Tag: trilar

„Розите са червени“ от Джеймс Патерсън

Kniga-rozite-sa-cherveni-dzheyms-patersanОтдавна не бях чела нещо от Джеймс Патерсън, особено пък книга с най-известния му герой Алекс Крос. Преди години започнах с първите две „Когато дойде паякът“ и „Целуни момичетата“, които имат и екранизации, но някак си интересът ми стихна. Сега ми попадна „Розите са червени“, която е шестата книга от поредицата за детектива, и реших да проверя как се е развил животът на Крос и с какъв пореден случай се е заел.

Серия от необичайни банкови обири шокират столицата Вашингтон – освен, че са извършени за броени минути, семействата на част от банковите служители са екзекутирани. ФБР е вдигнато на крак и търси помощ от Алекс Крос, но съвсем скоро опитният детектив осъзнава, че си има работа със свръхинтелигентен престъпен ум, който неслучайно нарича себе си Мислителя.

В „Розите са червени“ мистерията започва още от първата страница и като читател веднага си въведен в случая с банковите обири, които са по-скоро извратена игра за извършителите. Хубавото на тази книга е, че ако сте пропуснали някоя от предишните в поредицата, много бързо ти става ясно какво се е случило в живота на Крос – все още живее с баба си и двете си деца от съпругата му Мария, която загива; сега вече има и дете с приятелката си Кристин, която обаче е била отвлечена от човек, когото детективът е преследвал, и се бори с пост травматичен стрес, затова и напуска Крос, а дъщеря му Джени постъпва в болница. Целият този преход от минало към настояще и целият кошмар на личният живот на детектива-психолог е доста полезен за читателя, защото обяснява и причините той да не е толкова съсредоточен върху работата си.

Съвместно с Крос работи и ФБР агентът Бетси Кавалиър, която е от младите надежди на бюрото, но въпреки ресурсите на разследващите, никой не може да разбере мотивите за обирите и убийствата, както и каква патология се крие зад тях. Всичко е една голяма загадка и Мислителя се оказва най-непроницаемият престъпник, с когото са си имали работа – жесток и контролиращ криминален гений, който остава в сянка и всяка следа, която води до самоличността му, е за заблуда. Все пак Крос и Кавалиър успяват да направят няколко пробива в разследването, благодарение на полицейски източници, а това предизвиква Мислителя да си отмъсти лично. И всъщност подреждането на пъзела от източник на източник поддържа цялото действие в тази книга. 

В по-голямата си част обаче, сюжетът е изграден добре – включени са персонажи, които наистина имат отношение към случая, развитието е бързо, има преследване, надлъгване, а историята е предадена от гледната точка на Крос и от тази на Мислителя. Но освен на семейните проблеми на Крос, ставаме свидетели и на любовните му отношения с агент Кавалиър, а тази сюжетна линия не беше никак на място. Толкова не беше на място, че чак беше неудобно. Това е и една от причините да не харесвам особено тези екшън-трилър-любовни романи – не мога да си обясня защо винаги трябва да има някаква любовна нишка, която по принцип не допринася за нищо, но благодарение на нея „лошият“ може да навреди още повече на „добрия“. 

В тази линия на разсъждения, всъщност „Розите са червени“ ми помогна да осъзная и причините защо не станах особен фен на Патерсън и стила му.  Ако сте чели поне две книги от поредицата на писателя, ще забележите, че моделите му на писане са едни и същи – Алекс Крос е наистина силен и интересен персонаж, но личният му живот винаги е объркан и за психолог не е особено добър в разчитането на поведението на най-близките си хора; антагонистите са толкова зли и жестоки, че изобщо не са представени като човешки същества, а главите на книгите са толкова кратки, че дори няма логика в това, защото следващата започва оттам откъдето е спряла предната и повествованието се насича просто с цел да се създаде напрежение. Четейки книги на Патерсън винаги съм имала усещането, че идеята е била сглобена набързо и сякаш набързо е навързана без много-много да се мисли за дълбочина на сюжета.

Но всъщност финалът е наистина силен и това е нещото, което ми хареса най-много в книгата. Много добър обрат, изненадващи финални изречения и в действителност краят е отворен, защото книгата има и продължение – „Теменужките са сини“. 

Като цяло обаче бих определила „Розите са червени“ като „плажно четиво“ без да влагам нищо негативно в израза – всичко се случва бързо, без увъртане и излишно разтягане, малко любов, екшън и край, но като цяло винаги съм усещала, че нещо ми липсва в книгите на този автор – повече проницателност, повече неизвестни, повече трилър. Та се зачудих дали причината не е в мен, защото в крайна сметка Патерсън е доста харесван и продуктивен писател (издал е над 280 книги) и се оказа, че в повечето случаи той дори не пише собствените си романи – дава опорни точки и идеи за сюжети на писатели в сянка или на „съавтори“ и просто слага името си, трупайки печалба (можете да потърсите информация в Интернет). 

Всичко това доста ме разочарова и не мисля да посягам отново към книга на Патерсън, макар да не са лоши четива, ако искате нещо неангажиращо със съспенс и малко любовна драма. 

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Аутопсия“ от Патриша Корнуел

„Никога не съм се притеснявала от мъртвите.
Страхувам се от живите.“

Kniga-autopsia-patrisha-kornuelЧели ли сте книга, издадена в годината, в която сте родени? Този въпрос ми попадна преди няколко месеца и се поинтересувах за най-добрите книги на 1990-та. В списъка бяха: „Джурасик парк“ от Майкъл Крайтън, „Четири след полунощ“ от Стивън Кинг, „V като Вендета“ от Алън Мур, но се насочих към трилърите и избрах следващото ми четиво да е от Патриша Корнуел. Трябваше обаче да се разровя в антикварните книжарници, защото голяма част от нейните книги не са преиздавани на български от десетилетие, а се оказа, че „Аутопсия“ е и първият роман в кариерата на писателката.

Той е „Господин Никой“ и вече е отговорен за четири убийства на жени. Методичен, жесток, не оставя никакви улики, а полицията е в безизходица и само констатира фактите. Телата на жертвите обаче могат да кажат на разследващите повече, отколкото някои предполагат. Дали главният лекар на щата Вирджиния Кей Скарпета ще успее да разгадае самоличността на серийния убиец, или времето ще изтече и ще се превърне в петата му жертва?

С „Аутопсия“, Патриша Корнуел започва кариерата си и дава началото на поредицата си за д-р Кей Скарпета, която продължава и до ден днешен. Но благодарение на героинята си, писателката е определяна за майката на жанра „съдебна медицина“ в литературата – истинско признание, нали? Особено ако се замислите, че този жанр в литературата повлиява и на едни от най-добрите и дълго продължилите криминални сериали. Но сега не си говорим за това и да се върнем на книгата.

Още от самото начало е интересно да наблюдаваш като читател методиката на Корнуел – изключително пунктуална, направени са изключително задълбочени проучвания за работата на полицията и патоанатомите, сюжетът е увлекателен, има съспенс и обрати. Имаше и някои неправдоподобни детайли като това, че десетгодишната племенница на Скарпета Люси е компютърен гений, но приемам, че това е с цел да се проследи развитието на този персонаж чрез следващите книги от поредицата. Но все пак, писателката е успяла да намери добър баланс между научната терминология, която вероятно на повечето хора не говори нищо, и жестоките детайли на убийствата, което пък успява и да наложи онова тягостно усещане за опасност и изтичане на време, докато разследващите се опитват да намерят нещо ново. И в интерес на истината, разкриването на серийния убиец не е единственият фокус на книгата – в хода на разследването разбираме и голяма част от историята на героите, между които има интересна динамика. Д-р Скарпета буквално живее заради работата си, но е подценявана само, защото е жена; сержант Пит Марино е разследващият полицай по случая със серийния убиец, но всячески вгорчава живота на Кей; напористата журналистка Аби Търнбул, която не се спира пред нищо, за да се сдобие с вътрешна информация и комисар Амбърги, чиято единствена цел е да отстрани Скарпета от поста ѝ. Всички те обаче трябва да работят заедно по случаите, за да разкрият убийствата, макар взаимно да се саботират. От друга страна, така и не разбираме гледната точка на убиеца – подозираш няколко човека в хода на сюжета, но все пак той остава енигма, за която установяваме само, че има рядко генетично заболяване и точно това използва Скарпета, за да го предизвика. 

Признавам ѝ го на Корнуел! След толкова изчетени криминални романи, за първи път срещам тази болест и беше изключително интересен обрат. Но от друга страна, чрез „Аутопсия“ сякаш попаднах в машина на времето – персоналните компютри са изключителна рядкост, информацията се съхранява на дискети, тепърва навлиза ДНК анализа, пуши се навсякъде. Все ми се струва, че 90-те не бяха толкова отдавна, а толкова много неща са се променили. Другото нещо, което  осъзнах е, че ако сте гледали поне сезон от криминален сериал (например „От местопрестъплението“ или „Престъпни намерения“), то все едно сте чели и книгата – няма как сюжетът да не ви се стори изключително познат. Което всъщност си е напълно обяснимо, при положение, че Корнуел е положила основите преди 30 години и оттогава идеите ѝ са пресъздавани хиляди пъти. 

В по-голямата си част обаче историята се развива с умишлено бавно темпо – събират се доказателства и се представят улики, които насочват читателя към задоволителен резултат, но въпреки това има логика във всичко, което четеш. И да, очаквано на финала има както екшън, така и щастлив край. 

В интерес на истината, Патриша Корнуел е доста продуктивен писател и до ден днешен и се радва на високи оценки за книгите си, но лично мен „Аутопсия“ ме остави със смесени чувства. Увлекателна, с чудесен стил, задълбочена, но някак си не можеш да пренебрегнеш остарелите технологии и бързия финал. Но това са само мои предразсъдъци и все пак беше интересно да прочета началото на поредица с 26 книги. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Написано с кръв“ от Крис Картър

Kniga-napisano-s-krav-kris-kartarПрочитайки „По следите на злото“ останах със смесени чувства – допадна ми стила на Крис Картър, но историята не ми се стори толкова силна, колкото ми се искаше. Както казах и в тогавашната публикация, вероятно проблемът беше, че ми липсва предистория, защото книгата е продължение, така че реших да си изградя по-релевантно мнение като прочета и „Написано с кръв“.

Умелата джебчийка Анджела Ууд решава да отпразнува печалбата си за деня с коктейл в приглушен бар, където със сигурност няма да привлича внимание. Но открадвайки чантата на груб клиент, за да му даде урок, младата жена допуска сериозна грешка. В чантата има само тефтер, от който Анджела иска да се отърве възможно най-бързо, затова го изпраща на криминалиста доктор Слейтър. 

Единадесетата книга за детектив Робърт Хънтър (брилянтният лосанджелиски полицай, шеф на отдел „Свръхтежки убийства“) започна наистина обещаващо – полицията се сдобива с дневник на сериен убиец, който се е спотайвал с години. Никой дори не е заподозрял защо изчезват хората, никой не е разследвал какво се случва с тях, а „Върколака“ не оставя никакви следи. В тефтера си той описва изтезанията и убийствата методично, до най-малкия детайл, дори къде са останките, но най-шокиращото са „гласовете“, които му казват какви жертви да търси. Разбира се, той не е предполагал, че някога някой ще разбере за този дневник, затова отчаяно иска да си го върне и не след дълго вече знае коя е крадлата.

