“Чудноватият дом” от Агата Кристи

“Знаеш ли, ние сме много странно семейство… Много безмилостни сме — и то под най-различна форма. И това е, което ме безпокои най-много. Че сме безмилостни по различен начин.”

Тази година реших да направя нещо различно по отношение на читателските си навици и да се включа в читателско предизвикателство за първи път. Без много много да го мисля, си избрах #ReadChristie2021 – прочитане на 12 книги на Агата Кристи за 1 година, като за всяка от тях има насока за място на действието или герой. Само че, правя една промяна за себе си и няма да следвам книгите последователно. Всъщност, спрямо читателския списък, “Чудноватият дом” трябва да е предпоследната книга от предизвикателството, в графа “История, развиваща се след Втората световна война”.  

Патриархът Аристид Леонидис, благодарение на своя нюх за бизнес и решителност, с годините успява да се превърне в заможен и уважаван предприемач и да подсигури живота на своите синове, съпругите им, внуците и дори сестрата на първата си жена. И ето така, три поколения на семейство Леонидис живеят заедно и спокойно в имение в предградието Суинли Дийн. До момента, в който Аристид не е отровен със собственото му лекарство и всички подозрения падат върху младата му съпруга Бренда.  

Колкото и да е изненадващо, “Чудноватият дом” е самостоятелна книга, без конкретен декетектив като Поаро, госпожица Марпъл или комисар Батъл, с изключението, че разследването е поверено на Скотланд Ярд. Това е класически криминален роман от типа “кой го прави” – много герои и всеки би могъл да има мотив. Обаче, заподозрени са единствено членовете на семейството, тъй като и убийството се е случило в къщата. От друга страна, началото на книгата намеква и за невъзможно убийство – на пръв поглед никоя причина не е достатъчно основателна, а и всеки има алиби. Дали в основата са парите на Леонидис или чиста омраза? Сложни семейни отношения, завист, егоизъм, прикрита загриженост – това прави “Чудноватият дом” още по-интересна и объркана. 

Развитието на историята и сюжета са ни представени от Чарлз Хауърд. Той иска да се ожени за София, най-голямата внучка на Аристид Леонидис, но първо трябва да открият убиеца. Чарлз се оказва на най-правилното място, тъй като е син на помощник-комисар в Скотланд Ярд и би могъл да събира вътрешна информация, опознавайки семейството, и да я предава на полицията. Но много скоро младият Хауърд се озовава в мрежа от семейни тайни и не липсват хора, които могат да спечелят много от смъртта на главата на семейството. 

Както и в другите ѝ книги, майсторството на Кристи си проличава в изграждане на образите: в описанието, в жестовете, в тяхната същност и как всичко това е представено на читателя.  София и семейството ѝ биха предпочели убиецът да бъде младата вдовица на дядо ѝ, Бренда, или учителят на Юстас и Джоузефин – брат и сестра на София – млад мъж на име Лорънс, когото смятат за страхлив и слабохарактерен и когото всъщност подозират в любовна връзка с Бренда. Разбира се, нещата рядко са толкова лесни и има цял списък от възможни заподозрени, живеещи в „малката чудновата къща“ на семейство Леонидис. Филип, който винаги е завиждал на брат си, че е любимецът на Аристид; Роджър, който винаги е искал да се докаже на баща си; Клемънси, която не иска да има нищо общо с богатството на семейството и иска да избяга със съпруга си; Магда, актрисата, която свръхдраматизира и Аристид отказва да финансира театралните ѝ постановки; Едит де Хавиланд, сестра на покойната първа съпруга на Аристид, която се нанася в къщата, за да се грижи за децата му; Бренда, която от сервитьорка се превръща в госпожа Леонидис; Юстас, който е болен от детски паралич и се чувства изоставен от всички; Джоузефин, малкото, плашещо момиче, което подслушва и знае всичко; и накрая София, която се сдобива с цялото семейно богатство, благодарение на завещанието. 

А след първото убийство, идва и второ. Дали убиецът е все още в къщата или заплахата идва отвън? Обрати, нова информация с всяка глава, нови подозрения и догадки. И когато си мислите, че всеки би могъл да бъде убиецът, то наистина всеки би могъл да бъде. Кристи ни спестява уликите, подсказките и вероятно затова развръзката е толкова изненадваща. 

И макар “Чудноватият дом” да не е дълга и обемна книга, в нея има достатъчно интересна история, която ще ви накара да предполагате края буквално до последната глава.

 

П.П: Има хубава екранизация на “Чудноватият дом” с режисьор Жил Паке-Брене. Част от актьорите във филма са: Терънс Стамп, Кристина Хендрикс, Джулиан Сандс, Джилиан Андерсън и Глен Клоуз. И макар описанието на героите да не се препокрива с избраните актьори, да има основни разлики с книгата и режисьорски решения, все пак е интересно да се изгледа.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Кладенецът” от Веселина Седларска

“Взимаш нещо отвън от тебе, влиза в тебе и се изважда навън. Важното е да не се изкриви съобщението по този маршрут. Идва едно съобщение, божествено съобщение: “Обичайте се”! И някой го препредава: “Обичай ближния си”! И ето ти грешка в съобщението, което, когато е било божествено, ти е съобщавало да обичаш себе си.”

Харесвам Веселина Седларска като журналист – чета голяма част текстовете, които публикува, следя я в социалните мрежи. Но я опознах като писател, когато тя реши да разкрие голяма част от себе си като човек с “Депресията ме обича”. Всъщност “Кладенецът” е дебютният роман на Седларска, така че съм започнала малко отзад напред, но в това няма никакво значение, защото прекалено дълго отлагах прочитането на тази книга.

