“Последният сеанс” от Агата Кристи

“Аз също вярвам в силата на суеверието – една от най-могъщите сили, които светът някога е познавал.”

Макар да съм голям почитател на Агата Кристи, рядко я споменавам в блога. Имам си особен сантимент към нея, затова се и зарадвах, когато излезе “Последният сеанс”. 

„Последният сеанс“ от Агата Кристи е сборник от 14 разказа, всеки от които смесица от свръхестествено и мистериозно. Някои от историите дори включват популярните Еркюл Поаро и мис Марпъл.

Наистина много ми се искаше да харесам разказите – взех си книгата с голямо желание, корицата е прекрасна (дори е релефна), но като цяло по-голямата част от историите, които са включени, са или прекалено кратки, или недостатъчно доразвити за моя вкус. Разбира се, вярвам, че много зависи и от самия човек, който ги чете и неговият праг на страх и суеверност (ако мога така да се изразя). Предполагам, че във времето, в което са писани разказите, са били ужасяващи, но не би могло да се каже същото в днешно време. Та, имах силното желание разказите да са по-добре подбрани и да са малко по-мистериозни. 

Друго нещо, което ми направи впечатление е, че сякаш не четях Агата Кристи. При някои разкази останах с усещането за бързо скалъпени истории, които свършват внезапно – ако не знаех, че са писани от “първата дама на криминалния жанр”, никога не бих го и предположила.

Но въпреки моята критика, “Последият сеанс” е интересен сборник, особено, ако не сте чели разкази на Кристи. Бих подложила свръхестественото в разказите на съмнение, както е направила и самата писателка, но бих казала, че книгата е подходящо четиво за юноши, които биха харесали малко мистика и загадки. Все пак, в “Последният сеанс” има истории, които са си типични за Кристи и те включват Еркюл Поаро и мис Марпъл, както и например “Загадката на синята ваза”, “Огледалният образ” (убедена съм, че съм го чела и преди, но не можах да се сетя къде точно) и “Странният случай с Артър Кармайкъл”, а най-добрият за мен беше “Къщата на славеите”. Тези няколко разказа, според мен, оправят цялостното впечатление. 

Но ето и моята оценка разказ по разказ:

“Последният сеанс”: ★★

“Огледалният образ”: ★★★

“SOS”: ★★

“Загадката на египетската гробница”: ★★★

“Храмът на Астарта”: ★★★

“Къщата на славеите”: ★★★★

“Загадката на синята ваза”: ★★★

“Странният случай с Артър Кармайкъл”: ★★★

“Синият здравец”: ★★★★

“Зовът на крилата”: ★★

“Стадото на Герион”: ★★★★

“Червеният сигнал”: ★★

“Куклата на шивачката”: ★★

“Чудовището на смъртта”: ★★


Средната ми оценка за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

Когато книгите се превръщат в сериали (част 1)

Истината е, че предпочитам да гледам сериали, отколкото филми и доводите ми са няколко. В сериалите има време да се разгърне по-голяма част от историята, има време за повече развитие на сюжет и герои, а и епизодите са средно между 30 и 60 минути, което за мен е голям плюс, защото бързо ме хваща съклет.

Има и едни по-специални филми и сериали за мен и това са тези, заснети по книга. Въпреки че съм по-скоро скептична относно пълнометражните филми от този вид, тъй като в повечето случаи се пропуска голяма част от историята и ме карат да възкликвам яростно: “Но в книгата не беше така!”, сериалите ми се струват по-правдободобни от сценаристка гледна точка. Макар да пропуснах истерията около “Игра на тронове” и така и да не съм гледала, нито чела книгите (нямаше как да не спомена този феномен), ето и няколко сериали, въз основа на книги, които изгледах и мога да направя съпоставка между екранизация и четиво.

1. Отворени рани” / Sharp Objects:

Криминалната репортерка Камил Прийкър се завръща в родния си град Уинд Гап, за да разследва смъртта на две момичета. И докато се бори със собствените си спомени от детството, Камил започва да “рови” в историята и да разкрива сама факти, които карат местните да ѝ покажат, че не е добре дошла. И както самият град пази своите тайни, тя започва да разкрива такива и за своето собствено семейство. А колкото и надалече да бяга, Камил не може да се откопчи от влиянието на майка си Адора.

Невероятен! Изключителен! Честно казано не мога да нахваля сериала. Придържа се много точно към книгата на Джилиан Флин, но актьорската игра на Ейми Адамс  е забележителна – наистина имаш чувството, че тази героиня е написана именно за нея. Не можах да повярвам, че това е същата актриса, която е изиграла пеещата принцеса Жизел. 

2. “Разказът на прислужницата“/ The Handmaid’s Tale:

Антиутопия, която се развива в държавата Гилиад. Жените, които все още могат да раждат са просто средство за разплод, нямат права, а само задължения, те са вещи. Те са собственост на своя командир, а обществото е разделено на касти. Тази история ни е представена от първо лице от Фредова (Джун) – покорна прислужница, която изпълнява своя дълг да роди дете на Фред Уотърфорд. Именно нейният разказ ни помага да осъзнаем измеренията на този нов свят, упован на Библията, с нов обществен ред и цветово разделени прослойки. Но дали този свят има бъдеще?

