Етикет: horar

„Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън

„В тази къща нямаше доброта, тя не бе предназначена за живеене, това не бе къща за хора, ни за обич, ни за надежда.“

Kniga-Svartalishte na duhove-Sharli Dzhaksan

Шърли Джаксън печели своята слава в направлението готическа литература, благодарение на множеството си романи, сборници, новели и разкази, а през 2007 година дори е учредена литературна награда на нейно име за постижения в психологичния съспенс, хоръра и тъмната фантастика. Но българските читатели определено са ощетени от факта, че дори назад във времето са преведени едва една нейна книга и един разказ. Погледнато от хубавата страна обаче, всъщност е издаден най-известният ѝ роман – класиката „Свърталище на духове“, сочен за една от най-добрите истории за призраци.

Ученият-окултист доктор Монтагю иска да напише труда на живота си като събере неопровержими доказателства за къща, станала свърталище на духове. Така той подбира своя „работна група“ от непознати, срещали се със свръхестественото – безгрижната Теодора, която е проявила известни телепатични способности, крехката Елинор Ванс, тясно свързана с феномена полтъргайст в миналото и Люк Сандерсън, бъдещият собственик на пустата и зловеща Хил Хаус. Именно това е и имението, станало обект на интерес от страна на Джон Монтагю. Но докато първоначално групата се сблъсква просто с необясними явления, то Хил Хаус тепърва събира силите си и търси своята следваща жертва…

Вероятно „Свърталище на духове“ няма да ви накара да потръпвате, да се страхувате, да се ужасявате, но тя неслучайно си е спечелила славата на класика, не само защото вдъхновява Стивън Кинг. По същество това е познатата ни история за група от хора, които попадат в зловещо и неприветливо имение, а злокобно присъствие се спотаява в тъмните му ъгли. Но издадената през 1959 година книга на Шърли Джаксън е повече от това, умело съчетавайки свръхестествено и психологическо, ужас и безгрижие, радост и отчаяние, създавайки сюжет, чийто основи можем да открием дори в популярни модерни романи.

В действителност, макар сравнително кратка и с по-скоро бавно темпо на разказа, „Свърталище на духове“ е от онези книги, които си заслужава да прочетеш, за да се докоснеш до класическото ѝ обаяние, но всъщност не е книга, която непременно ще ти стане любима. В центъра на тази история е Хил Хаус – имение, в което се случват необясними неща и до което никой от местните жители не иска да припари. Мрачно, чудато, потискащо, с врати, които се затварят сами, то е като капан и докато славата му на място със свръхестествени събития се носи от години, то за седемте нощи, които ще изкарат там, четиримата гости ще се убедят в това лично. Но те дори не предполагат колко силно ще им повлияе къщата, особено на плахата, податлива Елинор – отхвърляна и нежелана през целия си живот, може би тя най-накрая открива мястото, където ще бъде обичана.

Именно чрез своята деликатна и описателна проза Шърли Джаксън ни увлича в историята и много умело вдъхва на обстановката онази автентична готическа атмосфера. Безрадостност, безнадеждност, пустота, които се излъчват едновременно както от имението, така и от персонажите, а писателката до самия край надгражда интензитета и силата на събитията. Както обаче казах и в началото, „Свърталище на духове“ едва ли ще ви се стори наистина плашеща – може би по-скоро призрачна, но всъщност истинският ужас на тази история се крие в самите герои и в думите, които изричат. Елинор, Теодора, Люк, д-р Джон Монтагю, г-жа Дъдли – всеки посвоему различен и играещ своята конкретна роля в историята, докато постепенно фокусът се измества от демоничното присъствие към чисто психологическата и физическата им реакция: параноята, изолацията, страхът, съмнението, фантазиите.

А тази градация на лудостта достига своя връх в края на книгата. С течение на главите се трупа напрежението от очакването на предстояща трагедия, но тя внезапно и драматично се случва на финала, който пък на свой ред остава отворен.

В целостта си „Свърталище на духове“ е красиво написана мрачна приказка, украсена с мистериозни събития и тайни. Но всъщност Джаксън много майсторски използва готически ужас и позната история за обитавана от духове къща, превръщайки ги в метафора за тъмните кътчета и заключените стаи в човешкото подсъзнанието, докато предизвиква читателя да разгадае кое е реалност и кое не. Заради всичко това, в допълнение към майсторския и задълбочен писателски стил на Шърли Джаксън, тази класика си заслужава прочитането.