По време на курс по творческо писане с насоченост към психологията, героинята Милкана Пейчева поставя задача на групата да напишат ръкопис за героиня, която ходи на психоаналитик. Веселина Седларска е част от участниците и чрез своя ръкопис се хвърля в кладенеца на съзнанието, на нищото в душата, на търсеното щастие, на необятния аз. 

Не мога да отрека, че книгата ми тръгна тегаво, някак си не успях да се свържа емоционално с голяма част от историите. Всъщност структурата на “Кладенецът” се дели между разкази от курса по творческо писане и ръкописа на Седларска, вмъквайки цитати и препратки към психоанализата, към Фройд, Юнг. История в историята, които в края се обединяват. Но хубавото на книгата е, че няма претенции за научна литература, наблягаща на психология, термини и тълкуване. Напротив, “Кладенецът” е фрагментирана, лична изповед – откровена, разнородна. Откриваме героите Савата, Милкана, Радев, Кити, Стамена, които имат собствена живот, собствен опит преди писането на един ръкопис да ги събере заедно. Във всекиго можем да открием по нещо, но за мен си останаха по-скоро фон, някаква събирателна на всички истории.

Истината е, че ми е много трудно да резюмирам конкретно тази книга, или да напиша мнението си свързано, защото съзнанието ми се лута между прочетеното и какво всъщност се опитва да ни каже авторът. В един момент ти е едно хаотично, неопределено, после става сериозно, после пак не разбираш нищо, след това пък намираш себе си в думите. Но в крайна сметка не приемам книгата като роман-художествена измислица, тъй като текстовете на Седларска са като упражнение в психодрамата, а ние сме участници, свидетели. Не случайно, много често, съветите на психолозите са да записваш мислите си, да си водиш дневник, да изхвърляш върху листовете, това което ти тежи. Един вид самотерапия. Но в случая не знаеш кое е личното и кое е плод на въображението на журналистката.

Вероятно всеки започнал “Кладенецът” ще си помисли, че Седларска пише за себе си, но дали е точно така – никой не знае. В края на книгата разбираш, че може би грешиш, или пък не?! Дали е собствен опит или само преказказва? Архетипи, персонажи, метафори, никой не може да отрече богатството на езика и знанията на авторката, които искрено впечатляват. “Кладенецът” е истории, поуки, случки, бреме, чужди амбиции, все събирани с годините. Но на моменти ми се искаше да бъдат пропуснати частите с общите разговори в групата на курса. Ще се надценя като кажа, че аз бих оставила само главите на ръкописа и края – някак си ми изглежда по-завършено. 

Изненадващо за мен самата усетих “Кладенецът” чужда, не моята книга, за разлика от “Депресията ме обича”. Може би, щом прочетох втората, натоварих първата с прекалено големи очаквания. Но напълно осъзнавам, че тази книга се е появила от нуждата от писане, от извървения път на Седларска, от изживяното, от нуждата за споделяне без гръмкост. И съм убедена, че прозата ѝ ще прогори на много хора. 

 

“Какво ли се мъча след Екзюпери, след като той го е казал възможно най-добре: разхлабил се бе божественият възел, който свързва не­щата. Точно така го чувствах. Разхлабил се е възелът, който те държи цял, събран, единен, смислен. И за­почваш да се разпадаш на парчета, черупки, кръпки, люспи, перца, капки – това отвън. А вътре – морета от неизплакани думи, в които си толкова изтощен да плу­ваш, че вече копнееш спасително да се удавиш.”


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Към един незнаен бог” от Джон Стайнбек

“- Може би нищо никога не се променя. Може би се случват само непроменими неща.”

В самото начало на годината усетих нужда да поразнообразя жанра на книгите, които чета. Затова и се радвам, че “Към един незнаен бог” е първата ми прочетена книга за 2021. Джон Стайнбек винаги е бил един любимците ми с неповторимия си стил на писане, който те препраща някъде отвъд собствените ти сетива.

Книгата проследява историята на Джоузеф Уейн, който копнее за своя земя на запад и след като получава благословия от баща си, отпътува към Калифорния. Установявайки се, предусеща, че баща му е починал и решава, че духът му се е вселил в гигантския дъб, под който ще построи къщата си. Дървото става и олтар за Джоузеф, неговата връзка със земята, негов закрилник, негов другар. Останалите трима братя Уейн, заедно с деца и съпруги, също се местят в долината Нуестра Сеньора и всички заедно изграждат стопанство, което да устои на времето. Но научават най-суровия урок –  природата не може да бъде овладяна, опитомена или обуздана.

Така резюмирана книгата може да ви изглежда скучновата, но определено “Към един незнаен бог” има много по-дълбок смисъл с метафорите, алегориите и препратките, които е заложил Стайнбек. Действието и развитието са линейни и последователни – сезон след сезон, раждане, смърт. Но сюжетът е пълен с неразкрити, но мощни сили, по-големи от самите нас. С описанията на пейзажа, на природата, на животните, на емоционалния свят и оскъдния диалог, Стайнбек всъщност изгражда цяла вселена, събрана в 224 страници. Но пък как ги къдри тези описания само… Като приказка, все едно си там!

В центъра на този свят е Джоузеф Уейн – не е най-голeмият от братята, но той е патриархът по волята на баща им, вдъхващ доверие, уважаван, сякаш всичко и всички просто гравитират около него. Любовта му е всеобхватна, той не дели никого и нищо – мъже, жени, деца от всички раси и племена, не раздава наказания, не осъжда. Но духът на Джоузеф е изконно свързан със земята, нейните реки, долини и диви животни, пръстта. Това е и дълбокият смисъл на “Към един незнаен бог” – метафорично представените противоречиви идеологии на езичеството и християнството и последствията върху същността на човек. Джоузеф олицетворява езическото, мистичното – преклонението към земята, почитането на дървото, поднасянето на дарове, опитващ се да контролира естествените сили и да се слее с тях. Брат му Бъртън е библейското – ревностен християнин, живее по закона на Светото писание и всичко извън него е зло, което разяжда човека. Отец Анджело пък е някъде по средата – божи човек, мъдър католически свещеник, който обаче разбира, че не можеш толкова яростно да се противопоставяш на човешката природа и не може да отричаш корените си.