Добре, важно е да уточня, че само първи сезон се придържа към книгата на Маргарет Атууд, а всички останали са творение на сценаристите. Въпреки това, атмосферата, костюмите, порядките са пресъздадени изключително добре, без да се стараят да не отвратят чувствителните си зрители. Честно казано, след втори сезон, продължавам да гледам сериала от чисто любопиство, защото започна да се разводнява, но ще ми е интересно да видя какъв ще е краят.

3. “Бьорнстад” / Bjornstad (aka Beartown)

Хокеят е всичко за жителите на Бьорнстад, сурово, малко, неприветливо място, чиято единствена надежда е играта с шайба –  живеят за нея и с нея. Жителите на града знаят, че хокеят е единственият начин да се измъкнеш от Бьорнстад, затова изискват прекалено много от младите играчи – ако не ставаш за хокеист си никой. Докато Петер Андершон, бивш професионалист в НХЛ, се завръща в малкото градче и не дава надежда на жителите и играчите, че ще прославят името на “Града на мечките”.

Имам особени симпатии към Фредрик Бакман и героите от Бьорнстад. Първият сезон на сериал се придържа и към първата книга със същото заглавие като проследява историята и събитията, но определено не останах впечатлена. Вяло са отразени всички герои, които имат място в историята, не откриваш връзките, едно претупано, никакво ти се струва. Направо си беше голямо разочарование за мен. Наистина, прочетете книгите – от така направения сериал нищо няма да разберете.  

4. “Ще изчезна в мрака” / I’ll be Gone in the Dark:

“Ще изчезна в мрака” е документална поредица от шест епизода, по едноименната книга на журналистката Мишел Макнамара, решена да открие „Убиеца от Златния щат“, тероризирал Калифорния в края на 70-те и началото на 80-те.

И сериалът, и книгата проследяват личното разследване на Мишел Макнамара, чрез което тя търси отговора на въпроса кой е „Убиеца от Златния щат“. И двете като информация се препоркриват до много голяма степен, но поредицата дава завършек на историята. Тъй като Мишел Макнамара умира през 2018 година преди да разкрие психопата, в сериала са включени нейни домашни записи, интервюта със съпруга ѝ и най-важното – интервюта с жертвите, които най-после могат да продължат с живота си след като виждат насилника си в съда.

5. “Къща от карти” / House of Cards:

6-те сезона проследяват политическата кариера на политика от Демократическата партия на САЩ Франсис Ъндърууд от председател на парламентарната група на партията в Камарата на представителите, през вицепрезидент, до заемането на поста Президент на Съединените щати.

Сериалът е въз основа на трилогията на Майкъл Добс. И макар сериите да ни представят политическата система в САЩ, а книгите във Великобритания, сериалът е изключителен (може би, ако не броим последния сезон). Кевин Спейси и Робин Райт са истински титани, а ако искате да разберете принципите на политиката, или по-точно липсата на такива, то “Къща от карти” сериалът е истински пътеводител.

6. “Свидетел на обвинението” / Witness  for the prosecution:

Когато Ленърд Воул е обвинен в убийството на светската дама Емили Френч, неговият адвокат Мейхю се вкопчва в надеждата, че този човек наистина е невинен, както твърди. Алибито може да се осигури от съпругата на Ленърд Ромейн, но във всичко това има уловка.

Ура за екранизациите на историите от Агата Кристи, макар понякога критиците да не се изказват особено ласкаво за тях. Актьорският състав на “Свидетел на обвинението” се състои от Тоби Джоунс, Андреа Райзбъро, Били Хоул, Ким Катрал, а екранизацията на ВВС предава истинската атмосфера на класически трилър от Агата Кристи.

7. “Азбучни убийства” / The ABC Murders

Отново книга на Агата Кристи, преобразена в минисериал. 

Еркюл Поаро се напреварва с убиеца, наричащ себе си A.B.C. Великият детектив получава писма като във всяко е посочена датата и мястото на всяко следващо убийство. A.B.C. действа по азбучен ред и до всяка жертва поставя железопътен справочник на изданието ABC. А Поаро започва да се съмнява в собствените си способности дали ще може да разкрие самоличността на ловкия убиец.

Добра английска екранизация, но имаше нещо, което ми липсва – не успях напълно да усетя духа на Агата Кристи, а и ми беше трудно да възприема Джон Малкович в ролята на Поаро. Не открих есенцията на историята, която се съдържа в книгата, но все пак добър опит.

Изброените сериали не са подредени като класация или предпочитания, но и аз имам своите любимци като “Отворени рани” и “Къща от карти”.

Планирала съм и втора част на тази статия, в която да напиша няколко думи за сериали по книги, които са ми направили добро впечатление, но не съм чела книгите.

А вие кои сериали по книги сте гледали?

“Ще изчезна в мрака” от Мишел Макнамара

“Това доказваше, че във всеки от нас се крие по един Шерлок Холмс, който вярва, че ако разполага с достатъчно улики, ще успее да разреши загадката.”