„Хората се махат от това село, не идват тук.“

„Не, заплахата на свръхестественото е в това, че напада там, където съвременният разум е най-слаб, където ние сме отхвърлили защитната броня на суеверието, а нямаме с какво да я заменим.“

„— Страхът – рече докторът е отказ от логиката, доброволен отказ от следването на хода й. Ние му се поддаваме или се борим с него, но не можем да го приемем половинчато.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Птиците“: сборник разкази от Дафни дю Морие

„Тази есен птиците бяха по-неспокойни от всякога, а вълнението им бе по-забележимо, защото дните бяха тихи.“

Kniga-Ptitsite-Dafni dyu Morie „Птиците“ от Дафни дю Морие е книга, която бях наистина нетърпелива да прочета. Постепенно започнах да попълвам личната си библиотека с хорър класики като „Психо“ от Робърт Блох, „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън, „Невидимия“ от Хърбърт Уелс, и нямаше как да пропусна сборника с разкази на английската писателка.

Той съдържа девет кратки истории: „Птиците“, „Сега не гледай“, „Конвоят“, „Миг“, „Целуни ме още веднъж, страннико“, „Сини лещи“, „La Sainte Vierge“, „Гафът“ и „Монте Верита“, но само мога да предполагам, че подборът в изданието на „Лабиринт“ е направен от редактора или от самото издателство, защото не се придържа към съдържанието на никой от оригиналните сборници с разкази от Дю Морие. Как точно е направена селекцията обаче, няма никакво значение в случая, защото тя е наистина добра. Благодарение на преводите на Мариана Шипковенска, Олег Димитров и Емилия Л. Масларова се потапяме в едновременно мистериозни, фантастични и мрачни сюжети, в които по мое мнение няма и една излишна дума, и които потвърждават репутацията на писателката Дафни дю Морие на майстор в разказването на истории.

Първият и най-популярният от разказите е „Птиците“. Тази кратка, пасторална и кошмарна история дължи славата си не само на майсторският писателски стил на Дю Морие, но и на режисирания от Хичкок филм с едноименното заглавие. В сюжета се разказва за семейство, което се опитва да превърне дома си в крепост, за да се опази от нападенията на все по-агресивните птици, които са повлияни от мистериозни сили.

Писателката всъщност рисува истински картини с думи – описанията и надграждането в историята са запленяващи и самата Дю Морие изключително умело си играе с чувството за терор и неизбежност. И макар краят да е отворен и само да предполагаме какво се е случило със семейство Хокън, определено мога да кажа, че след като прочетете разказа никога повече няма да гледате по същия начин на ятата птици.

„Нат ги слушаше как цепят дървото и се запита колко ли милиони години памет са запечатани в тези малки мозъци зад пробождащите човки и пронизващите очи, която беше пробудила сега инстинкта им да унищожат човечеството с изкусната сръчност и точността на машини.“

Следващият разказ в сборника е „Сега не гледай“. В него се запознаваме с Джон и Лора, които са във Венеция и се опитват да се възстановят след загубата на дъщеря им Кристин. Тяхната почивка обаче придобива необичаен обрат, когато срещат две сестри-близначки в кафене. Едната от тях е сляпа и твърди, че вижда починалото дете да седи с родителите си на близката маса и че Джон притежава способността да вижда бъдещето. Мъжът подминава казаното с голяма доза скептицизъм и не се вслушва в думите на сляпата близначка, че духът на Кристин се опитва да ги предупреди, че са в сериозна опасност, ако останат във Венеция.

Основната тема във втория разказ е скръбта по загубата на дете, комбинирана със свръхестественото и мистериозното. Но дали това е необичайна житейската история на опечалена майка, която търси утеха във видения, или е история за това, че понякога трябва да повярваме в необяснимото – читателя сам трябва да прецени, но Дю Морие е сътворила истински шедьовър с бавно надграждащо се напрежение и изненадващ край.

Третият разказ е „Конвоят“ – военноморска история от Втората световна война за британски кораб, който се опитва да изпревари немска подводница. Ще си кажете, че тази история не е нещо особено, нали? Писателката обаче ни поднася изненада и добавя една идея призрачност, защото кораба се насочва към мъгла и помощникът Блънт сключват сделка с необичаен кораб.

В „Миг“ прекарваме един необикновен ден с мисис Елис. Или светът се е сбъркал, или тя просто не е тази, за която се представя? Е, отговорът научаваме накрая и самата история е по-скоро мистерия, но писателката отново много майсторски разгръща повествование, позволявайки ни да опознаем героя, неговите житейски несгоди и терзания, и си заинтригуван да продължиш да четеш, макар да подозираш какъв е финалът.