Но земята знае своето – кога да дава и кога да отнема. Храна, вода, дъжд и слънце – неща, които приемаме за даденост, но отнемат ли ги, няма живот. Докато в определен период от време Джоузеф се наслаждава на просперитета в стопанството, размножаването на животните, плодородната земя и дъждовете, вярвайки че всичко това е благодарение на благословията на баща му, в следващия сушата задушава живота. Той е принуден да изпрати добитъка с брат си в търсене на място за паша, да изостави фермата и да се качи високо в планина при последния останал извор на живот. И решава, че именно от него зависи спасението.

“Към един незнаен бог” всъщност може да се приеме като разказ за морала, за доброто и злото, за непознатия бог, който всеки от нас призовава, който всеки от нас открива в различни неща спрямо своя мироглед, но е и история за нелогичната и пагубна преданост, която унищожава. Когато четете, вероятно, около две-три глави преди края сами ще се досетите какъв ще е той. Може би и за Стайнбек, и за нас като читатели това е единственият естествен и възможен завършек.

Книгата би могла да се приеме като притча или мит, би могла и да обиди вярванията на някого. Но е изключително интересно да видим начина, по който Стайнбек препредава различните идеи за вярата и сблъсъка между тях. Вероятно хора, които са нямали близък досег с природата, не биха могли да разберат голяма част от книгата, но могат да се насладят на писателското майсторство.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Колекционерът” от Джон Фаулз

“Тя никога не разбра, че за мен беше важно притежаването. Да я имам, това ми беше достатъчно.”

Имам книгата “Колекционерът” от Джон Фаулз от доста години и някак си я бях позабравила. След като я прочетох, пък си припомних, че бях гледала великолепна постановка в Театрална работилница “Сфумато” с подобен сюжет – “Тигърът”, пиеса на Мърей Шизгал.

Хората казват, че любовта е най-голямата лудост и си готов на всичко за нея, но на какво си способен, за да принудиш някой да се влюби в теб?

Фредерик Клег е самотен чиновник и колекционер на пеперуди, който трудно се разбира с хората. Тайно е влюбен в студентката по живопис Миранда Грей, която в неговите очи е недосегаема и никога не е събирал смелост дори да се запознае с нея. Ненадейно Фредерик спечелва от лотарията голяма сума. Това му позволява да напусне работа, да изпрати леля си, която го е отгледала, на екскурзия, да купи къща. И в този момент любовта му към Миранда се превръща в мрачна обсесия – той планира да я отвлече и да я задържи в избата на стара вила, която купува, докато тя го опознае и не се влюби в него. 

Лично на мен много ми хареса стила на Фаулз и макар да пише за нещо наистина мрачно, го прави някак деликатно и не се стреми на всяка цена на шокира читателя. Отдадено е много голямо внимание на промяната и развитието на героите, както и върху техния мисловен процес – опознаваш Фредерик и Миранда, ставаш свидетел на всяка тяхна стъпка и си наблюдател на разгръщането на сюжета. Самата книга е разделена на няколко части, разказана от гледни точки на Фред и Миранда поотделно.

Изключително майсторски е представена психологията на героите и може би това е най-силната страна на “Колекционерът”. От една страна Фредерик се дистанцира от самия себе си като оправдава действията си, защото е от любов; никога не би наранил Миранда, но все пак я отвлича и затваря в мазе; настоява, че не е способен да извърши престъпление, но го планира изключително внимателно. Всичко плътско го отблъсква, смята го за мерзост, но не приема за нещо лошо, че мисли за това или че тайно снима двойки. Клег е мил към Миранда, обгрижва я, купува ѝ храна, дрехи, книги. Според него това дори не е отвличане, това е форма на опознаване и младата студентка трябва да се чувства в пълна безопасност с него. Фред е методичен и много спокоен в действията си и във всеки един момент читателят очаква той да избухне. А това се случва след като Миранда използва своята сексуалност.

От друга страна, експресивната Миранда често мени настроенията си – или е прекалено агресивна, или прекалено мила. В началото си мислиш, че го прави с цел да избяга, но в един момент започват да се прокрадват и други мисли в главата на читателя. Така както е представен Фред – интроверт, самотен, сдържан, без емоционална интелигентност, предизвиква по-скоро съжаление. И негова противоположност е младата, красива, интелигентна, задоволена в живота студентка, която на моменти е толкова язвителна, че те кара да не я харесваш особено. При мен се получи такъв сблъсък – макар да знам, че Клег извършва сериозно престъпление, някак си го оправдавам заради социалната изолация, в която обществото го е поставило. 

Във втората част на книгата, обаче, нещата се преобръщат с тайния дневник на Миранда, представящ същите събития от нейна гледна точка. Младата студентка някак си е представена като стереотип на млад артист. Родена с възможности, за нея е лесно да не разбира хората без такива, да отхвърля липсата им на знания и вкус, да парадира със своя талант, интереси и познания, като в същото време презира именно висшата класа, намирайки ги за сноби, мързеливи и скучни. Но четейки, разбираме, че Миранда е просто 20-годишна и наивна, имаща собствените си идеалистични претенции, вярвайки, че е права за всичко, влюбена в застаряващ художник, приемайки неговото мнение за свое и водейки се по него. И знаем, че това ще се промени с годините. Но хваната в плен, тя е принудена да порасне по-бързо и наблюдаваме как Миранда се самоанализира и достига до изводите за живота.

В “Колекционерът”, обаче, до голяма степен се засягат и социални теми – неравенството между класите, насилие, изолация, лудост, дали финансовата стабилност прави живота по-пълноценен или пък ставаме по-безразлични към света. Точно по тази линия се противопоставят и двамата герои: Фредерик печели много пари, но е безразличен към всичко: изкуство, война, секс, семейство. Единственото нещо, което го вълнува поне малко, е мигновената красота и всичко, което иска да направи с тази красота, е да я притежава. За Миранда колекционерите са убийци на красотата, тя има своите утопични разбирани за живота – против насилието, всички да са образовани, всички да са равни, всички да са естети, но тя е родена в заможно семейство и средата я е изградила. 

А краят на книгата е просто майсторски – неудобен, потискащ, стряскащ, отблъскващ, запомнящ се. И ни напомня, че всеки от нас, в крайна сметка, е пленник на самия себе си. 

* Само да вметна: вероятно ще ви направи впечатление, че парите, с които разполага Клег не са толкова огромна сума в наше време, но книгата е издадена през 1963 година, съответно измеренията за богатство са съвсем различни.

П.П: През 1965 година излиза филмът “Колекционерът” с Терънс Стамп и Саманта Ягър, който е по книгата. Той проследява по-важните моменти от сюжета ѝ и може да ви помогне да разберете неща, които не сте могли да си представите четейки.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Прах в прахта” от Тами Хоуг

“Нима всеки от нас не таи някаква вина? Носим я с нас през целия си живот като баласт. Нещо, което да ни дърпа надолу и да ни пречи да протегнем ръка към истинското щастие. Тя ни напомня, че не сме достойни, дава ни извинение, когато се провалим.”

Все повече започвам да харесвам книгите към списанията на SBB медия – предимно са подбрани бестселъри на различни автори, на доста прилични цени са и лесно се намират. Недостатъците, които мога да отбележа е, че оформлението е доста обикновено (вижте само тази корица) и издаваните книги са от преди 10-15 години. Но за мен нямам никакво значение. Следя специално за трилъри или криминалета и съм събрала малка колекция от техни издания. 

От нея е и “Прах в прахта” от Тами Хоуг. Като автор Хоуг ми беше напълно непозната, макар книгите ѝ да са с много добри отзиви. “Прах в прахта”  пък е втората книга от поредица за детективите Сам Ковак и Ники Лиска, но това в никакъв случай не възпрепятства четенето.

На пръв поглед обесването на Анди Фалън, млад и обещаващ полицай от вътрешния отдел, изглежда като самоубийство, но много бързо може да стане проблемно за полицейското управление. Анди Фалън е гей, разследващ възможна връзка на ченгета с жестокото убийство на друг гей офицер. Колкото повече Сам Ковак и Ники Лиска ровят в историята, макар официално случаят да е приключен, толкова повече застрашават себе си, а няколко часа преди погребението на Анди, баща му Майк е открит мъртъв. Дали се е самоубил от мъка, или е поредната жертва?

Харесах стила на Тами Хоуг – действието беше последователно, вникваш в разсъжденията на полицаите, точно както трябва да е при разследване, има го и елемента на доброто-лошото ченге. Догадки, обрати, героите са изградени интригуващо. Изборът на заглавие също носи интересно значение – свързваме “прах в прахта” най-вече с погребения и преходността на живота, така че някак си заглавието ни води към същността на сюжета. В първия момент имаш усещането, че това не е повече от криминален роман за корумпирани ченгета, но се оказва, че всъщност е. Историята се усложнява с всяка изминала глава, и разбира се като всяка друга книга в този жанр, нещата не са такива, каквито изглеждат.

Сам Ковак е правдоподобен детектив, макар да сме срещали твърде често такива герои – полицай с над 20 години опит, самотен, два пъти разведен, много добър професионалист, които не признава заповеди и правила. Негов партньор е Ники “Тинкс” Лиска (имах малък проблем с фамилията, тъй като не можах да я приема на сериозно) – сравнена с Тинкърбел на стероиди, амбициозна, разведена с две деца, с изключително чувство за справедливост. Двамата са герои като всеки от нас, със своите недостатъци и проблеми, но в центъра на същността им са силно чувство за дълг и вина. Всъщност, вината беше и основният елемент в книгата. Можем да открием при всеки от героите: Майк Фалън съжалява, че е прогонил от живота си двамата си сина; Анди Фалън, че е предал баща си, разкривайки сексуалността си; лейтенант Аманда Савард изпитва вина, че е изгубила служител, който наистина харесва и крие тъмни тайни; Ковак и Лиска се чувстват виновни за личния си живот. Вината е обединяващият елемент между всички замесени в тази история, но дали ще могат да я изкупят?

Четейки, през цялото време си задавах въпросите кой кого предпазва, кой какво прикрива, и правех множество предположения. И така нещата ставаха по-объркващи – започват заплахите срещу Лиска, за да се откаже от разследването, важен информатор е пребит и изпада в кома, започва да излиза наяве неприязънта към хомосексуални полицаи в управленията, а някои от тях са и серопозитивни. Сюжетът се усложнява, а Сам и Ники не знаят на кого могат да вярват. Да, разследването приключва благополучно, но ще ви е трудно да разгадаете какъв точно ще е краят преди това. Бихте могли, обаче, да се досетите за някои разкрития, ако следвате уликите на Хоуг между редовете.