Винаги съм проявявала голям интересен към криминални истории, разследвания и особено към документални филми за истински престъпления и серийни убийци. Ето защо бях заинтригувана и от сериала на HBO “Ще изчезна в мрака”, посветен на разследването и написването на книгата, а точно в този момент книгата беше издадена и на български език. Честно казано, нямах представа коя е Мишел Макнамара, но това, че една жена с нездраво любопитство и мания да открие кой се крие зад названието “Убиеца от Златния щат”, разрешава случая е чутовно. 

Един неизвестен психопат, нападал, убивал и изнасилвал в продължение на 10 години. Тероризирал Калифорния в края на 70-те и началото на 80-те. Най-добрите полицаи са търсили доказателства и са опитвали да разкрият самоличността на насилника. Без успех. Тридесет години по-късно Макнамара започва да събира факти, улики, доказателства, архиви, сведения и на свои ред се опитва да свърже точките, за да открие на всяка цена кой се крие зад маската за ски. Споделя с целия свят своите открития в блога си “Дневник на криминалните престъпления”, а след това решава да събере всичко в книгата “Ще изчезна в мрака”. 

Грандиозното в начинанието на Мишел Макнамара не е нейната обсебеност от “Убиеца от Златния щат”. Не и това, че манията ѝ я довежда до фатален за нея край. Затова и разследването ѝ е довършено от нейния съпруг, актьора Патън Осуолт, от писателя Пол Хейнс и журналиста Били Дженсън. Значителното е, че един обикновен човек полага неимоверни усилия да намери отговорите сам за себе си. “Ще изчезна в мрака” е впечатляващ пример за разследваща журналистика, макар да имате чувството, че по-скоро четете измислена история на база документални факти, както например при “Хладнокръвно“. 

Но всичко описано е самата истина. 13 убити, 50 изнасилени, 120 ограбени. Хиляди страници архиви, сведения, показания, догадки. Престъпления в няколко окръга, липса на ДНК анализ и 9 прозвища, измислени от полиция и общественост, за един и същи човек.

Мишел Макнамара е в центъра на тази книга – интелигентна и особено проницателна жена, която посвещава цялото си време да проследи “Убиеца от Златния щат”, прозвище, което тя самата му измисля. Да, тя представя всичко като хроника, но стилът ѝ е удивителен – макар да четеш за толкова тежки престъпления, нейният разказ те увлича, препредадена е цялостната картина толкова детайлно, че все едно си там. Макнамара събира данни, преправя интернет сведенията, изравя и комплектува документи, свързва се с жертви и разследващи, и описва прилежно цялата тази информация. И ти си рамо до рамо с Мишел, анализирате доказателствата и изграждате психологически профил на убиеца. Междувременно обаче опознавате и самата Мишел. Тя не спестява подробностите и за самата себе си – какво я тревожи, какво мисли, какви несигурности изпитва, какви са отношенията с родителите ѝ, със съпруга ѝ. Четейки вероятно ще си помислите, че е лоша майка, съпруга или дъщеря, че е егоистична, че това разследване се е превърнало в болестна фиксидея. Може и така да е, но всичко, което журналистката е направила е забележително. 

Няма как да не отбележа и някои недостатъци на книгата – има прескачане напред-назад в годините, което на моменти обърква, но според мен идеята е да се направи паралел; част от разказите и сведенията са сглобявани от черновите на Мишел или довършвани от екипа, издал книгата, така че стилът на места се различава; наративът може и да ви дотегне, защото се предава предимно информация в непряка реч; голяма част от информацията в книгата се препокрива със сериала и се получава повторение (не съм си мислила, че ще роптая срещу цялостното придържане на сериал към книга, но все пак сериалът дава по-пълна картина, тъй като са включени интервюта с жертвите).

Въпреки това, книгата си заслужава дори от чисто любопитство. Защото ни показва, че в днешно време всички ние бихме могли да вложим естественото си любопитство в посока да помагаме за разрешаване на проблеми, дори и на престъпления. Показва ни един съвременен труд на разследващата журналистика, който се разравя в много неизвестни и накрая открива отговорите.

 

П.П: След смъртта на Мишел Макнамара през 2016, трудът ѝ не е забравен и разследването продължава, въз основа на нейните открития. Същата година ФБР обявява, че подновява разследването. Книгата е издадена две години по-късно и два месеца преди да се установи кой е “Убиеца от Златния щат”. На 25.04.2018 година полицията арестува 72-годишния Джоузеф Джеймс ДиАнджело, бивш полицай от Калифорния, и му повдига шест обвинения за убийство първа степен. През август 2020 година, ДиАнджело получава няколко доживотни присъди без възможност за условно освобождаване.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Котка сред гълъби” от Агата Кристи

Тази година отбелязваме 130 години от рождението на Агата Кристи – първата дама на криминалния жанр. Като тийнейджър прочетох “Убийство в Ориент експрес”, “Алиби” и “Убийство на игрището за голф”, и завинаги станах неин почитател. За мен Агата Кристи е авторът, към когото се връщам, когато не съм в добра кондиция или не откривам нищо ново за четене – просто е истински майстор. А личните ми фаворити остават “Смърт край Нил” и “Свидетел на обвинението”. Все пак Кристи е известна именно с романите, които и аз съм чела. Затова реших да се “запозная” с една от нейните не толкова популярни творби – “Котка сред гълъби”.

