Tag: blog za knigi

Писмата на Винсент ван Гог

„…but you people do not understand me, and I am afraid you never will.“

Корицата на английското издание на сборника "Писмата на Винсент ван Гог" с автопортрет на художникаОтдавна ми се искаше да прочета сборника с избрани писма на Винсент ван Гог до брат му, но тъй като българското издание се изчерпа мигновено миналата година, се сдобих с “Писмата на Винсент ван Гог” на английски. Наистина нямам представа колко голяма е разлика между двете по отношение на подбраните писма и редакцията, но все пак уточнявам за кое издание ще говоря аз. И се подгответе, защото няма да съм кратка, тъй като ще се опитам да ви преведа през по-важните факти за продължилия 37 години живот на човека, когото в съвремието си познаваме като един от най-великите художници в историята на европейското изкуство.

Всъщност дори и да не сте голям любител на изобразителното изкуство, много вероятно поне няколко пъти в живота си да сте попадали на името „Ван Гог“ и да сте виждали репродукции на неговите слънчогледи и цъфнали бадеми върху всякакви предмети. На мен обаче ми е един от любимите художници редом със Салвадор Дали, Леонардо да Винчи, Фрида Кало и Клод Моне и съм имала щастие да видя негови картини в оригинал. Но истината е, че личността му е много повече от неговите платна и писмата до брат му Тео определено ни помагат да повдигнем завесата на този митичен и противоречив образ, който приживе остава непризнат.

„Писмата на Винсент ван Гог“ в целостта си е сборник, проследяващ номадския начин на живот на художника в Лондон, Етен, Париж, Амстердам, Хага, Арл и личните му отношения между 1872 и 1890 година. Нещо повече, тези над 600 писма достигат до широката публика благодарение на Йохана ван Гог-Бонгър, вдовицата на Теодорус (Тео) ван Гог, която през 1913 година подготвя първото пълно издание. И трябва да сме ѝ много благодарни, защото макар Ван Гог да е нарисувал редица шедьоври и да го познаваме в светлината на гениален художник, чрез тази толкова лична кореспонденция той обрисува душевния си автопортрет и повдигаме завесата на вътрешния му свят. 

Любопитно е, че личности като него, надарени с такъв талант и оставили световно признато наследство, винаги са били обвити в мистерия. Но точно това е добавената стойност на „Писмата на Винсент ван Гог“ – ние истински опознаваме този велик художник с всички негови слабости, душевни терзания, тежък характер и несломима упоритост като проследяваме трудния път, който изминава, за да запише името си в историята.

Писмо от ван Гог към Тео, снимка от The Letters of Vincent Van Gogh (Penguin Classics)

Въз основа на сборника, бихме могли да разделим живота на Винсент на няколко етапа, тъй като всеки от тях носи промяна. Първите стъпки в света на изобразителното изкуство прави като търговец на картини в Хага през 1869 и благодарение на усърдната си работа, е преместен в Лондон през 1873 година. Но в британската столица изживява и първото си любовно разочарование, което му повлиява негативно – от жизнерадостен и оптимистично настроен, той става сериозен и вглъбен в мислите си. По същото време започва фанатично да изучава Библията и дори възгледите му за изкуство се насочват към религиозната тематика, което с педантичност е отразено в писмата до брат му чрез цитати и псалми. За кратък период се мести в Париж, но през 1876 година напуска работа заради различия със собствениците на фирмата за търговия с произведения и се връща в Англия. Може би това е и моментът, който бележи следващия етап от живота на Ван Гог, защото макар да е напълно отдаден на евангелието, интересът му към изкуството нараства все повече. И така след няколко години в неуспешни опити да стане проповедник, преместване в Белгия и живот в изключителна нищета, през 1880 брат му Тео решава, че ще му помага като му изпраща пари и в същата година, на 27, Винсент взима окончателното решение да стане художник.