Макар “Прах в прахта” да е увлекателен, интересен трилър с мистерия и обрати, много умело бяха вплетени лични, емоционални теми като: сексуалност, отмъщение, самота, лоялност, които са предадени със сериозността и достоверността, които заслужават. Но според мен, големият въпрос е: дали ненавистта и озлоблението към останалите всъщност не е омраза към самите нас?

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Гората” от Харлан Коубън

Харесах Харлан Коубън като писател и стил още с първата негова книга, която прочетох “Не казвай на никого”. Макар да имах проблем с края ѝ, си казах, че това няма да е последната книга от Коубън, която прочитам. Така и попаднах на “Гората”.

Пол Коупланд успява да се издигне в кариерата до изпълняващ длъжността областен прокурор на област Есекс в щата Ню Джърси. Вдовец, баща, уважаван и добър юрист, той се цели и към политическа кариера, но тя виси на косъм заради дело срещу богати студенти, обвинени в изнасилване. Животът на Пол се усложнява още повече, когато случайно или не, събития отпреди 20 години започват да излизат наяве отново –  по време на летен лагер, четири лагерници, в това число и малката сестра на Коуп, стават жертва на сериен убиец. Но дали сестра му не е все още жива след като мистериозно е убит мъж, който е едно от момчетата, станали жертви през онова лято? Пол започва да рови в историята заедно с Люси – младежката му любов от лагера, която вече две десетилетия е преследвана от същите призраци като Коупланд.

В “Гората” има няколко сюжетни линии, които се събират в една точка – Пол Коупланд. Убийствата се случват, докато той е нощен отговорник в лагера и не проверява лагерниците, макар да е задължен; онази вечер той е с Люси, дъщерята на собственика, чийто живот пропада, тъй като семействата на жертвите съдят баща ѝ и той губи всичко; родителите на Пол са имигранти от СССР и има намеци, че са били шпиони; бащата на един от студентите, които са съдени за изнасилване, заплашва Коупланд, че ще изкара “кирливите му ризи” и ще провали кариерата му, ако продължи с делото.

Благодарение на всички тези сюжети, обединени в едно, книгата е объркана, но интересна и в момента, в който си мислиш, че си отгатнал всичко, има нови разкрития и нови обрати. Но нещото, което според мен не може да очаквате от нея, е напрежение – да, действието се развива бързо, непрекъснато се разкрива нова информация, но ми се искаше да е по-мистериозно, отколкото е. Затова и бих зачислила книгата по-скоро към “криминалните романи”, отколкото към “трилъри”. Липсваше ми повече информация за случилото се в лагера, как лагерниците са прекарвали времето си, имало ли е конфликти, има ли някаква предистория – убийствата са единствено отправната точка и всичко започва оттам. Но големият въпрос е защо?!

Някак си, за мен лично към края нещата се разводниха – герои, проблеми, решения, разкрити тайни. Много информация, но много малко надграждане и реални заключения какво, как и защо се е случило, а голяма част от сюжетните линии остават като фон. 

Освен това, нещото, което забелязах и в предната книга на Коубън (а и явно си му е похват), е това, че дава множество погрешни следи на читателя, за да може краят да е изненадващ. В конкретния случай, за мен развръзката е по-скоро посредствена, за да е някак си неочаквана, но просто се оповестява какво точно се случва в самия край.  И то по-скоро изглежда доста нагласено. Но няма как да не отбележа, че стилът на писане на Коубън и изключително увлекателен. 

Трудно ми е да обобщя впечатленията си за “Гората”, защото както имаше интересни моменти, така и имаше големи пропуски в развитието на историята. Но в крайна сметка е увлекателна и не вярвам да съжалявате, ако я прочетете. Особено ако търсите нещо криминално, с елементи на трилър, но без стряскащи детайли.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

Когато книгите се превръщат в сериали (част 2)

В първата част на тази публикация споделих мнението си за сериали по книги, които съм гледала и съм чела. Тук пък споделям мнение за сериaли по книги, които само съм гледала и са ми направили впечатление, но пък не е късно да наваксам и с четивата.

1. “Сивият кон” / The Pale Horse:

Макар да не съм чела книгата от Агата Кристи с това заглавие (и ще поправя това), сериалът е великолепен. “Сивият кон” е минисериал, продукция на ВВС, и е чудесен пример за тъмна, мрачна обстановка, необясними на пръв поглед престъпления и елементите на свръхестествено. По време на двете серии непрекъснато ще се чудите дали трите вещици са отговорни за поредица от внезапни смъртни случаи или всичко има рационално обяснение?

2. “Аз, вещицата” / The Discovery of Witches:

Много приятен сериал за забранената любов между вещица и вампир, които се опълчват на могъщи фамилии и нарушават хилядолетни правила, за да запазят връзката си. За сега има само един сезон (по първата книга), но през 2021 се очаква и вторият. Магия, свръхестествено, кланове, вражда и любов – неочаквано за мен самата, ме заинтригува. 

3. “Другият” / The Outsider:

Публиката беше много скептични, когато се разбра, че HBO ще прави минисериал по едноимената книга на Стивън Кинг. Но много скоро след излизането на два-три епизода, съмненията останаха на заден план. Мрачна, криминална драма с елементи на ужаси и свръхестествено. За мен беше изключително интересно да проследя историята, макар понякога да не можех да разбера какво става – това вероятно беше така, защото ми липсваше основата от книгата. 

4. “Големите малки лъжи” / Big Little Lies

Създаден по книгата на Лиан Мориарти, сериалът проследява живота на пет майки, които се борят със своите проблеми зад фасадата на бляскавия си живот – изневери, насилие, финансови измами. Ескалацията на всичко това ги довежда до жестоко убийство.

Главните роли са дадени на Рийз Уидърспун, Никол Кидман, Зоуи Кравиц, Лора Дърн и Шайлин Удли, а актьорскияt състав се допълва от Александър Скарсгорд, Адам Скот, Джеймс Тъпър и Джефри Нордлинг. Сериалът има два сезона, но според мен истински си заслужава само първият. Вторият е по-скоро допълнение как се развиват героите, но за мен не носеше същия заряд.

5. “Аз съм нощта” / I am the night

Това е криминален сериал по мемоарите на Фауна Ходел, макар да има и художествена измислица. Историята започва, когато Фауна е тийнейджърка. Тя е изоставена от истинската си майка като бебе и израства в сегрегиран квартал на афроамериканци, мисляйки си, че е от смесена раса. Постепенно тя започва да разкрива факти от миналото си, благодарение на журналиста Джей Сингълтери, които водят до зловеща история на холивудски гинеколог, свързан с убийството на “Черната далия” – жестоко убийство през 1947 година, което не е разкрито и до днес.

6. “Дес” / Des:

Това е минисериал за небезизвестния сериен убиец Денис Нилсън, убил най-малко 12 мъже между 1978 и 1983 година. Това е и една от най-зловещите, реални криминални истории във Великобритания. Актьорът Дейвид Тенант се превъплащава в образа на Дес и трите серии проследяват развитието между залавянето и осъждането му. Сериалът е по романа на Браян Мастърс “Да убиваш за компания” (Killing for Company: The Story of a Man Addicted to Murder), който не е издаден на българския, но съм си поставила за цел да издиря. 

7. “До толкова съм сигурен” / I know this much is true

Семейна сага, която проследява паралелно живота на двама братя близнаци Томас и Доминик Бърдси, в ролята на които влиза Марк Ръфало. Историята проследява етапите им на живот като отправната точка е настоящето. Томас страда от шизофрения, а Доминик се бори да спаси живота на брат си. Благодарение на ретроспекцията проследяваме предателствата, чувството за вина, саможертвите и прошката, които свързват братята през целия им живот. А Марк Ръфало в брилянтен! 

Не мисля, че книгата на Уоли Ламб със същото заглавие е издадена на българския, макар да е от 1998 година. И силно се надявам някое издателство да се заеме със задачата. 

Вярвам, че понякога всеки от нас има моменти, в които не му се чете, и е по-лесно да се потопи в света на сериалите. Понякога пък нямаме желание да купуваме нова книга, ако не сме сигурни, че ще ни хареса и тогава сериал по нея може да ни даде тласъка. Понякога просто имаме нужда да се разсеем с книга или сериал. На мен изолацията през тази година ми помогна да наваксам и с двете.

А вие имате ли си любима книга, която се е превърнала в сериал?

“Мрак” от Джилиан Флин

Станах почитател на Джилиан Флин още от първата нейна книга, която прочетох – “Не казвай сбогом”. После продължих с “Отворени рани” и сега дойде ред на “Мрак”. 

Когато Либи Дей е на седем, майка ѝ и двете ѝ сестри са убити в жертвоприношение на Сатаната. Либи е единствената оцеляла и свидетелства, че за престъплението е отговорен брат ѝ Бен. Двадесет и пет години по-късно, членове на таен клуб, обсебени от прословути престъпления, откриват Либи и я използват, за да научат подробности около убийствата, чрез които се надяват да оправдаят Бен. Но тогава тя започва да си спомня подробностите…

Има нещо особено мрачно в историите на Джилиан Флин, което тя изключително умело успява да пренесе върху страниците. И не всичко се свежда до разказа “за едни лоши хора, които правят много лоши неща”. Флин притежава финес да описва и да разказва за зловещи деяния, макар да знам, че това звучи парадоксално. Понякога дори се чудя какво се случва в главата на писателката, че толкова майсторски създава герои, които са толкова зли, извратени и ментално нестабилни? Дали пък Флин не ни показва най-лошото от най-лошото в човешката природа?

Но случаят с “Мрак” е малко по-различен. Книгата на пръв поглед обрисува възхода на Сатанизма и какво причинява това течение на подрастващите, но пластовете са много повече. Всъщност, преклонението пред Дявола е по-скоро простото обяснение за страничния наблюдател какво обединява отритнатите, нехаресваните, аутсайдерите. И това е причината за убийствата във фермата на семейство Дей, но само на пръв поглед. 

Историята и случилото се се представя от гледната точка на героите Либи, Пати и Бен Дей, и според мен това е една от най-силните страни на Флин като писател – способността ѝ да представи всеки един от персонажите изключително детайлно поотделно, но и като едно цяло. Разказите на Пати представят трудностите да се запази семейната ферма, докато се отглежда сама четири деца; Бен разказва историята на проблемния тийнейджър, който попада в лоша компания. Всичко това обрисува картина на мрачен живот, на отчайваща бедност, семейно насилие и изоставяне, които характеризират живота във фермата преди убийството. 

Наистина в “Мрак” всичко е в черно. Няма щастлив край, няма победители, няма щастливи семейства. Образът на Либи Дей е по-скоро събирателен за хората, преживели толкова зловеща травма – макар вече да е възрастен човек, дълбоко в себе си е все още онова дете преди убийствата. Тя не може да се грижи за себе си, никога не е работила, тъй като цял живот разчита на дарения. И колкото повече си припомня за събитията от преди 30 години, толкова повече се завързва сюжета.

Либи е в ролята на разказвач през повечето време, но Лайл, от клуб “Убийства”, е по-скоро медиумът между читателя и Дей – той води и двете страни до определени заключения и им предоставя сведения в целта си да спаси Бен. За мен лично, по-скоро главният герой в историята е Бен Дей – объркан, странен, израстнал само с жени, той иска да бъде мъжа в къщата, който е липсвал растейки, силно вярва, че ще има собствено щастливо семейство, каквото реално не е имал. От една страна можем да приемем, че Бен е в ролята на жертвения агнец, изкупителната жертва, само защото е беден, непопулярен и мечтае да бъде обичан. Мечтае да бъде повече. Но от друга страна, в същността му се крият мрачни тайни, за който читателя може само да прави догадки.