В известното и престижно девическо училище “Медоубенк” започва новата учебна година. Докато директорът мис Хонория Булстрод обмисля да се пенсионира и умува за варианти коя да е нейната наследница, е извършено убийство. Полицията започва разследване, търси мотивите, но убиецът извършва ново престъпление. Една от ученичките започва да подозира какво точно се е случило и решава да потърси знаменития детектив, защото единственият, който може да разреши заплетения случай, е Поаро.  

В началото имах чувството, че това не е книга на Агата Кристи, но пък много приличаше на нейния стил, но сякаш не беше нейният. Общо взето, чувствах се объркана. Не мога конкретно да обясня защо беше това усещане, но нещо в повествованието не ми се струваше особено интригуващо. След първоначалното ми колебание, за пореден път осъзнах обаче, че е истинско удоволствие да четеш повествованието на Агата Кристи – описателно, увлекателно, майсторски разгърнато. Все пак личеше, че ще се случи нещо, защото действието е на международно ниво, а и е книга за Еркюл Поаро. 

И почти се оказах права – докато революцията в Рамат и издирването на скъпоценни камъни за мен по-скоро беше на заден фон, за да се навлезе в историята, съм малко скептична да кажа, че книгата е за разследване на Поаро. Детективът се появява едва накрая, за да намери отговорите и разреши убийствата в няколко страници. Да, никой от почитателите на Кристи не се съмнява в гениалността на белгиеца, но някак си нямаше да се усети разлика, ако полицията сама беше разкрила убиеца и той не беше включен. Интересен факт е, че “Котка сред гълъбите” е една от последните книги, включваща Поаро. Може би затова изглежда като че ли писателката е отегчена от прословутия си герой и сякаш е искала да го споменава по-малко. 

Почувствах се странно от факта, че започнах много рано да предполагам накъде точно ще се развие сюжетът. Странно, защото все пак чета книга на Агата Кристи. Вярвам, че така се е случило и при много, много голяма част от читателите – преди обяснението на Поаро ще подозирате къде са скрити скъпоценностите и защо местопрестъпление е именно мястото описано в книгата, но може би няма да предполагате кой точно е убиецът – а може би ще, ако сте по-внимателни и проницателни. И все пак, няма да се изненадате. Сякаш си крачка пред всички останали, което е чудното в случая, защото обикновено Еркюл Поаро е една крачка пред теб като читател.

Ясен сюжет, няколко сцени с ретроспекции тук-там, интересно представени герои. И макар историята да не е толкова завладяваща, можем само да се наслаждаваме, четейки диалозите и разказа на Кристи – много малко писатели биха могли да я надминат (поне по мое мнение). Има някаква сила в книгите на първата дама на криминалния жанр, която те кара въпреки всичко да ги харесаш.

Защото дори и при всички недостатъци, книгата е приятно и леко четиво особено за дъждовни, есенни следобеди.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Шепнещият” от Донато Каризи

“Живеем редом с хора, за които смятаме, че всичко ни е известно, но всъщност не знаем нищо за тях.”

Kniga-shepneshtiyat-ot-donato-kariziКолкото и да се опитвам да чета разнообразни стилове книги, все се връщам към обичайните си трилъри – влече ме на там и това е. Насочих се към “Шепнещият” заради хубавите отзиви и препоръки на книгата, а станах още по-любопитна, когато разбрах, че Донато Каризи е криминолог по образование. Предположих, че все пак е доста наясно с материята и ще е написал интересен, мрачен, объркан трилър, който си заслужава.

Шест отрязани леви ръце са открити заровени в гората. Тези леви ръце принадлежат на деца. Всъщност на момичета – пет от тях са обявени за изчезнали, но няма никаква информация за изчезнало шесто дете. Телата също не са открити, а “групата на Рош” са в задънена улица. Криминологът Горан Гавила привлича офицер Мила Васкес да работи с екипа. Специалността на Мила е намирането на изчезнали деца. Тя се бори със собствените си демони, докато разследващите се борят да проследяват и откриват уликите, оставени от неизвестен сериен убиец. Но той изглежда е една крачка пред тях през цялото време, играейки котка и мишка с шестото момиче като награда.

Първото нещо, което би ви направило впечатление, че нямате представа къде се развива действието – няма име на град, местност, селище, и Каризи умишлено е спестил тази информация. Това обаче в никакъв случай не пречи на действието и не отнема от историята, тъй като вие сами можете да си намислите място например. В началото ще имате много въпросителни, но към средата на книгата започват да се разкриват детайли, които водят към разнищване на убийствата. Има и доста препратки към реални серийни убийци, споменавайки техните методи, мотиви, живот. За мен това е начинът на Каризи да изгради случаите и разследването, за които пише (или в случая е измислил), и да ги пресъздаде като действителни.

Нещото, което обаче ме глождеше е образът на Мила Васкес – не ми излизаше от главата въпросът как изобщо е станала полицай със своето минало и лични проблеми. Но разбира се, това е авторско решение. От друга страна ми се искаше тя да изпъкне като главен герой, а през цялото време сякаш не се получаваше. Важно е обаче да уточня, че “Шепнещият” е първата книга от поредица с Мила Васкес в центъра, така че вероятно тя се развива като персонаж.