„Целуни ме още веднъж, страннико“ ни въвежда в една на пръв поглед красива любовна история с неочакван обрат. Добродушен и срамежлив мъж се влюбва в непознато, червенокосо момиче с поглед на котка, и опитвайки се да прекара възможно най-много време с нея, я следва до гробищата посред нощ.

Този разказ всъщност е силно повлиян от Втората световна война, но писателката успява да му предаде мистериозния и хорър оттенък благодарение само на няколко реплики. И макар финалът да е напълно очакван и предсказуем, все пак те натъжава заради всички разбити сърца.

„Сини лещи“ пък ни пренася в ужасяващия следоперативен кошмар на мисис Уест, която „проглежда“ отново след операция на очите. Лекарите ѝ поставят временни лещи, които оцветяват всичко в синьо, но самата пациентка успява да види истинската същност на хората около себе си, което е изпитание за психиката ѝ.

Четейки разказа, имах чувството, че вече съм го чела или много ми напомня на друго произведение, но в тази психофантастична история големият въпрос е дали персоналът в болницата провежда някакъв експеримент или всичко случващо се е психологическа игра, защото Марда Уест не може да повярва на очите си. Ние също като читатели не можем да повярваме, но ако се поставите на мястото на пациентката, няма как да не се запитате как бихте реагирали?

„La Sainte Vierge“ всъщност е много кратка история за вярата и за още нещо… Мари толкова отчаяно се моли за благополучното завръщане на любимия си Жан на Пресветата Дева, че преживява блажено видение с Богородица, която обгръща рибаря. Самата Мари смята това за висш знак за закрила, но дали просто не вижда това, което най-силно желае? Не бих могла да разкрия повече, но поне мога да споделя, че чрез този разказ си проличава истинската магия на Дю Морие – да създаде сюжет, който е толкова предсказуем, че всъщност е непредсказуем. Може би написаното не ви звучи логично, но ще имате толкова много предположения за финала и все пак ще се изненадате.

Сборникът продължава с разказа „Гафът“, който е за случайностите в живота, но не от онези щастливите. Или по-скоро е за съвпаденията, които объркват нечий живот – от една страна са комични, от друга драматични, и се питаш ти ли си допуснал гаф без да осъзнаваш, или погледнато от страни, си направил добро.

„Колко ли хора са си съсипали живота само защото за миг са били нетактични? Неподходяща дума в неподходящ момент, и край на всички мечти. Колкото и да са съжалявали, не са могли да направят нищо. Казана дума, хвърлен камък. Няма как да я върнеш назад.“

За финал е оставен „Монте Верита“, който е и най-дългият разказ. Планинар си спомня странното изчезване на Ана, съпругата на най-добрия му приятел Виктор, докато двойката изкачва непознатия връх Монте Верита. Споменатото място излъчва странен магнетизъм и в същото време се носят всякакви слухове за общност от просветени, която обитава местността. Всъщност, загубата и обсебващото търсене около този мистериозен връх ще разкрият истинските желания на героите за един по-различен живот.

Аз по-скоро бих определила „Монте Верита“ като повест, но това няма никакво значение, защото историята е великолепно написана. Загадъчна, без излишни обяснения и детайли, и оставя място за интерпретациите от читателя. Дали английската писателка е надникнала в онези съкровени желания, които потискаме, дали търсенето на истината не носи само нещастие, дали стремежа да достигнем невъзможното е наистина необходим – преценете сами.

„Не съм по разсъжденията, никога не съм бил. Но от едно време, когато ходех по планините, знам: там се доближаваме най-много до Съществото, каквото и да е то, което направлява съдбата ни.“

Поглеждайки сборника в цялост, определено мога да кажа, че Дафни дю Морие е абсолютен майстор на късия разказ. Всяка история те пренася в различен свят, едновременно с което писателката изгражда изключително правдоподобни персонажи, които опознаваш в малко страници, успява да извади на показ ужасите и желанията, които са само в ума ни, и да предизвика въображението. Разбира се, като всеки сборник с разкази, и „Птиците“ има добри и не толкова добри истории, но моите лични фаворити са: „Птиците“, „La Sainte Vierge“, „Целуни ме още веднъж, страннико“ и „Монте Верита“. Все пак не мога да не отбележа, че заради „Птиците“, Дафни дю Морие е популярна като хорър писател, но чрез този сборник виждаме много повече от нейния талант и аз определено ще наваксам с останалите книги от авторката.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Невидимия“ от Хърбърт Уелс