Завръщайки се в Нидерландия през 1881 обаче, характерът на Винсент е съвсем променен – отношенията с родителите му са силно обтегнати, търси своя стил на рисуване, Тео го издържа и парите все недостигат, влюбва се несподелено в братовчедка си Кей Вос, която отговаря на чувства му с думите „не, никога, не“, което го наранява дълбоко и е споменавано многократно в писмата му. Но може би това е и периодът, в който ми се стори, че най-осезаемо виждам Винсент ван Гог какъвто го познавам от сведенията за него – сприхав, неотстъпчив и безкомпромисен по отношение на мнението и възгледите си, готов да обърне гръб на всеки, който оспорва изборите му с какво да се занимава или кого да обича и всичко това често е повод за спорове между него и Тео.

Въпреки напрежението в личния си живот и нещастните любовни увлечения, в действителност той е изключително продуктивен по време на пребиваването си в Хага, Дренте и особено в Нюнен (1883-1885 г.), където рисува около 180 картини – портрети, пейзажи, натюрморти и селяните по полетата, експериментира с акварел, молив и маслени бои. През 1885 година създава и “първата си истинска” картина, а именно шедьовърът от нидерланския му период „Селяни, ядещи картофи“, за който пише до брат си: От моите собствени работи смятам, че картината на селяни, които ядат картофи, е най-доброто, което съм правил до момента”

„Селяни, ядещи картофи“, 1885, снимка от албума Van Gogh. The Complete Paintings

Истината обаче е, че Винсент е бил противоречива личност, която трудно би могла да бъде разбрана дори от близките му. Импулсивен, начетен, упорит, идеализиращ идеята за семейство, но колкото повече навлиза в света на изкуството, толкова повече потиснатостта му се задълбочава – това да бъде признат като художник се превръща в идея фикс, започва да обвинява брат си Тео, който е търговец на картини, че не полага достатъчно усилия, за да популяризира изкуството му и липсата на средства са една от основните теми в кореспонденцията помежду им. Но Ван Гог е твърдо решен да преследва истинското си призвание и изненадващо за Тео, по-големият му брат се мести при него в Париж през 1886 година, където става част от течението постимпресионизъм.

За съжаление, за около година нямаме никакви сведения за живота му, а това е изключително важен момент, тъй като художникът установява връзки с Анри дьо Тулуз-Лотрек, Пол Синяк, Клод Моне, Жорж Сьора, Едгар Дега, Пол Гоген – едни от най-известните имена в европейското изобразително изкуство, и това из основи променя техниката му. Докато в ранния си период рисува главно с тъмни, земни цветове и изобразява човешки фигури, след 1886 нидерландецът започва да използва ярки, наситени бои, изучава теории за съчетание на цветовете, увлича се по японското изкуство, рисува редица автопортрети и запечатва върху платната си градския живот в Париж. Френската столица обаче не носи на Ван Гог чувството за принадлежност към художествената общност, към която се стреми – подценяван и огорчен от критиките на колегите си по отношение на стила му, той решава отново да тръгне напът.

Преместването в Прованс през 1888 година, и по-конкретно в Арл, носи на Винсент вдъхновението, от което се нуждае – освен, че се наслаждава на времето в южна Франция, той вече вижда света в други цветове и композиции и това се превръща в най-продуктивния му период с най-известните му картини – „Ваза с 12 слънчогледа“, „Тераса на нощно кафене“, „Червеното лозе“, „Столът на Винсент с лулата му“. Но в никакъв случай не можем да кажем, че животът на Ван Гог в Прованс е бил спокоен и щастлив. Макар да не спира да работи, всъщност това е най-тежкият период от емоционална и здравословна гледна точка. Започва да пие повече от обикновено, все по-често изпада в депресивни състояния, става все по-избухлив и през декември 1888 година се случва злощастно известният инцидент, при който Винсент реже ухото си и е увековечен чрез „Автопортрет с превързано ухо“. Тук е важно да спомена, че сборникът с писма развенчава отдавна битуващия мит, че Ван Гог реже ухото си заради проститутката Рошел. В действителност отрязва малка част от него в пристъп на автоагресия след спор с Пол Гоген, с когото живее в Арл.