От друга страна, авторът отлично владее умението на интересните и почти непредвидими обрати, но в един момент се увлича – към края на книгата имаше нов обрат на около всеки 2 страници. Това обаче не ме натовари или изнерви, и успях лесно да проследя смяната на сюжетната линия. Може някои хора на моменти да усетят, че четат няколко различни книги наведнъж, но на мен ми беше интересно, а и накрая всичко се изяснява – оказва се, че всички сюжетни линии са свързани една с друга, макар да не ми се вярваше в началото. Краят можеше да е една идея по-интересен (според моя вкус), но беше добре. До последно си мислех, че финалът ще е в стила на първия сезон на сериала “Касъл Рок”, комбиниращ митологията от романите на Стивън Кинг, но се оказа, че сама съм подвела себе си с тази посока.

Бележките на автора в края, обаче, наистина изясняват централната тема на книга и защо тя е озаглавена “Шепнещият”. Представя се реална информация и документални данни, така че читателят да може да осъзнае за какво точно е чел в продължение на 444 страници, макар примесено с художествена измислица. Книгата е увлекателна, мистериозна и на моменти объркана. Бих казала дори, че Каризи по-скоро разчита на възприятията и психологическия ефект върху читателя, но в крайна сметка това е едно добро четиво за почитателите на трилърите. А на мен би ми било интересно да прочета и другите книги от поредицата на Мила Васкес.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

“Не казвай на никого” от Харлан Коубън

След “Мисис Далауей” ми трябваше нещо, което отново да ме запали по четенето след като си дадох почивка от няколко дни. За щастие “Не казвай на никого” от Харлан Коубън беше точно такава книга. 

Д-р Дейвид Бек и съпругата му Елизабет са толкова идеална двойката, че повечето от нас не биха повярвали, че съществува такава любов или просто биха им завиждали. Срещат се, когато са на седем, първата им целувка е на дванадесет и оттогава са влюбени. Романтични, преодоляват дори връзката от разстояние, докато са в университета, връзката им е толкова силна, че не могат един без друг. Докато Елизабет не е убита на тринадесетата им годишнина, или поне в това са сигурни всички…

За първи път чета нещо от Харлан Коубън и стилът му много ми допадна – сюжетът е с много действие, неизвестни, но не те натоварва. Чете се леко и бързо, и всяка страница ти открива нов детайл или герой. Коубън не увърта излишно – няма разкази, вътрешни диалози, разследвания, които просто да запълнят повече страници, което за мен е голям плюс. Хубавото е, че историята се разкрива постепенно, плавно, визуално и не губиш интерес да проследиш какъв ще е краят. Междувременно, противопоставянето на лоши и добри герои в никакъв случай не усложнява повествованието, а някак си Коубън е намерил златната среда – всеки има своя роля и допринася за разказа без да се пречка излишно. Има няколко сюжетни линии, но всички те са много лесни за проследяване и в крайна сметка се сливат в едно.

Подозира се, че Елизабет Бек е жертва на сериен убиец, тъй като уликите сочат това. Баща ѝ разпознава тялото, доктор Бек е обзет от скръб, а полицията вярва, че си е свършила работата. Елизабет обаче е жива и голямата загадка е защо се е крила осем години…допреди да изпрати анонимен имейл на съпруга си, за който той не трябва да казва на никого.

И така любопитството те води до кулминацията и обратите. Кулминацията всъщност предшестваше финала и за няколко страници се случиха няколко обрата – лошите станаха добри и обратното, разясни се какво всъщност се е случило и всичко приключи благополучно. Но тук има едно “обаче”. Нещото, което не ми хареса, беше финалът, или по-скоро повратната точка във финала. Толкова е нелогичен, че цялата книга губи смисъл, ако се опитате да върнете лентата назад. Просто имах проблем да приема как нещата се случиха така, както се случиха. 

Бях убедена, че книгата е наистина добра и ще я препоръчвам, но последните две страници ме разубедиха. Добро четиво, което би могло да бъде страхотно. Динамично действие, обрати, разкрития, интересен екшън-трилър, който вероятно би станал хубав филм, тъй като краят си беше холивудски. “Не казвай на никого” всъщност е първата книга от Харлан Коубън, която чета и вярвам, че няма да е последната. Но до тогава разочарованието от този финал си остава.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Мисис Далауей” от Вирджиния Улф

Случвало ли ви се е книга да ви откаже от четенето? Да не искате да я довършвате, но и да не я оставяте?  И да се насилвате да продължавате да четете, но да го правите с нежелание…

Поинтересувах се от книгата “Мисис Далауей” покрай филма “Часовете”, който пък също е по книга. Та, в основата на сюжета във филма е заложена именно книгата на Вирджиния Улф и как тя обединява съдбите на три жени през различни епохи. Освен това, Никол Кидман влиза в ролята на писателката и се представя самият процес на написване на “Мисис Далауей”, която пък се превръща в най-известната книга на Улф.

“Мисис Далауей” представя един единствен ден от живота на съпругата на народния представител Далауей Клариса Далауей, която се подготвя да е домакиня на бал в дома си. Ставаме свидетели на най-съкровените й мисли за себе си, миналото ѝ, съпруга ѝ, изгубената любов, приятели и непознати, междувременно преплитайки ги с историята на Септимъс Уорън Смит – ветеран от войната, съпругата му Лукреция, и на Питър Уолш, чието сърце е било разбито. 

Честно да си призная, не мисля, че бях подготвена да чета Вирджиния Улф. Почувствах се отново ученичка в час по литература, когато четяхме нещо неразбираемо и разсъждавахме над въпроса “Какво е искал да каже авторът?”. Осъзнах, че няма проблем, ако не разбирам какво точно се случва, или пък съм изтощена от прочетеното, просто защото няма разделение по глави, абзаци или истории, на практика сюжет липсва. Писателката си служи умело с така наречената техника “поток на съзнанието”, чрез която се описват безброй мисли и чувства, преминаващи през съзнанието. 

Остроумна, фина, задълбочена, мисълта на Улф е като ураган – грабва те, завърта те, отвежда те в различни посоки, преплита различни емоции, и накрая си объркан и задъхан. Като читател се опитвах всячески да проследявам написаното, но непрекъснато ме заливаше нова и нова вълна от думи, изречения и мисли. Самото темпо на прозата беше толкова забързано, толкова богато, че непрекъснато си задавах въпроса: “Как стигнах до тук? Какво се случи?”. 

Всичко е представено толкова прецизно, описателно, дори и най-тривиалните неща са обрисувани в такъв детайл и с такъв ентусиазъм, че те привличат с богатството на езика, който е използвала Улф. Цялото това съвършенство обаче ме дистанцира, усетих студенина. Може би е целяла именно това – обрисуване на идеална среда с неидеални хора, които живеят в собствен свят. И не се залъгвайте. В “Мисис Далауей” няма да намерите нищо смешно, или забавно, а точно обратното. Сивотата те завладява с всяка следваща страница, защото чувството за меланхолия преобладава в целия роман. Клариса разсъждава за живота си, избягвайки грозната реалност около себе си; Септимъс се бори със спомените и ужаса на войната, които го преследват, но накрая проявява свободната си воля; Питър премисля миналото си и отминалата любов. Интересното е, че Улф е засегнала теми, които през 1925 година биха могли да се считат за табу: сексуалност, депресия, посттравматичен стрес, йерархията в обществото, но не по положителен начин. Тези проблеми си остават скрити единствено в главите на преживяващите ги, а читателят ясно разбира, че разликата между вътрешните мисли и това, което всъщност се казва на глас, е самоунищожителна. 

Монотонност, тягостност, самота – това са усещанията, които преобладават и които самата аз усетих. Определени моменти и фрагменти ми ставаха интересни, но в по-голямата част просто сляпо четях думи. Суров немоделиран изказ, множество метафори и сравнение, всеки момент е “моментът”. Имам чувството, че това е роман, на който трябва да се възхищаваш, но не и да харесваш при положение, че се чувствах пълен лаик четейки я.  

Истината е, че “Мисис Далауей” е книга, която трябва да се чете бавно, да си даваш почивка от прочетеното, да осмисляш, защото романът е многопластов. Заслужава си и заради невероятния стил. Но вероятно, ако някой ме беше предупредил за стила на Вирджиния Улф, нямаше да прочета книгата. На мнение съм, че това не е книга, която просто ще прочетеш, заради самото четене – трябва да вникнеш в гения, който писателката носи, а за това си трябват умения и по-задълбочени знания за нея като човек, история и преживявания. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Шахматна новела” от Стефан Цвайг

“Шахматна новела” е последното литературно постижение на австрийския майстор Стефан Цвайг, което е завършено в бразилско изгнание и изпратено до американския му издател само няколко дни преди самоубийството му през 1942 г.

Историята разказва за пътуващите с кораб от Ню Йорк до Буенос Айрес. Установяват, че на борда е световният шампион по шахмат Мирко Чентович, арогантен и необщителен човек. Разказвачът и Макконър се обединяват, за да опитат със своите общи знания в шаха да победят шампиона. И разбира се те са разгромени от Чентович. Тогава мистериозен пътник – доктор Б., пристъпва напред, започва да им дава съвети и изненадващо за всички, партията завършва с реми. Как той е успял да разбере до съвършенство играта на шах и всъщност на каква цена?

Тази кратка история на Цвайг според мен е интересна трактовка на живота като игра на шах, разглеждана от няколко различни гледни точки чрез героите Чентович, разказвачът и доктор Б.

Четейки за шахматния шампион роден с интелектуални ограничения, но надарен с изключителни шахматни умения, в съзнанието ми изникнаха няколко въпроса, които по принцип си задавам по отношение на хората. Ако си гениален в една област, дали ти е нужно нещо повече? Ако си по-добър от останалите, това позволява ли ти да се възгордяваш и дали да унижаваш ти носи удоволствие? Ако, както в случая, наизустяваш до съвършенство, това талант ли е? 

От друга страна, публиката на шахматна партия препредават онова желание, което дреме във всички нас – да се опитваме да победим най-добрите. Онзи изконен човешки стремеж да надскачаме себе си, да знаем повече, да можем повече, да се доказваме.  Защото, в крайна сметна, егото е много силна движеща сила. Може да ни помогне, но може да ни доведе и до лудост. Това проклятие ли е или добродетелно желание?