„Аз съм най-обикновен човек… човек, когото познавахте, само че съм невидим.“

Kniga-Nevidimia-Harbart Uels Като човек, който не е особено започнат с фантастиката, да прочета три книги в този жанр за една година си е истинско постижение за мен. Започнах от антологията с фентъзи и фантастични разкази „Разбойници“, който „отлежаваше“ в библиотеката ми от 2018 година, а през лятото прочетох и „Война на световете“. Сега дойде моментът и за втората книга от Хърбърт Уелс, която си бях набелязала, а именно „Невидимия“.

Мистериозният учен Грифин посвещава кариерата си на оптическата непроницаемост, но случайно създава нещо немислимо – серум, чрез който става невидим. Изпробвайки го върху себе си и превръщайки се в първия невидим човек, физикът очаква признание и слава за невероятното си откритие. Реалността обаче се оказва по-различна. Той среща единствено неразбиране и страх от околните, които бавно го тласкат към ярост и лудост, а това което ще последва е Царство на терора.

Макар сравнително кратка, благодарение на идеята си, „Невидимия“ е успяла да се превърне в класика както в жанра на ужасите, така и в научната фантастика, чиито елементи писателят е съчетал. Чрез линейно, съсредоточено върху сюжета, без отклонения и догадки повествование, Хърбърт Уелс постепенно ни превежда през отрязък от време в живота на г-н Грифин – физик, станал първия невидим човек, чиято мания за величие прераства в неконтролируема ярост. Неоценен, отблъснат от обществото и преследван заради своето откритие, ученият осъзнава, че единственият начин да получи признанието, което заслужава и едновременно да си отмъсти, е чрез терор и убийства. Макар обаче стилът на писателя да не е особено по вкуса ми със своята описателност и разказ като от страничен наблюдател, както споделих и в мнението си за „Война на световете“, не мога да не оценя и интересните философски и психологически въпроси, които Уелс повдига с книгата си.

Докато в началото на книгата Грифин се бори да запази своята тайна и да оцелее, към края неговата личност на учен с брилянти идеи отстъпва пред Невидим Първи – предвестник на Царството на терора, обсебен от идеята за мъст. Можем да помислим, че именно невидимостта е факторът, влошил моралното и психологическо състояние на физика, но дали човек може да се превърне в нещо, което не е? Без солиден морален компас, съдейки от монолога за живота му преди създаването на серума, високомерен, изискващ от другите, без емоционална привързаност към друго човешко същество, без усещане за принадлежност към семейството и без приятели, героят на Уелс се превръща в събирателен образ на разрушителните страни, които притежава необикновената сила като невидимостта, макар писателят да не изказва собственото си мнение. Няма разсъждения за доброто и лошото, няма явно противопоставяне на правилно и грешно или осъждане на постъпки – това е оставено на читателя. И макар вероятно да не изпитвате симпатии към Грифин, краят ще ви остави с чувство на тъга, съжаление и трагичност, а лично за мен това беше най-силният момент от книгата.

До известна степен „Невидимия“ може да ви напомни на романа „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ от Робърт Луис Стивънсън, или на „Франкенщайн“ от Мери Шери, заради изначалната двойственост на личността и проявленията на нашите същности в различни ситуации и условия. От друга страна осъзнавам, че от днешна гледна точка за романа на Уелс има различни мнения – можете да сметнете идеите за наивни, стилът за безинтересен и разказа за муден. Сега си представете как обаче обществото би възприело идеята за невидим човек през 1897 година? С паника, страх и опити да премахнат от живота си това, което не разбират – точно като в случая на Грифин. Именно заради новаторската фантазия на Уелс „Невидимия“ се счита за истинска литературна класика, засягаща темите за властта, морала и науката.

А колкото до моето лично мнение, то е някъде по средата.

„Работиш дълги години, обмисляш, кроиш планове и после някакъв безмозъчен, тъп идиот ти застане на пътя!“

„Мисълта за невменяемост се натрапва сама.“

„През нощта вероятно успя да похапне и поспи, тъй като на сутринта му се възвърна присъствието на духа и пак стана силен, енергичен, гневен и злобен, готов за своята последна голяма битка с целия свят.“

Оценката ми за книгата в Goodreads: