Tag: Kris Kartar

„Написано с кръв“ от Крис Картър

Kniga-napisano-s-krav-kris-kartarПрочитайки „По следите на злото“ останах със смесени чувства – допадна ми стила на Крис Картър, но историята не ми се стори толкова силна, колкото ми се искаше. Както казах и в тогавашната публикация, вероятно проблемът беше, че ми липсва предистория, защото книгата е продължение, така че реших да си изградя по-релевантно мнение като прочета и „Написано с кръв“.

Умелата джебчийка Анджела Ууд решава да отпразнува печалбата си за деня с коктейл в приглушен бар, където със сигурност няма да привлича внимание. Но открадвайки чантата на груб клиент, за да му даде урок, младата жена допуска сериозна грешка. В чантата има само тефтер, от който Анджела иска да се отърве възможно най-бързо, затова го изпраща на криминалиста доктор Слейтър. 

Единадесетата книга за детектив Робърт Хънтър (брилянтният лосанджелиски полицай, шеф на отдел „Свръхтежки убийства“) започна наистина обещаващо – полицията се сдобива с дневник на сериен убиец, който се е спотайвал с години. Никой дори не е заподозрял защо изчезват хората, никой не е разследвал какво се случва с тях, а „Върколака“ не оставя никакви следи. В тефтера си той описва изтезанията и убийствата методично, до най-малкия детайл, дори къде са останките, но най-шокиращото са „гласовете“, които му казват какви жертви да търси. Разбира се, той не е предполагал, че някога някой ще разбере за този дневник, затова отчаяно иска да си го върне и не след дълго вече знае коя е крадлата.

Крис Картър успява да те увлече – залага много добра идея, пише стегнато, последователно, с кратки глави и без накъсване на сюжета. Имаме класическата игра на „котка и мишка“, сблъсък на интелект, защитен свидетел, косвени жертви. Дори щях да преглътна, че партньорът на Хънтър детектив Карлос Гарсия е просто за фон, полицейското разследване на практика липсва, а образът на Анджела е по-скоро неприятен. Но както при предната негова книга, имах няколко проблема с историята и през цялото време ми липсваха основни елементи в „Написано с кръв“. Картър навлиза в множество детайли, които според мен не носят никаква добавена стойност (точното разстояние между две точки в минути, теглото до милиграми на оръжията, размери до милиметри) и дори има изречения, които се повтарят в края на едната глава и началото на другата. От друга страна обаче авторът някак си се плъзга по повърхността на психологическия профил на убиеца – на няколко пъти в книгата се сменя гледната точка, докато той пише в дневника си, но написаното е безлично, а и едва накрая разбираме каква е историята на „Майлс Ситром“ (Miles Mortis – Войник на смъртта). Имах нужда от повече задълбоченост, от развиване на сюжетната линия за „гласовете“, които всъщност не са плод на психическо разстройство, от повече хипотези за мотивите. От средата нататък книгата сякаш се превръща в обикновен екшън и драстично се разминава с обещаното на задната корица.

Признавам, идеята на „Написано с кръв“ е много добра, но за съжаление изпълнението беше на средно ниво – липсва напрежение, очаквани обрати, линейно действие (макар и динамично) и множество пропуснати възможности Картър да предизвика полазване на тръпки у читателя. Последното не знам дали е недостатък на стила на писане или авторът е решил книгите му да са една идея не толкова зловещи, тъй като самият той завършва криминална психология и предполагам, че би могъл да ни представя много по-сложно изградени, многопластови серийни убийци. От друга страна пък просто може да набляга на описването на психопатологията, а не толкова на това колко отдела има в полицията на Лос Анджелис и каква апаратура използват.

А краят беше банален и нереалистичен. Сякаш завършекът трябваше да е достоен за Холивуд.  И се извинявам предварително, но не мога да си го спестя – Анджела трябваше да умре! Вярвам, че щеше да е доста по-правдоподобно. 

Както сами сте се досетили, „Написано с кръв“ не е от най-добрите трилъри, които съм чела – силно начало, но сякаш към средата и самият Картър е искал да приключи книгата по-бързо. А когато писателят не се справя особено добре с идеите си, читателите също остават със смесени чувства. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„По следите на злото“ от Крис Картър

Корицата на трилъра "По следите на злото", книга 10 от поредицата за Робърт ХънтърТърсейки нови трилъри, все попадах на автора Крис Картър като препоръка и се заинтересувах. Всъщност биографията на Картър е любопитна – завършва криминална психология, но години наред работи като китарист в различни рок групи и едва през 2008 година започва да пише. Но не е изненада, че се насочва именно към трилърите, позовавайки се на опита си като криминален психолог. Та, аз се „запознах“ с Картър като автор едва с „По следите на злото“, която е десетата му книга от поредицата за детектив Робърт Хънтър, така че се надявах да не усещам, че съм пропуснала нещо от предишните. 

Лушън Фолтър е наричан с много имена – зло в човешка форма, най-опасният убиец в историята, най-безмилостният психопат, и представлява истински интерес за криминалните психолози. Но за времето прекарано в затвора, освен че Фолтър успява да планира бягството си до последния детайл, той е обмислил до съвършенство и отмъщението си. Детективът Робърт Хънтър, оглавяващ отдел „Свръхтежки убийства“ към полицията на Лос Анджелис, е човекът отговорен за залавянето на Лушън. А двамата се оказват стари познайници. 

В началото „По следите на злото“ ми вървеше трудно до към 35-та глава. Действието ми беше малко мудно, на места книгата беше твърде описателна и някак си не можах да се потопя в историята. След това обаче, интересът ми се събуди, но общо взето настроенията „харесва ми-не ми харесва“ съпровождаха четенето ми до края. Поради високите читателски оценки, имам чувството, че не съм попаднала на най-доброто, на което е способен Картър, а и мнението ми определено е субективно, тъй като се оказва, че тази книга е продължение на шестата „Престъпен ум“.

Робърт Хънтър е умел детектив, чиято работа е да разследва най-тежките престъпления. Методичен, с бърза мисъл, логичен, сякаш името му предопределя какво да очакваме от него – hunter (хънтър) означава „ловец“ на английски, така че се получава интересна връзка между същността на Робърт и професията, която е избрал. Двамата с Лушън обаче се познават много отпреди бягството – били са съквартиранти в университета, където Робърт попада още като тийнейджър, благодарение на необикновени си заложби, а Фолтър е единственият му приятел и му помага да възмъжее. Сега, Лосанджелиската полиция, Маршалската служба на Съединените щати и ФБР трябва отново да заловят най-опасния сериен убиец в историята. Лушън е свръхинтелигентен, майстор на преобразяването, изкусен манипулатор и лишен от всякакви емоции – за него убийствата са просто експеримент. Следва игра на котка и мишка, взривове, жертви и финална среща между Хънтър и Фолтър. Но Лушън пропуска една много важна подробност – Робърт го познава добре и само неговият интелект може да му съперничи. 

Като цяло, ми хареса методичността на Картър по отношение на сюжета – кратки глави с редуване на перспективите между детектива и беглеца, няма нелогични обрати, действието е съсредоточено върху повторното залавяне на серийния убиец, въпреки че службите за сигурност на САЩ са непрекъснато няколко крачки след него и макар да не е много задълбочено, ни се припомня животът до момента на част от героите, ако все пак не сме чели предходните книги. Но основното, което ми липсваше, беше напрежението, което си е важна част от този тип трилъри – всичко се случваше по-скоро плавно, последователно и има предвидимост. Освен това на моменти разказът е твърде детайлен – например, когато Картър описва неща свързани с психология, биология, химични реакции – сякаш параграфите са копирани направо от някой учебник и генерално се различават от стила на фикцията. Има множество повторения, и то в цялата книга – мисли и факти са споменати в един абзац, след това повторени в следващия параграф, след което отново присъстват в някой от диалозите. В тази връзка, многократно се споменава, че Лушън е „зло в човешка форма“, но някак си липсва доказателството за това освен в една-две сцени. Не успях да усетя, че той е по-зъл и жесток от всеки друг сериен убиец – би могло да има поне една глава с преповтарянето на неговите престъпления, при положение че дори партньорът на Хънтър не е наясно кой точно е Фолтър. 

И все пак, книгата не е лоша, тъй като залага по-скоро на психологическата „игра“ между полиция и избягал психопат и това някак си се обобщава с финала – интересен, добре премислен и дава завършек на цялата история. Но, да, на мен ми липсваше предисторията и не можах напълно да се потопя в сюжета и се надявам все пак да се присъединя към редицата почитатели на Картър след като прочета и „Написано с кръв“.

 

„Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш? Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.