. 

Във втората част на книгата, обаче, нещата се преобръщат с тайния дневник на Миранда, представящ същите събития от нейна гледна точка. Младата студентка някак си е представена като стереотип на млад артист. Родена с възможности, за нея е лесно да не разбира хората без такива, да отхвърля липсата им на знания и вкус, да парадира със своя талант, интереси и познания, като в същото време презира именно висшата класа, намирайки ги за сноби, мързеливи и скучни. Но четейки, разбираме, че Миранда е просто 20-годишна и наивна, имаща собствените си идеалистични претенции, вярвайки, че е права за всичко, влюбена в застаряващ художник, приемайки неговото мнение за свое и водейки се по него. И знаем, че това ще се промени с годините. Но хваната в плен, тя е принудена да порасне по-бързо и наблюдаваме как Миранда се самоанализира и достига до изводите за живота.

В “Колекционерът”, обаче, до голяма степен се засягат и социални теми – неравенството между класите, насилие, изолация, лудост, дали финансовата стабилност прави живота по-пълноценен или пък ставаме по-безразлични към света. Точно по тази линия се противопоставят и двамата герои: Фредерик печели много пари, но е безразличен към всичко: изкуство, война, секс, семейство. Единственото нещо, което го вълнува поне малко, е мигновената красота и всичко, което иска да направи с тази красота, е да я притежава. За Миранда колекционерите са убийци на красотата, тя има своите утопични разбирани за живота – против насилието, всички да са образовани, всички да са равни, всички да са естети, но тя е родена в заможно семейство и средата я е изградила. 

А краят на книгата е просто майсторски – неудобен, потискащ, стряскащ, отблъскващ, запомнящ се. И ни напомня, че всеки от нас, в крайна сметка, е пленник на самия себе си. 

* Само да вметна: вероятно ще ви направи впечатление, че парите, с които разполага Клег не са толкова огромна сума в наше време, но книгата е издадена през 1963 година, съответно измеренията за богатство са съвсем различни.

П.П: През 1965 година излиза филмът “Колекционерът” с Терънс Стамп и Саманта Ягър, който е по книгата. Той проследява по-важните моменти от сюжета ѝ и може да ви помогне да разберете неща, които не сте могли да си представите четейки.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Прах в прахта” от Тами Хоуг

“Нима всеки от нас не таи някаква вина? Носим я с нас през целия си живот като баласт. Нещо, което да ни дърпа надолу и да ни пречи да протегнем ръка към истинското щастие. Тя ни напомня, че не сме достойни, дава ни извинение, когато се провалим.”

Все повече започвам да харесвам книгите към списанията на SBB медия – предимно са подбрани бестселъри на различни автори, на доста прилични цени са и лесно се намират. Недостатъците, които мога да отбележа е, че оформлението е доста обикновено (вижте само тази корица) и издаваните книги са от преди 10-15 години. Но за мен нямам никакво значение. Следя специално за трилъри или криминалета и съм събрала малка колекция от техни издания. 

От нея е и “Прах в прахта” от Тами Хоуг. Като автор Хоуг ми беше напълно непозната, макар книгите ѝ да са с много добри отзиви. “Прах в прахта”  пък е втората книга от поредица за детективите Сам Ковак и Ники Лиска, но това в никакъв случай не възпрепятства четенето.

На пръв поглед обесването на Анди Фалън, млад и обещаващ полицай от вътрешния отдел, изглежда като самоубийство, но много бързо може да стане проблемно за полицейското управление. Анди Фалън е гей, разследващ възможна връзка на ченгета с жестокото убийство на друг гей офицер. Колкото повече Сам Ковак и Ники Лиска ровят в историята, макар официално случаят да е приключен, толкова повече застрашават себе си, а няколко часа преди погребението на Анди, баща му Майк е открит мъртъв. Дали се е самоубил от мъка, или е поредната жертва?

Харесах стила на Тами Хоуг – действието беше последователно, вникваш в разсъжденията на полицаите, точно както трябва да е при разследване, има го и елемента на доброто-лошото ченге. Догадки, обрати, героите са изградени интригуващо. Изборът на заглавие също носи интересно значение – свързваме “прах в прахта” най-вече с погребения и преходността на живота, така че някак си заглавието ни води към същността на сюжета. В първия момент имаш усещането, че това не е повече от криминален роман за корумпирани ченгета, но се оказва, че всъщност е. Историята се усложнява с всяка изминала глава, и разбира се като всяка друга книга в този жанр, нещата не са такива, каквито изглеждат.

Сам Ковак е правдоподобен детектив, макар да сме срещали твърде често такива герои – полицай с над 20 години опит, самотен, два пъти разведен, много добър професионалист, които не признава заповеди и правила. Негов партньор е Ники “Тинкс” Лиска (имах малък проблем с фамилията, тъй като не можах да я приема на сериозно) – сравнена с Тинкърбел на стероиди, амбициозна, разведена с две деца, с изключително чувство за справедливост. Двамата са герои като всеки от нас, със своите недостатъци и проблеми, но в центъра на същността им са силно чувство за дълг и вина. Всъщност, вината беше и основният елемент в книгата. Можем да открием при всеки от героите: Майк Фалън съжалява, че е прогонил от живота си двамата си сина; Анди Фалън, че е предал баща си, разкривайки сексуалността си; лейтенант Аманда Савард изпитва вина, че е изгубила служител, който наистина харесва и крие тъмни тайни; Ковак и Лиска се чувстват виновни за личния си живот. Вината е обединяващият елемент между всички замесени в тази история, но дали ще могат да я изкупят?

Четейки, през цялото време си задавах въпросите кой кого предпазва, кой какво прикрива, и правех множество предположения. И така нещата ставаха по-объркващи – започват заплахите срещу Лиска, за да се откаже от разследването, важен информатор е пребит и изпада в кома, започва да излиза наяве неприязънта към хомосексуални полицаи в управленията, а някои от тях са и серопозитивни. Сюжетът се усложнява, а Сам и Ники не знаят на кого могат да вярват. Да, разследването приключва благополучно, но ще ви е трудно да разгадаете какъв точно ще е краят преди това. Бихте могли, обаче, да се досетите за някои разкрития, ако следвате уликите на Хоуг между редовете.

Макар “Прах в прахта” да е увлекателен, интересен трилър с мистерия и обрати, много умело бяха вплетени лични, емоционални теми като: сексуалност, отмъщение, самота, лоялност, които са предадени със сериозността и достоверността, които заслужават. Но според мен, големият въпрос е: дали ненавистта и озлоблението към останалите всъщност не е омраза към самите нас?

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.