И докато всички тези главоблъсканици от моя страна могат да се отнесат по адрес на едни измислени герои, историята на доктор Б. е прекалено реална. История, заредена с изключителна душевна мъка, изолация и воля за оцеляване. История за човек подложен на едно от най-страшните мъчения – да остане сам със себе си в пълна тишина месеци наред. Човек мачкан и смазван от нацисткия режим.

Играта в тази история е интересна метафора – шахматната дъска е като бойните полета в Европа през Втората световна война, където са изправени черното срещу бялото. Фашизмът и нацизмът срещу либерализма и демокрацията. Ако си от страната на белите ти остават единствено ума и душата, но поне второ не могат да ти отнемат. Такъв паралел можем да направим и между Чентович и доктор Б. – антагонистът е груб и некултурен човек, който става арогантен и алчен след вкуса на успех (черното), а протагонистът е добре образован, смирен, умен и състрадателен (бялото). 

Въпреки това, краят носи тъга и меланхолия. Вероятно Цвайг не е вярвал, че бялото може да възтържествува, но е познавал дълбочината на човешкия ум и създава една вечна история за обсебващата нужда от спасение. Свикнали сме да казваме, че в живота не всичко е черно и бяло, но на шахматната дъска е точно така. “Шахматна новела” е елегантна, майсторски написана творба, която носи смисъл сама по себе си, но всеки читател би могъл и сам да ѝ предаде такъв.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 5 out of 5.

“Нож” от Ю Несбьо

“Макар ние, хората, да прозираме лъжата зад “никога повече” и “спасение”, тези вълшебни думи отварят дверите към сърцата ни, а сърцето вярва в онова, което иска.”

След като преминах в редиците на почитателите на Ю Несбьо, благодарение на “Жажда” и филма по неговия роман “Снежният човек”, поръчката на трилъра “Нож” беше факт. Хубавото поне за мен е, че понаваксах с историите на различните персонажи и връзките между тях, а “Жажда” и “Нож” са донякъде свързани помежду си. 

Книгата отново ни среща с небезизвестния разследващ полицай Хари Хуле. Хари е стигнал дъното – отново пие безпаметно, разделен е с Ракел, утешава се с безсмислени еднократни връзки. Животът му обаче се преобръща неочаквано на 180 градуса, тъй като убиец му е отнема най-скъпото – именно съпругата му Ракел Фауке. Хуле е отстранен от случая, тъй като е емоционално обвързан, но това не му пречи да проведе собствено разследване, тъй като има много хора, които биха му отмъстили по този начин. 

Убийството на Ракел е в самото начало на “Нож”, така че сюжета се завърта около догадките кой точно е извършителят. Романът всъщност е объркана смесица от престъпления, ярост, ревност и любов. Но ако сте почитатели на книгите за Хари Хуле вероятно ще ви направят впечатление няколко неща – в 12-тата книга от поредицата няма много действие и дадени сцени са описани до най-малкия детайл; от другата страна Хуле е представен като изключително ненадежден и егоистичен, действа нелогично и върши незаконни неща (както обикновено), но сега липсваха изкупителните действия като контрапункт. Въпреки че и “Нож” е изграден в обичайния стил на писателя – множество хипотези, подозрения, сложен сюжет, описване на всички мрачни, извратени детайли,  може би дадени части можеха да отпаднат без това да навреди на сюжета. Част от разсъжденията бяха по-скоро повърхностни, липсваше ми ритъм, а и сякаш Несбьо е спрял да харесва своя герой Хари Хуле – не усетих емоционалната връзка, имах чувството, че автора умишлено го превръща в омразен образ. 

В тази връзка, в началото споменах, че “Жажда” и “Нож” са до някъде свързани, но по-скоро Несбьо е искал да подведе читателя. В “Нож” е включен небезизвестният Свайн Фине Годеника и тъкмо излиза от затвора. Разбира се, той е заподозрян № 1 за смъртта на Ракел, тъй като няма друг човек, който да мрази Хари Хуле повече от него – детективът вкарва Фине в затвора за 20 години, а в “Жажда” убива сина му Виктор Йертсен. Но това би било твърде очевидно, нали? 

Втората завръзка настъпва, когато именно великият следовател започва да подозира, че е убил съпругата си – той няма спомен за конкретната нощ, открива ножът от убийството в собствения си дом, а по дрехите му е кръвта на Ракел. Хуле предприема самосиндикално разследване за доказване на собствената си вина, или по-скоро за търсене на изкупителна жертва. От този момент нататък имаше толкова второстепенни герои, които бяха намесени само, за да бъдат изключени като заподозрени и да разкажат собствената си история, която не пасва с плана на Хари. Може би идеята на всичко това е да се заблуди читателя и да се използва като обрат, но когато Несбьо го прави на няколко поредни пъти (преди развръзката), търсеният ефект го няма.