Джилиан Флин не просто пише целенасочено за мрачни, драматични събития и объркани хора, за да е интересен трилърът, прави го органично. Развитието е постепенно, а Флин набляга на детайлите, които хем те объркват, хем те привличат. Книгата е изключително многопластова и те превежда през най-мрачните кътчета на престъпление, което белязва всички. 

Макар да знаеш накъде клонят везните, не знаеш какво точно ще се случи. Прелистваш страница след страница и вече имаш какви ли не теории. Обрати, разкрития, множество герои, които имат мотиви за убийство, престъпления, потиснати спомени, всичко това ви очаква в “Мрак”. Има толкова много да се говори за тази книга, но не мога, защото ще разкрия края, а той си е достатъчно изненадващ. И ви гарантирам, че няма да оставите “Мрак”, докато не разберете как завършва. 

П.П: През 2015 година, книгата е екранизирана с участието на Чарлийз Терон, Кристина Хендрикс, Никълъс Холт и Клоуи Грейс Морец, и филмът е доста добър. Може би защото самата Джилиан Флин е сценарист. Та, накратко, заслужава си гледането, но първо прочетете книгата 🙂 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Последният сеанс” от Агата Кристи

“Аз също вярвам в силата на суеверието – една от най-могъщите сили, които светът някога е познавал.”

Макар да съм голям почитател на Агата Кристи, рядко я споменавам в блога. Имам си особен сантимент към нея, затова се и зарадвах, когато излезе “Последният сеанс”. 

„Последният сеанс“ от Агата Кристи е сборник от 14 разказа, всеки от които смесица от свръхестествено и мистериозно. Някои от историите дори включват популярните Еркюл Поаро и мис Марпъл.

Наистина много ми се искаше да харесам разказите – взех си книгата с голямо желание, корицата е прекрасна (дори е релефна), но като цяло по-голямата част от историите, които са включени, са или прекалено кратки, или недостатъчно доразвити за моя вкус. Разбира се, вярвам, че много зависи и от самия човек, който ги чете и неговият праг на страх и суеверност (ако мога така да се изразя). Предполагам, че във времето, в което са писани разказите, са били ужасяващи, но не би могло да се каже същото в днешно време. Та, имах силното желание разказите да са по-добре подбрани и да са малко по-мистериозни. 

Друго нещо, което ми направи впечатление е, че сякаш не четях Агата Кристи. При някои разкази останах с усещането за бързо скалъпени истории, които свършват внезапно – ако не знаех, че са писани от “първата дама на криминалния жанр”, никога не бих го и предположила.

Но въпреки моята критика, “Последият сеанс” е интересен сборник, особено, ако не сте чели разкази на Кристи. Бих подложила свръхестественото в разказите на съмнение, както е направила и самата писателка, но бих казала, че книгата е подходящо четиво за юноши, които биха харесали малко мистика и загадки. Все пак, в “Последният сеанс” има истории, които са си типични за Кристи и те включват Еркюл Поаро и мис Марпъл, както и например “Загадката на синята ваза”, “Огледалният образ” (убедена съм, че съм го чела и преди, но не можах да се сетя къде точно) и “Странният случай с Артър Кармайкъл”, а най-добрият за мен беше “Къщата на славеите”. Тези няколко разказа, според мен, оправят цялостното впечатление. 

Но ето и моята оценка разказ по разказ:

“Последният сеанс”: ★★

“Огледалният образ”: ★★★

“SOS”: ★★

“Загадката на египетската гробница”: ★★★

“Храмът на Астарта”: ★★★

“Къщата на славеите”: ★★★★

“Загадката на синята ваза”: ★★★

“Странният случай с Артър Кармайкъл”: ★★★

“Синият здравец”: ★★★★

“Зовът на крилата”: ★★

“Стадото на Герион”: ★★★★

“Червеният сигнал”: ★★

“Куклата на шивачката”: ★★

“Чудовището на смъртта”: ★★


Средната ми оценка за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

Когато книгите се превръщат в сериали (част 1)

Истината е, че предпочитам да гледам сериали, отколкото филми и доводите ми са няколко. В сериалите има време да се разгърне по-голяма част от историята, има време за повече развитие на сюжет и герои, а и епизодите са средно между 30 и 60 минути, което за мен е голям плюс, защото бързо ме хваща съклет.

Има и едни по-специални филми и сериали за мен и това са тези, заснети по книга. Въпреки че съм по-скоро скептична относно пълнометражните филми от този вид, тъй като в повечето случаи се пропуска голяма част от историята и ме карат да възкликвам яростно: “Но в книгата не беше така!”, сериалите ми се струват по-правдободобни от сценаристка гледна точка. Макар да пропуснах истерията около “Игра на тронове” и така и да не съм гледала, нито чела книгите (нямаше как да не спомена този феномен), ето и няколко сериали, въз основа на книги, които изгледах и мога да направя съпоставка между екранизация и четиво.

1. Отворени рани” / Sharp Objects:

Криминалната репортерка Камил Прийкър се завръща в родния си град Уинд Гап, за да разследва смъртта на две момичета. И докато се бори със собствените си спомени от детството, Камил започва да “рови” в историята и да разкрива сама факти, които карат местните да ѝ покажат, че не е добре дошла. И както самият град пази своите тайни, тя започва да разкрива такива и за своето собствено семейство. А колкото и надалече да бяга, Камил не може да се откопчи от влиянието на майка си Адора.

Невероятен! Изключителен! Честно казано не мога да нахваля сериала. Придържа се много точно към книгата на Джилиан Флин, но актьорската игра на Ейми Адамс  е забележителна – наистина имаш чувството, че тази героиня е написана именно за нея. Не можах да повярвам, че това е същата актриса, която е изиграла пеещата принцеса Жизел. 

2. “Разказът на прислужницата“/ The Handmaid’s Tale:

Антиутопия, която се развива в държавата Гилиад. Жените, които все още могат да раждат са просто средство за разплод, нямат права, а само задължения, те са вещи. Те са собственост на своя командир, а обществото е разделено на касти. Тази история ни е представена от първо лице от Фредова (Джун) – покорна прислужница, която изпълнява своя дълг да роди дете на Фред Уотърфорд. Именно нейният разказ ни помага да осъзнаем измеренията на този нов свят, упован на Библията, с нов обществен ред и цветово разделени прослойки. Но дали този свят има бъдеще?

Добре, важно е да уточня, че само първи сезон се придържа към книгата на Маргарет Атууд, а всички останали са творение на сценаристите. Въпреки това, атмосферата, костюмите, порядките са пресъздадени изключително добре, без да се стараят да не отвратят чувствителните си зрители. Честно казано, след втори сезон, продължавам да гледам сериала от чисто любопиство, защото започна да се разводнява, но ще ми е интересно да видя какъв ще е краят.

3. “Бьорнстад” / Bjornstad (aka Beartown)

Хокеят е всичко за жителите на Бьорнстад, сурово, малко, неприветливо място, чиято единствена надежда е играта с шайба –  живеят за нея и с нея. Жителите на града знаят, че хокеят е единственият начин да се измъкнеш от Бьорнстад, затова изискват прекалено много от младите играчи – ако не ставаш за хокеист си никой. Докато Петер Андершон, бивш професионалист в НХЛ, се завръща в малкото градче и не дава надежда на жителите и играчите, че ще прославят името на “Града на мечките”.

Имам особени симпатии към Фредрик Бакман и героите от Бьорнстад. Първият сезон на сериал се придържа и към първата книга със същото заглавие като проследява историята и събитията, но определено не останах впечатлена. Вяло са отразени всички герои, които имат място в историята, не откриваш връзките, едно претупано, никакво ти се струва. Направо си беше голямо разочарование за мен. Наистина, прочетете книгите – от така направения сериал нищо няма да разберете.  

4. “Ще изчезна в мрака” / I’ll be Gone in the Dark:

“Ще изчезна в мрака” е документална поредица от шест епизода, по едноименната книга на журналистката Мишел Макнамара, решена да открие „Убиеца от Златния щат“, тероризирал Калифорния в края на 70-те и началото на 80-те.

И сериалът, и книгата проследяват личното разследване на Мишел Макнамара, чрез което тя търси отговора на въпроса кой е „Убиеца от Златния щат“. И двете като информация се препоркриват до много голяма степен, но поредицата дава завършек на историята. Тъй като Мишел Макнамара умира през 2018 година преди да разкрие психопата, в сериала са включени нейни домашни записи, интервюта със съпруга ѝ и най-важното – интервюта с жертвите, които най-после могат да продължат с живота си след като виждат насилника си в съда.

5. “Къща от карти” / House of Cards:

6-те сезона проследяват политическата кариера на политика от Демократическата партия на САЩ Франсис Ъндърууд от председател на парламентарната група на партията в Камарата на представителите, през вицепрезидент, до заемането на поста Президент на Съединените щати.

Сериалът е въз основа на трилогията на Майкъл Добс. И макар сериите да ни представят политическата система в САЩ, а книгите във Великобритания, сериалът е изключителен (може би, ако не броим последния сезон). Кевин Спейси и Робин Райт са истински титани, а ако искате да разберете принципите на политиката, или по-точно липсата на такива, то “Къща от карти” сериалът е истински пътеводител.

6. “Свидетел на обвинението” / Witness  for the prosecution:

Когато Ленърд Воул е обвинен в убийството на светската дама Емили Френч, неговият адвокат Мейхю се вкопчва в надеждата, че този човек наистина е невинен, както твърди. Алибито може да се осигури от съпругата на Ленърд Ромейн, но във всичко това има уловка.

Ура за екранизациите на историите от Агата Кристи, макар понякога критиците да не се изказват особено ласкаво за тях. Актьорският състав на “Свидетел на обвинението” се състои от Тоби Джоунс, Андреа Райзбъро, Били Хоул, Ким Катрал, а екранизацията на ВВС предава истинската атмосфера на класически трилър от Агата Кристи.

7. “Азбучни убийства” / The ABC Murders

Отново книга на Агата Кристи, преобразена в минисериал. 

Еркюл Поаро се напреварва с убиеца, наричащ себе си A.B.C. Великият детектив получава писма като във всяко е посочена датата и мястото на всяко следващо убийство. A.B.C. действа по азбучен ред и до всяка жертва поставя железопътен справочник на изданието ABC. А Поаро започва да се съмнява в собствените си способности дали ще може да разкрие самоличността на ловкия убиец.

Добра английска екранизация, но имаше нещо, което ми липсва – не успях напълно да усетя духа на Агата Кристи, а и ми беше трудно да възприема Джон Малкович в ролята на Поаро. Не открих есенцията на историята, която се съдържа в книгата, но все пак добър опит.

Изброените сериали не са подредени като класация или предпочитания, но и аз имам своите любимци като “Отворени рани” и “Къща от карти”.

Планирала съм и втора част на тази статия, в която да напиша няколко думи за сериали по книги, които са ми направили добро впечатление, но не съм чела книгите.

А вие кои сериали по книги сте гледали?