Крис Картър успява да те увлече – залага много добра идея, пише стегнато, последователно, с кратки глави и без накъсване на сюжета. Имаме класическата игра на „котка и мишка“, сблъсък на интелект, защитен свидетел, косвени жертви. Дори щях да преглътна, че партньорът на Хънтър детектив Карлос Гарсия е просто за фон, полицейското разследване на практика липсва, а образът на Анджела е по-скоро неприятен. Но както при предната негова книга, имах няколко проблема с историята и през цялото време ми липсваха основни елементи в „Написано с кръв“. Картър навлиза в множество детайли, които според мен не носят никаква добавена стойност (точното разстояние между две точки в минути, теглото до милиграми на оръжията, размери до милиметри) и дори има изречения, които се повтарят в края на едната глава и началото на другата. От друга страна обаче авторът някак си се плъзга по повърхността на психологическия профил на убиеца – на няколко пъти в книгата се сменя гледната точка, докато той пише в дневника си, но написаното е безлично, а и едва накрая разбираме каква е историята на „Майлс Ситром“ (Miles Mortis – Войник на смъртта). Имах нужда от повече задълбоченост, от развиване на сюжетната линия за „гласовете“, които всъщност не са плод на психическо разстройство, от повече хипотези за мотивите. От средата нататък книгата сякаш се превръща в обикновен екшън и драстично се разминава с обещаното на задната корица.

Признавам, идеята на „Написано с кръв“ е много добра, но за съжаление изпълнението беше на средно ниво – липсва напрежение, очаквани обрати, линейно действие (макар и динамично) и множество пропуснати възможности Картър да предизвика полазване на тръпки у читателя. Последното не знам дали е недостатък на стила на писане или авторът е решил книгите му да са една идея не толкова зловещи, тъй като самият той завършва криминална психология и предполагам, че би могъл да ни представя много по-сложно изградени, многопластови серийни убийци. От друга страна пък просто може да набляга на описването на психопатологията, а не толкова на това колко отдела има в полицията на Лос Анджелис и каква апаратура използват.

А краят беше банален и нереалистичен. Сякаш завършекът трябваше да е достоен за Холивуд.  И се извинявам предварително, но не мога да си го спестя – Анджела трябваше да умре! Вярвам, че щеше да е доста по-правдоподобно. 

Както сами сте се досетили, „Написано с кръв“ не е от най-добрите трилъри, които съм чела – силно начало, но сякаш към средата и самият Картър е искал да приключи книгата по-бързо. А когато писателят не се справя особено добре с идеите си, читателите също остават със смесени чувства. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Крий се“ от Лиса Гарднър

Трилътър на Лиса Гарднър "Крий се", втората книга от поредицата за Ди Ди УорънНеведнъж съм споделяла, че част от трилъри, които чета в последната година са издания на SBB Media и често дебна по будките за тях – на много добра цена са и има добри попадения от поредицата „Криминални шедьоври“. Така попаднах на Лиса Гарднър като автор, стилът ѝ до голямата степен ми хареса и реших, че е време да прочета втора нейна книга. В случая грешката е моя, защото се оказа, че съм започнала отзад напред с поредицата ѝ за Ди Ди Уорън – първо прочетох третата книга „Съседът“, а „Крий се“ се оказа втората. Ще видим дали ще стигна до първата или просто ще продължа нататък.  

Цял живот Анабел Грейджър бяга без да знае от какво и от кого. Тя и родителите ѝ са сменили множество имена и градове, но момичето така и не получава обяснение защо. Докато един ден Анабел не решава, че е крайно време да научи истината за самата себе си и от какво се е страхувал толкова баща ѝ, след като полицията открива труп с медальон, на който е изписано нейното име.

Книгата започна доста обещаващо и интригуващо – хлапета случайно се натъкват на подземно помещение в двора на рушаща се психиатрична клиника в Бостън. След като полицията е повикана, разследващите откриват зловеща гледка – шест чувала с тела на момичета, запазени чрез мокро мумифициране. Водеща разследването, сержант Ди Ди Уорън, настоява колегата ѝ щатският полицай Боби Додж да се включи, тъй като местопрестъплението много напомня на друг стар случай, но проблемът е, че извършителят Ричард Ъмбрио вече е мъртъв. Въпреки това, полицията прави пробив след като успява да идентифицират една от жертвите, благодарение на медальон с име. Така Анабел Грейджър разбира от вестника, че е открита мъртва. Но как е възможно, след като Анабел вече е на тридесет и две години и е избрала да се представя с името Таня? 

По отношение на този тип криминални сюжети по-скоро сме свикнали и донякъде очакваме авторът да ни преведе през мислите и мотивите на извършителя и голяма част от повествованието да е от неговата гледна точка. Но в случая на „Крий се“, подходът е по-различен от други трилъри за серийни убийци – цялата история е представена от гледна точка на разследващите. Книгата се фокусира върху действията на полицията, жертвите и последствията за техните семейства. Както и при предната книга, ми направи впечатление, че Гарднър е изключително пунктуална и методична в описанието на процедурите и определено познанията и проучванията ѝ са задълбочени, което носи усещане за правдоподобност, примесена с напрежение и голяма доза неизвестност. 

Историята едновременно се заплита и дава отправна точка на Уорън и Додж след като Анабел решава да разкрие самоличността си пред тях – тя разказва за всички имена, които тя и родителите ѝ са имали, за всеки град, в който са живели, защото семейството ѝ е бягало. Когато е била дете, Анабел е получавала подаръци от непознат, включително и медальона с името ѝ, но тя няма представа защо някой може да я дебне и явно честото местене е продиктувано от опитите на родителите ѝ да я опазят. Макар тази история да не е достоверна за Ди Ди, тъй като „Таня“ няма доказателства, двамата с Додж решават да я срещнат с оцеляла жертва на Ъмбрио, за да се опитат да намерят връзка между двете. Но единственото, което откриват е, че бащата на Анабел се е представял за агент на ФБР, а човекът, който е преследвал семейство Грейджър, не е изчезнал и все още дебне Анабел дори и след 25 години…  

Сюжетът е изпълнен с много събития без обаче да объркват читателя – има логика и последователност, разкриват се мрачни тайни и жестоки престъпления. Хареса ми, че действието е бързо и писателката успява да запази мистерията до края – да, ще предполагате кой е извършителят, какво общо има той с изоставената психиатрична болница и всъщност има убедително обяснение защо не е толковa лесно за полицията да намери отговорите. Освен това, Гарднър е изградила персонажи, които имат дълбочина – имат емоции, проблеми, страхове, желания като всички нас, като едновременно разказва за миналото им и какво общо има то с настоящето. За мен единственият негатив е, че при авторката има тенденция в края прекалено да забърза разкритията, но въпреки това в случая има естествен завършек.

„Крий се“ е един голям пъзел, в който са замесени редица човешки съдби, които имат нужда да намерят своя щастлив край. И макар финалът наистина да е щастлив и да носи надежда, знаем че реалността може да бъде истински ужасяваща. А аз определено бих насочила вниманието си и към следващите книги на Гарднър дори и да не ги чета в хронологичен ред.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Психо“ от Робърт Блох

Kniga-psiho-robart-bloh

Дори и да не сте чели или гледали „Психо“, то много вероятно сте чували това заглавие, защото и книгата, и филмът са станали част от популярната култура дори само чрез фрагменти от сюжета. Е, аз съм от онези малцина (поне в моето обкръжение), които не са гледали класическата екранизацията на Хичкок, но поне поправих пропуска си с книгата на Блох. 

Изтощена и изгубена в бурна, мрачна нощ, Мери Крейн вижда табелата на мотел Бейтс. Имаща нужда от топъл душ и сън, Мери все пак наема стая, макар собственикът Норман Бейтс да ѝ се струва странен. А това ще се окаже по-лошо решение и от това да открадне 40 000 долара от своя работодател и да избяга.

Първоначално е възможно да подходите скептично заради обема на книгата – едва 170 страници (издание на Ciela от 2018), но недейте. Щом прочетете „Психо“ ще разберете защо това е класическа хорър книга. И да, накратко казано, романът разказва историята на Норман Бейтс, собственик на изолиран мотел, който се бори с властната си майка и се забърква в поредица от убийства. Но сюжетът е много повече от това. Вероятно Блох е проявил голяма смелост да напише такъв роман предвид табутата на времето, в което е издадена – сексуалност, лудост, отношения майка-син. Стъпвайки върху тази основа и размивайки границите, писателят създава шедьовър, който е актуален и до днес. 

Прозата на Блох е стегната и описателна, и точно неговият стил създава напрежението, благодарение на мрачната атмосфера, която обрисува. В „Психо“ обаче липсва моментът, в който ще изпитате истински страх – всичко се случва постепенно, Блох надгражда историята, играе си с внушения, алюзии и разчита на психологическия ефект. Мога само да предполагам, че тази книга е била ужасяващо преживяване за читателите през 60-те години – убийства, изолация, психически отклонения, потресаващи събития и разстройство на личността. Всъщност самият Блох признава, че е вдъхновен от престъпленията и обстоятелствата около случая на убиеца от Уисконсин Ед Гейн за образа на Норман Бейтс. 

Но макар „Психо“ да е достоверна чрез своята ужасяваща простота, за мен най-голямата сила беше в това, че сюжетът е предаден изключително визуално – къщата, в която времето е спряло, вътрешните борби на Бейтс, дъждът, облеклото, поведението, „превключването“ на личностите. Няма нито един излишен детайл или реплика, а сцените са описани с истинска прецизност. И превеждайки ни през мислите и действията на извършителя, емоции като гняв, отвращение и съчувствие, Блох изгражда една история, в чийто фокус са не героите, а мотивите, убийствата и разкриването им.

За мое съжаление, обаче, книгата беше много по-кратка, отколкото ми се искаше. Вероятно и много преди края ще подозирате (или дори ще знаете) какъв ще е той – все пак „Психо“ е на повече от 60 години и сте чели похватите на Блох при много от писателите след него. Но определено ще искате да прочетете написаното до самия финал.

 

„Каквото и да правиш, има неща, от които не можеш да избягаш.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„По следите на злото“ от Крис Картър

Корицата на трилъра "По следите на злото", книга 10 от поредицата за Робърт ХънтърТърсейки нови трилъри, все попадах на автора Крис Картър като препоръка и се заинтересувах. Всъщност биографията на Картър е любопитна – завършва криминална психология, но години наред работи като китарист в различни рок групи и едва през 2008 година започва да пише. Но не е изненада, че се насочва именно към трилърите, позовавайки се на опита си като криминален психолог. Та, аз се „запознах“ с Картър като автор едва с „По следите на злото“, която е десетата му книга от поредицата за детектив Робърт Хънтър, така че се надявах да не усещам, че съм пропуснала нещо от предишните. 

Лушън Фолтър е наричан с много имена – зло в човешка форма, най-опасният убиец в историята, най-безмилостният психопат, и представлява истински интерес за криминалните психолози. Но за времето прекарано в затвора, освен че Фолтър успява да планира бягството си до последния детайл, той е обмислил до съвършенство и отмъщението си. Детективът Робърт Хънтър, оглавяващ отдел „Свръхтежки убийства“ към полицията на Лос Анджелис, е човекът отговорен за залавянето на Лушън. А двамата се оказват стари познайници. 

В началото „По следите на злото“ ми вървеше трудно до към 35-та глава. Действието ми беше малко мудно, на места книгата беше твърде описателна и някак си не можах да се потопя в историята. След това обаче, интересът ми се събуди, но общо взето настроенията „харесва ми-не ми харесва“ съпровождаха четенето ми до края. Поради високите читателски оценки, имам чувството, че не съм попаднала на най-доброто, на което е способен Картър, а и мнението ми определено е субективно, тъй като се оказва, че тази книга е продължение на шестата „Престъпен ум“.

Робърт Хънтър е умел детектив, чиято работа е да разследва най-тежките престъпления. Методичен, с бърза мисъл, логичен, сякаш името му предопределя какво да очакваме от него – hunter (хънтър) означава „ловец“ на английски, така че се получава интересна връзка между същността на Робърт и професията, която е избрал. Двамата с Лушън обаче се познават много отпреди бягството – били са съквартиранти в университета, където Робърт попада още като тийнейджър, благодарение на необикновени си заложби, а Фолтър е единственият му приятел и му помага да възмъжее. Сега, Лосанджелиската полиция, Маршалската служба на Съединените щати и ФБР трябва отново да заловят най-опасния сериен убиец в историята. Лушън е свръхинтелигентен, майстор на преобразяването, изкусен манипулатор и лишен от всякакви емоции – за него убийствата са просто експеримент. Следва игра на котка и мишка, взривове, жертви и финална среща между Хънтър и Фолтър. Но Лушън пропуска една много важна подробност – Робърт го познава добре и само неговият интелект може да му съперничи. 

Като цяло, ми хареса методичността на Картър по отношение на сюжета – кратки глави с редуване на перспективите между детектива и беглеца, няма нелогични обрати, действието е съсредоточено върху повторното залавяне на серийния убиец, въпреки че службите за сигурност на САЩ са непрекъснато няколко крачки след него и макар да не е много задълбочено, ни се припомня животът до момента на част от героите, ако все пак не сме чели предходните книги. Но основното, което ми липсваше, беше напрежението, което си е важна част от този тип трилъри – всичко се случваше по-скоро плавно, последователно и има предвидимост. Освен това на моменти разказът е твърде детайлен – например, когато Картър описва неща свързани с психология, биология, химични реакции – сякаш параграфите са копирани направо от някой учебник и генерално се различават от стила на фикцията. Има множество повторения, и то в цялата книга – мисли и факти са споменати в един абзац, след това повторени в следващия параграф, след което отново присъстват в някой от диалозите. В тази връзка, многократно се споменава, че Лушън е „зло в човешка форма“, но някак си липсва доказателството за това освен в една-две сцени. Не успях да усетя, че той е по-зъл и жесток от всеки друг сериен убиец – би могло да има поне една глава с преповтарянето на неговите престъпления, при положение че дори партньорът на Хънтър не е наясно кой точно е Фолтър. 

И все пак, книгата не е лоша, тъй като залага по-скоро на психологическата „игра“ между полиция и избягал психопат и това някак си се обобщава с финала – интересен, добре премислен и дава завършек на цялата история. Но, да, на мен ми липсваше предисторията и не можах напълно да се потопя в сюжета и се надявам все пак да се присъединя към редицата почитатели на Картър след като прочета и „Написано с кръв“.

 

„Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш? Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Проста истина“ от Дейвид Балдачи

„Сънищата не са бягство, а само продължение на истинския кошмар.“

Корицата на военния трилър от Дейвид Балдачи "Проста истина"Имам противоречиво мнение за Дейвид Балдачи като писател, тъй като на няколко пъти не улучвах с особено сполучливи негови книги поне за моя вкус. Но макар „Простата истина“ да е написана само година след „Лотарията“, последната негова книга, която прочетох, има голяма разлика в развиването на историята и дори стила на писане.

Преди 25 години Руфъс Хармс e осъден на доживотен затвор за убийство, което се твърди, че е извършил и то пред свидетели. Но Хармс най-после получава шанса да извоюва свободата си – изненадващо писмо от армията, което може да докаже евентуалната му невинност и затворникът тайно подава жалба до Върховния съд. Но всъщност Руфъс не е обикновен престъпник – той е бивш военен и очевидно знае опасна информация, която може да навреди на доста влиятелни хора. А всеки запознал се със съдържанието на молбата му и имащ желание да му помогне, бива убит.

Отне ми известно време, за да навляза в сюжета на „Проста истина“, тъй като се случваха много неща наведнъж и има толкова много персонажи, че лесно се объркваш. След първоначалното „омотаване“ в сюжетни линии, всъщност книгата успя да прикове вниманието ми. И си има всичко за добър екшън-трилър: много обрати, убийства, бягство, прикриване, политически игри на високо равнище. В центъра на историята е Руфъс Хармс, осъден за убийство на момиченце по Виетнамска война, и не се стига до смъртна присъда, защото адвокатът му Самюел Райдър сключва споразумение. След всичките тези години Хармс отново се свързва с адвоката си, за да подаде молба във Върховния съд от негово име с доказателства от писмо, което го оневинява, но това ще доведе до косвени жертви. Самият Райдър е убит, както и обещаващият юрист Майкъл Фиск, тъй като започва да се интересува от истинността на молбата, а брат му Джон – бивш полицай и настоящ адвокат, се заема с неофициално разследване заедно със сътрудничката в съда Сара Еванс, докато Руфъс търси пътя към свободата заедно с брат си.

Оставяйки настрана прекалено явното дискриминационното отношение и расистки изказвания относно цветнокожите в книгата, Балдачи си е свършил работата като автор, който се е заел да пише политически трилър – детайлите относно работата, структурата и начина на взимане на решения във Върховния съд на САЩ са изключителни и дават наистина ясна представа за този най-висш орган; намесването на военни учения и то по време на Виетнамската война; машинациите, алчността и прикриването на престъпления по най-високите етажи на американската политика. Да, част от елементите бяха неправдоподобни, но според мен за такъв тип романи това е неизбежно. И макар историята да се разплита по-скоро бавно, действието е достатъчно динамично, за да поддържа интереса. Въпреки това, до някъде се изнервях от факта, че така и не научаваш какво точно пише в това прословуто писмо от военните, което оневинява Руфъс – просто Балдачи пропуска тази информация до към края на книгата и това беше основното нещо, което ме глождеше в „Проста истина“. 

Честно казано, рядко ми се случва да нямам множество разсъждения относно пропуските и слабите страни на сюжета въз основа на субективното ми мнение като читател, но случаят е точно такъв. Да, вярвам че Елизабет Найт (първата жена съдия във Върховния съд) и Сара Еванс като персонажи можеха да играят по-важна роля в сюжета – Найт е с твърд характер и непоклатимо мнение, омъжена за сенатор, а Сара рискува живота и кариерата си като помага на Фиск да стигне до истината за убийството на брат си. Както и непременно присъстващата любовната история, която не беше чак толкова значима, но пък в случая не мога да отрека, че чрез нея откриваме детайли за един от главните персонажи. 

Но най-големият плюс за мен е, че Балдачи следваше основната си сюжетна линия без да се разпилява и макар краят да не е толкова изненадващ, защото започваш да навързваш следите, и отново да липсват много детайли за случилото се с Руфъс Хармс, все пак е някак си естествен. Така че „Проста истина“ си е добре написан, динамичен и интересен трилър, който ще задържа вниманието ви страница след страница, ако сте почитатели на криминално-политическите истории или пък, ако не сте чели нищо от Балдачи, но харесвате стила на Джон Гришам.

„…женската интуиция струва повече от най-дълбоките разсъждения на мъжете.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Кестеновия човек“ от Сьорен Свайструп

Трилърът "Кестеновия човек" с кестени и кестеново листоАко трябва да съм честна понякога умишлено изоставам с четенето на много нашумели книги, тъй като няма как да не бъда повлияна от многобройните положителни отзиви. И макар въз основа на тях понякога да купувам дадена книга, често имам чувството, че мненията не са особено обективни, а винаги съм държала сама да си създавам впечатление. Така бавно, но славно, стигнах и до поредния хит-трилър от скандинавски писател, а именно дебютът на Сьорен Свайструп „Кестеновия човек“. 

Историята започва преди тридесет години, когато фермерско семейство е жестоко избито, заедно с детектив, който скоро се пенсионира. В наши дни пък се запознаваме с Ная Тулин и Марк Хес, които с неохота разбират, че са партньори в разследването на две убийства на жени, до чийто трупове има поставени кестенови човечета. Жертвите са обезобразени, с отрязани крайници, а евентуалната следа към серийния убиец се оказва изненадваща – върху човечетата са открити отпечатъците на мъртвата дъщеря на министър.

В началото „Кестеновия човек“ не ми спореше особено – бях изморена, четях предимно преди заспиване, защото нямах много време през деня, струваше ми се, че липсва особено развитие и Тулин и Хес само се лутат насам-натам. Но постепенно и неусетно сюжетът се задълбочава и макар да има обрат почти на всяка следващата страница, историята изглежда консистентна. Първата книга на Сьорен Свайструп определено е силна заявка и моите очаквания към него като автор вече са високи. Стилът му е интригуващ, с много графично описани детайли и ми направи силно впечатление колко живо описва мрачния, студен и снежен Копенхаген, който идеално пасва и допринася за зловещия разказ за убийства, малтретиране, тормоз и провалящата се система за социална помощ.

Трилърът започва с масово убийство през 1989 година, извършено от дете – не знаем кое е то, какво точно се е случило, но сме сигурни, че това ще изиграе основна роля в развитието на книгата. Прехвърляйки се в наши дни, се запознаваме с Ная Тулин и Марк Хес. Ная е самотна майка, вглъбена в работата си, а Хес е изпратен обратно в Копенхаген заради разследване на работата му в Европол. По стечения на обстоятелствата и въпреки липсата на симпатии един към друг, заедно започват да разследват убийствата на Ан Сайер-Ларсен и Лора Киер. Разбира се, въпросителните са много повече от отговорите – жените нямат връзка помежду си, освен че децата и на двете са били малтретирани; и двете са с отрязани крайници; и до двете тела убиецът оставя своя подпис – кестеново човече. „Отделът за разследване на престъпления срещу личността“ прави всичко възможно да разгадае кой е серийният убиец, макар да са в задънена улица – нямат заподозрян, а улики сочат към вече приключения случай с изчезването на Кристин Хартунг, дъщерята на социалния министър Роза Хартунг. И докато разследващите се опитват да свържат точките, „Кестеновия човек“ взима още жертви.   

„Кестеновия човек“ като книга има всички елементи на скандинавския ноар – престъпленията са ужасяващи, детективите не са свръхчовеци, а обстановката е тъмна, потискаща и мрачна. История е разказана чрез няколко гледни точки и кратки глави, което за мен е огромен плюс, тъй като улеснява четенето – има някаква завършеност до там, докъдето спреш да четеш, а и не изпадаш в ситуация, в която забравяш какво си прочел, тъй като се случват прекалено много неща. Да, образите, които са ни представени малко или много са клишета – добре изглеждаща жена-детектив, която е брилянтна в работата си, но се проваля като майка; отличен детектив с минало и емоционални проблеми; „лоши ченгета“, които се опитват да провалят разследването на протагонистите; политици, които се стремят да запазят положението си; Но от друга страна, добро впечатление ми направи това, че Свайструп залага множество „капани“ на читателите – за части от секундата си казваш „ахааа“ и изведнъж получаваш едно напълно конвенционално и правдоподобно продължение на действието, което веднага те изважда от заблудата. 

Но след разкриването на убиеца, за мен нещата тръгнаха малкоооо надолу – прекалено много обяснения, отлагане на финала и добавяне на още малко страници, което си беше ненужно, а и малко не ми станах ясни мотивите. Освен това се зачудих дали писателите проиграват реално бягствата и схватките, които описват, защото върху листовете хартия в повечето случаи ми изглеждат доста нереални? И така единственият негатив за мен всъщност беше краят – очаквах нещо по-интересно, по-изненадващо, и не мога да разбера сантиментите на авторите към главните им герои, които оцеляват винаги. В случая подозирам, че може би дуото Тулин-Хес ще има и други случаи в други книги, но все пак щастливият край не е задължителен.  

Скандинавските автори на трилъри определено успяха да си спечелят място в светлината на прожекторите в последните година и в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани от почитателите на жанрa. Да, по мое мнение, „Кестеновия човек“ има слаби страни и пропуски, които можеха да бъдат избегнати, и е възможно сюжетът да ви се стори познат, но е изграден толкова добре, че книгата просто ще ви хареса. По тази причина, и аз дадох една половинка в повече за звездичките в Goodreads. 

П.П: През 2021 година излезе и сериала „Кестеновия човек“, създаден по книгата, а Свайструп е сценарист и продуцент. И макар екранизацията малко да се различава от книгата, актьорската игра е добра и много естествено са добавени малки детайли, които ги няма в оригиналната история, но допринасят за нея и поне на мен дадоха по-ясна представа за това какво е описвал Свайструп. Така че, ако сте почитатели на скандинавските трилъри и ноар атмосферата, вярвам че ще ви хареса дори и да не сте чели книгата. ⁠


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Лотарията“ от Дейвид Балдачи

Корица на трилъра Лотарията от Дейвид БалдачиПрави ми впечатление, че Дейвид Балдачи е един от наистина продуктивните писатели в днешно време. И макар да му дадох шанс с няколко различни книги, сполучливият ми опит е с „Лотарията“, което е третият роман на автора, от 1998 година.

На бедната и изстрадала Лу Ан Тайлър ѝ се дава шанс, който се случва веднъж в живота. Да спечели от лотарията милиони долари. Единственото, което тя трябва да направи, е да се съгласи с неустоимото предложение на мистериозния г-н Джаксън, да купи билет и да следва неговите инструкции. Но Лу Ан нарушава уговорката и може да загуби всичко, включително и живота си.

Книгата започва много обещаващо, с висок стил на писане и интересен сюжет на пръв поглед – Лу Ан е двадесетгодишна красавица, без образование, живее в каравана, има дете от мързеливия неудачник Дуейн Харви, работи като сервитьорка и не вижда изход от безперспективния си живот, макар всички в провинциалния Рикърсвил да са ѝ приписвали светло бъдеще като модел или кинозвезда. Докато един ден не получава изкушаващо предложение от непознат – да спечели 100 милиона долара от лотарията. Правилата на мистериозния г-н Джаксън са: Лу Ан да му продиктува числата, които е попълнила на билета си, да не задава въпроси и да е незабележима, докато не я обявят за победител. Ситуацията се усложнява, когато Дуейн се забърква в продажба на наркотици, убит е в караваната, а Лу Ан Тайлър трябва спешно да напусне града. Тя решава да не обясни на Джаксън причината за скоропостижното ѝ пристигане в Ню Йорк, докато полицията започва да я издирва и съответно след като стане милионер, трябва да напусне страната с нова самоличност. 

Да започна оттук, че по мое мнение тази книга на Балдачи е по-скоро в графа „съспенс екшън“, отколкото трилър, но в своята цялост, „Лотарията“ е наистина добре замислена като идея. Личи си, че писателят е проучил много добре темата, надгражда напражението, има много неизвестни, което в началото те увлича. Обаче, нещата за мен се объркаха във втората част „Десет години по-късно“. Сякаш на моменти книгата беше изкуствено разтегната – не мога да преброя колко пъти се повтаря, че Лу Ан е изключително красива, интелигентна, морална и физически силна, но е (била) бедна; когато Балдачи описва обстановка или стая, споменава всяко едно нещо; същото важи и когато навлиза в прекалени детайли за второстепенни герои, които по никакъв начин не допринасят за действието. Допълнително, главната героиня в един момент става безинтересна с цялата си перфектност и започнах да симпатизирам на антагониста г-н Джаксън. Той е израснал в заможно семейство, с политически връзки, но баща му пропилява всички пари, така че „Джаксън“ трябва да започне от нулата. Той придобива умения да се дегизира изключително умело, да пресъздава чужни образи и да се преобразява на други хора, за да остане в сенките, докато извършва измами с лотарията, данъци и инвестиции, като избира по един напълно обикновен човек и го прави милионер чрез манипулации и корупция. А това на него му носи все повече и повече пари, докато Лу Ан не нарушава сделката им. 

Вече тридесетгодишна, „Катрин Савидж“ тайно се връща в САЩ, заедно с десетгодишната си дъщеря Лиса и верния си приятел Чарли. Ще се зачудите защо изобщо е необходимо да го прави? Е, мотивите ѝ не стават ясни и до края, но все пак трябва да има голям обрат, нали?! Моментът за завръщането у дома се оказва напълно неподходящ, тъй като опитният журналист Томас Донован започва свое разследване именно за „късметлиите на Джаксън“ и много лесно скъсява списъка до Лу Ан. Сега, тук вече сюжетът ми изглеждаше прекалено нагласен – Джаксън се погрижва младата жена да получи нова самоличност, паспорт, осигурителен номер, инвестира печалбата ѝ, открива нови сметки, тя самата пътува непрестанно в продължение на 10 години, за да не я открият, купува къща в Шарлътсвил, Вирджиния, чрез корпорация, която създава и не фигурира като собственик, а репортерът успява да открие цялата тази информация, да подреди пъзела и да стигне до самата Катрин Савидж в рамките на няколко дни? Допълнително, за строежа на ограда около къщата е нает мъж, който се оказва защитен свидетел и бивш специален агент – Мат Ригс.  

Можете да се досетите сами, че следват надлъгване, криене, любовна връзка, преследване, косвени жертви и намеса на федералните. Всички търсят Лу Ан, тя е решила да хване и предаде Джаксън, а ФБР прави всичко възможно да не се разчуе, че лотарията е фалшифицирана. Истината е, че в последната четвърт на книга действието се забързва, макар „Лотарията“ да е разтегната с няколко глави в повече. Но проблемът е, че за толкова интелигентен човек, колкото го изкарва Балдачи, Джаксън се оказва доста глупав в края.

За мен много неща в сюжета си бяха изключително недостоверни – от представената ни за свръхчовек Лу Ан,  това, че Джаксън може безупречно да имитира или да се преобрази в друг човек, използвайки грим и костюми. Но пък нямах никакви очаквания за „Лотарията“, макар да видят високата оценка в Goodreads, и може би затова не мога да кажа, че съм разочарована или пък че очаквах повече. Така че, ако и вие можете да игнорирате напасванията в сюжета и очевидно изопачените качества на героите, книгата на Балдачи ще ви се стори приятно четиво. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Съседът“ от Лиса Гарднър

„Тъкмо аз би трябвало да съм наясно колко лесно любовта може да се превърне в омраза, а желанието в мания.“

Книгата Съседът от Лиса Гарднър върху сив шал, пера и стари страници от книгаВ последните години забелязвам, че все повече дами настъпват смело в редиците на трилър писателите и определено успяват да приковат вниманието върху себе си. „Съседът“ е първата книга, която прочитам от Лиса Гарднър, а тя е третата от поредицата за сержант Ди Ди Уорън. 

Двадесет и три годишната Санди Джоунс изчезва от дома си в тих квартал на Бостън посред нощ, докато дъщеричката ѝ спи в съседната стая. Съпругът Джейсън Джоунс съобщава на полицията едва три часа след като се прибира вкъщи и отказва да съдейства на властите. Разбира се, заради поведението си той е главният заподозрян, докато не се намесва регистриран сексуален престъпник, живеещ на същата улица.

Санди и Джейсън са прекрасно младо семейство – тя е обичана и отговорна начална учителка, той е местен репортер в известна медия, имат разкошна малка дъщеря. Двамата обаче живеят затворен живот – без роднини, нямат приятели, не общуват със съседи и колеги, но всички ги определят като мили млади хора, които не създават проблеми. Нещата, разбира се, се объркват. Книгата започва с мистериозното изчезване на Сандра Джоунс без следи от борба, кръв, няма липсващи вещи или щети. Лиса Гарднър, макар преднамерено и малко тривиално, насочва вниманието ни към главния заподозрян в тези случаи – съпругът. Джейсън Джоунс носи усещането за енигма – интелигентен, прекалено овладян, много добре знае правата си и какви ще са действията на полицията, не желае да обяви съпругата си за изчезнала, отказва да сътрудничи. Да, всички са невинни до доказване на обратното, но тези фактори правят младия мъж прекалено подозрителен.  Оттук произтича и съспенса – вече знаем какво се е случило, но не знаем защо. Всъщност не знаем нищо за никого, освен за съседа Ейдън Брустър. Двадесет и три годишен, регистриран сексуален престъпник, който се опитва да се интегрира в обществото. Сами се досещате кой е заподозрян №2.

От самото начало се натрупва впечатлението, че има нещо особено в семейство Джоунс, а писателката успява да го предадена с всяко свое описание на средата и поведението. Създава се усещане за престорена нормалност и определено ще бъдат разкрити тъмни тайни, но все още не си сигурен колко добре е конструирана историята. Санди е имала сложни отношения с родителите си, омъжва се, докато е бременна, и е представена като всеотдайна и любяща майка, но на всеки шест месеца „ходи на спа“, защото в брака ѝ няма физическа близост. Джейсън прави всичко възможно да прикрие кой и какъв е всъщност от всички, включително от жена си. И да, Сандра започва да търси отговора на въпроса за кого действително се е омъжила. Възможно е да се почувствате неудобно или потресени, и вярвам, че е необходимо да уточня, че в книгата са засегнати теми като: изнасилване, малтретиране, педофилия, и се използва вулгарен език, затова части от нея могат да са чувствителни за някои читатели.

Повествованието в по-голямата част от книгата те държи в напрежение, а случващото се е препредадено от няколко гледни точки – Санди, Джейсън, сержант Ди Ди Уорън и Ейдън, което кара читателя да спекулира за причините и следствията, които водят до изчезването на Сандра. С всяка една разказана житейска история, с всяко следващо разказано престъпление или извращение, сюжетът става все по-мрачен и реален, усещаш тягостното чувството за безизходица. От друга страна, развитието в книгата е малко мудно, но ти го пренебрегваш, защото интересът ти вече е събуден и продължаваш да четеш. Към средата, обаче, историята зацикля – повторения на спомени и мисли; полицията не може да открие доказателства или информация за нищо; има много повече въпроси, отколкото отговори; появяват се епизодични персонажи, за да се имитират обрати;  имаш подозрения, че съпругът е психопат или насилник, което би било прекалено тенденциозно; а и цялото това концентриране на чудовищни издевателства върху конкретен кръг от хора изглежда по-скоро прекалено целенасочено. Не мога да отрека, че стилът на Гарднър е интересен и красноречив, че е направила задълбочени проучвания за ужасяващия свят на сексуалното насилие в детството, но за мен имаше пропуски в историята, да не говорим, че цялата неизвестност започва да те отегчава. Липсваше ми изграждането на образите – знаеш, че всеки от главните герои има тежко минало, но истината се разкрива с половин дума чак накрая и ми се искаше по-сериозно задълбочаване в психологическите им травми; Ди Ди Уорън е представена като блестящ детектив, но имаш чувството, че не се опитва да разследва случая истински; Джейсън сменя самоличности и има милиони в сметката си, но никой никога не разбира за това; Сандра изгражда подобие на стабилен живот в настоящето след като се омъжва и напуска дома си, а влиятелният ѝ баща не успява да я открие през тези години и разбира от новините къде живее тя едва след като изчезва. Опознаваш до известна степен съпруга Джейсън и съпругата му Сандра, както и сексуалния престъпник Ейдън, но реално не стават много ясни мотивите на другите герои. Имаме влюбен в учителката си компютърен гений, манипулативен дядо, който иска попечителство над внучка си, изоставен любовник, изкупителна жертва и всички те са омесени в история без отговори до последните няколко страници.

А краят е просто опит за неочакван завършек. Безсмислен и предвидим, ако обърнете внимание на няколко изречения в средата на книгата, и истината е, че не допринася за нищо. Напротив, разваля удоволствието от прочетеното до момента.

В целостта си, книгата е добре написана – началото е силно, има няколко завръзки, подозрителни персонажи. Но за мен финалът е най-важното. Сякаш Гарднър сама се е объркала от сюжетните линии, героите и напрежението, които надгражда с главите на книгата, и накрая не е знаела какво да прави. Затова по-скоро препоръчвам „Съседът“ на хора, които не са чели много трилъри и няма да задълбават.  

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.