Историята е объркана, на моменти мелодраматична, на моменти нереалистична, стилът на Несбьо е какъвто го познаваме, но нещо ми липсваше. Всъщност всичко е толкова добре написано и конструирано, че технически това е урок по майсторски писан на трилър, но просто не го усетих заинтригуващо. Чувствах, че историята просто е недостоверна – в сюжета са включени отминали събития и връзки, които сега са разкрити и изяснени само и само, за да се направи пълна окръжност и да настъпи естественият край. Може би Несбьо иска да ни покаже, че всичко е от значение, че всеки трябва да си понесе последствията, че всяко действие има равно по сила противодействие. В крайна сметка, главният мотив за убийството на Ракел остана неразбран, слаб. Въпреки че беше направен опит да се обясни с бърз поглед назад към живота на изненадващия извършител и да се покаже как се е трупало негодувание у него и как влиза в ролята на жертва, просто причините останаха в пространството – без гняв, без съчувствие у читателя. Във всеки случай превръщането на този герой в безмилостен убиец изглежда изкуствено.

Честно казано останах изненадана от книгата, но по-скоро в отрицателен смисъл. Струваше ми се хаотична, необмислена, разсейвах се и колкото и да ми е тъжно да го призная – в един момент нямах търпение да дойде краят. А той е отворен и разчитаме зарчето на Хари Хуле да направи правилния избор. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

“Ледената принцеса” от Камила Лекберг

В последните година скандинавските писатели на трилъри набират голяма популярност като са считани за едни от най-добрите. Действително, Стиг Ларшон, Ю Несбьо, Камила Лекберг успяха да се наложат като имена и читателите рядко биха могли да ги подминат. След като и аз преминах в редиците на феновете на Ю Несбьо, реших, че трябва да си създам по-широка картина за скандинавските трилъри с дебютния роман на Камила Лекберг “Ледената принцеса”.

Писателката на биографии Ерика Фалк се завръща в родното си градче Фелбака след смъртта на родителите си, за да разчисти семейната къща. Един ден обаче се оказва на неправилното място в неправилния момент. Повикана за помощ от съсед, тя открива най-добрата си приятелка от детинство Александра мъртва в къщата ѝ – гола във ваната, с прерязани вени и премръзнала. Помолена да напише мила статия за приятелката си от родителите ѝ, Ерика започва да събира информация за Алекс и животът ѝ се оказва не това, за което всички си мислят зад идеалната фасада на пари и щастлив брак. Идеята за статия, вече се превръща в идея за книга, а за да може писателката да си отговори на всички въпроси около мистериозната смърт на приятелката си, тя си сътрудничи с местния полицейски инспектор Хедстрьом. 

Като за начало, не бих поставила “Ледената принцеса” в жанра на трилъри, а по-скоро към детективските романи. Лично за мен липсват очакването, силното напрежение или психологическия момент, както трябва да бъде, но за сметка на това читателят открива улики и информация заедно с детектива и проследява разследването като страничен наблюдател. Развитието е плавно и постепенно, без грандиозни неочаквани обрати. Не бих могла да кажа, че за мен това е недостатък – историята се разгръща линейно като всичко идва на мястото си и се разкрива едва накрая. Лекберг обаче е решила да не издава детайли и няма възможност да се правят догадки въз основа на повествованието. Въпреки това, благодарение на стила на писането историята е увлекателна – с множество персонажи, чиято история се преплита помежду си, с много тайни и свои падения. 

Нещото, което ми направи впечатление е образът на Патрик – различен от образите на полицейски инспектори, с които сме свикнали, той е чувствителен, подхожда човешки към разследването и предпочита да води диалог, вместо само да притиска заподозрените. Някой вероятно би се подразнил, но за мен беше интересно решение. Впрочем, малко недостоверно беше, че Ерика успява да събере информация и улики по-бързо от полицията и Патрик трябва да я догонва, или тя да го уведомява, но явно се е търсело изпъкване на героинята. До последно обаче ми се струваше, че любовната история на Патрик и Ерика не е много на място в книгата, а това, че сестрата на Ерика Ана е жертва на домашно насилие ми се струваше по между другото. Но разбрах, че всъщност “Ледената принцеса” е първата книга от поредица, така че предполагам, че тези истории се развиват и по-нататък.

Стилът на Лекберг е интригуващ, описателен, без излишни усложнения и главоблъсканици, които да затрудняват читателя. За мен книгата беше ненатоварваща и лековата (в добрия смисъл). Няма го излишното напрежение, не се усеща спешността полицията да разреши случая, аз не усетих и порива да предполагам кой е всъщност извършителя, тъй като не се разясняват кой знае какви улики. И решението убиецът да се окаже аутсайдер ме наведе на мисълта, че се е търсел непредвидимия край. Не знам, обаче, дали е преднамерено авторско хрумване или издателите са решили така, но сюжетните линии са разказани, следвайки една след друга. Четеш за нещастния брак на Ана и изведнъж следващият ред е за разследването на убийството. Необходимо е много бързо да превключиш мозъка си към новото действие преди да си обмислил предходното. 

“Ледената принцеса” не е класическия трилър или мистерия, но ако предпочитате криминална книга, която няма да ви натоварва с множество случаи, местопрестъпления, издирвания и “екшън”, а ще залага на логиката на следователите, то тя е за вас. А на мен би ми било да продължа с поредицата за Фелбака на Камила Лекберг. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.