„Столът на Винсент с лулата му“, 1888, снимка от албума Van Gogh. The Complete Paintings

Това донякъде е моментът, който бележи и последният турбулентен етап от живота му. Винсент започва да получава пристъпи по неизвестна за лекарите причина, придружени от припадъци и епизоди със загуба на памет. Макар състоянието му да се подобрява след лечение, той е посъветван да се настани доброволно в приют за душевно болни в Сен-Реми-дьо-Прованс, за да е под лекарско наблюдение. Зад тази препоръка обаче има и още една причина, която прави отпътуването на художника от Арл през май 1889 наложително. Жителите подават петиция срещу него с искането да напусне града.

Въпреки ограниченията, които изпитва в приюта, Ван Гог не спира да твори – преобразува една празна стая в свое ателие и рисува предимно в двора на клиниката. Писмата до Тео ни предлагат и една малко по-различна картина за живота му там – художникът много често разказва за тежката форма на епилепсия, с която е диагностициран, и как тя вече не го плаши, защото вижда и други хора, страдащи от същото. Разказва за пациенти, които получават пристъпи, имат епизоди на агресия и чуват гласове, за пациенти, които се самонараняват – същите симптоми, които преживява и той самият. И макар това донякъде да носи душевно успокоение на Ван Гог, здравословното му състояние остава нестабилно и той изпада в тежка меланхолия. Самоизолирал се от старото си обкръжение, единственият човек, с когото общува по време на престоя си в Сен-пол-дьо-Музол, е Тео. Но макар потиснат и самотен, в този период Винсент създава шедьовър след шедьовър, от които най-познатият ни вероятно е нарисуваната през юни 1889 година „Звездна нощ“, която прекрасно изобразява света, такъв какъвто го вижда художникът.

От този момент нататък психическото състояние на Ван Гог се влошава все повече – макар през юли да научава добри новини от снаха си Йохана, че с Тео очакват момче, което ще кръстят на него, той получава няколко изненадващи и силни епизода, при един от които поглъща разредител и бои за рисуване, започва да се страхува от част от пациентите и е измъчван от кошмари. Едва през август лекарят му уверява Тео, че суицидните наклонности на брат му са изчезнали и той е получил разрешение да рисува отново. От този момент нататък дори писмата на Винсент не са същите, в тях сякаш липсва онзи хъс за живот – започва да говори все повече за миналото, прави равносметки и споменава все по-често сестра си и майка си. До известна степен обаче най-после получава така чаканото признание – през февруари 1890 година е публикувана обстойна хвалебствена статия относно творчеството на Ван Гог в престижното списание Mercure de France.

Автопортрет, 1889, снимка от албума Van Gogh. The Complete Paintings

Следващите няколко месеца са тежки за художника, тъй като получава още няколко силни атаки, при които се опитва да се самонарани и това го кара да се чувства като счупен съд”. В търсене на изход от болестта си, Ван Гог взима решение да напусне Сен Реми и да потърси друг приют, където да живее. Благодарение на брат си, през май 1890 г. нидерландецът отпътува за Овер-сюр-Оаз (селце близо до Париж) с д-р Пол Гаше, който е убеден, че може да го излекува и двамата наемат стая в странноприемница. Винсент бързо се сприятелява с доктора и децата му, рисува техни портрети, изгледи от селото, църквата и портрети на жителите, мисли за постоянно жилище, популярността му в художествените среди расте и дори споделя в писмо, че „Сякаш кошмарът беше изчезнал напълно“.

Както досега обаче в живота му настъпва обрат. На 6 юли Ван Гог решава да посети брат си в Париж, но моментът е крайно неподходящ – Тео има проблеми в работата си, малкият Винсент Вилем е тежко болен и двамата братя се скарват как се съхраняват картините на художника с малкия апартамент на Тео. След като се връща в Овер, Винсент е силно депресиран, което проличава в писмата му – той силно съжалява, че цял живот е бил в тежест за брат си и му е създавал неприятности, пишейки: „Страхувах се – не напълно – но все пак малко – че това, че съм в тежест за вас, е нещо, което смятате за непоносимо – но писмото на Джо (Йохана) ми доказва ясно, че осъзнавате, че работя и полагам усилия точно толкова, колкото и вие.” 

Теодорус получава последното писмо от брат си на 24 юли 1890 г. – макар да е почти неразбираемо и объркано, в него Ван Гог прилага скица на най-амбициозната си картина досега и както обикновено моли за нови бои. Нищо не предшества трагедията, която ще настъпи едва няколко дни по-късно.

На 27 юли 1890 година Винсент решава да отнеме живота си и се прострелва в житните полета зад квартирата си. Въпреки тежките си наранявания, намира сили да се прибере в стаята и е заварен от д-р Гаше да пуши лула в леглото си. Тео е уведомен незабавно за случилото се, но по всяка вероятност лекарите са подценили ситуацията, защото така и не правят опит да извадят заседналия куршум. Винсент ван Гог изпада в кома и издъхва на 29 юли в обятията на обичния си по-малък брат.

Няма да излъжа като кажа, че „Писмата на Винсент ван Гог“ не е четиво за всекиго – обемисто, объркващо, на моменти монотонно. Но от друга страна този сборник е своеобразен дневник, чрез който ставаме част от историята на една неповторима личност и много ясно можем да разграничим образите на поставения на пиедестал артист сега и твореца приживе. Много може да се пише и да се разсъждава за личността на Ван Гог, но за мен лично, освен че ми даде съвсем различен поглед, това беше историята на един изстрадан и изпълнен с празнота живот.

Но най-силното чувство, което ще остане в мен е, че Винсент ван Гог е бил просто един човек, търсещ обич, одобрение и признание през целия си живот. За съжаление, така и не ги намира приживе.

 

„Admire as much as you can, most people don’t admire enough.“

„It is good to love as many things as one can, for therein lies true strength, and those who love much, do much and accomplish much, and whatever is done with love is done well.“

„But one must learn to read, just as one must learn to see and learn to live.“

„The clergymen call us sinners, conceived and born in sin. Bah! What confounded nonsense that is. Is it a sin to love, to feel the need for love, not to be able to live without love? I consider a life without love a sinful and immoral state.“

„For instead of trying to reproduce exactly what I see before me, I make more arbitrary use of colour to express myself more forcefully.“

„The only choice I have myself is between being a good painter or a bad one. I choose the first. But the needs of painting are like those of a ruinously expensive mistress, one can do nothing without money, and one never has enough of it.“

„I can well do without God in both my life and also in my painting, but, suffering as I am, I cannot do without something greater than myself, something which is my life – the power to create.“

„The day will come, however, when people will see they (his paintings) are worth more than the price of the paint and my living expenses, very meagre on the whole, which we put into them.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 5 out of 5.

„Сивия кон“ от Агата Кристи

„И видях, и ето сив кон и върху него ездач, чието име беше смърт… и ада следваше подире му…“

Kniga-sivia-kon-agata-kristi

Макар миналата година малко да се пренаситих на стила на Агата Кристи включвайки се в предизвикателството #ReadChristie2021, не мога съвсем да изоставя историите ѝ. Има някаква сила в книгите ѝ и нещо все ме тегли натам, а „Сивия кон“ си бях обещала да я прочета след като гледах сериала на BBC по нея. 

По време на предсмъртната си изповед, госпожа Дейвис споделя с отец Горман за огромна злина. По-късно същата вечер свещеникът е убит, а полицията намира в обувката му списък с девет имена. Голяма част от хората в този списък са починали наскоро, включително и кръстницата на Марк Истърбрук. Смъртните случаи не изглеждат подозрителни, докато Марк не научава за „Сивия кон“ – мрачно място с особена слава. Той решава да стигне до дъното на тази история с помощта на познатата си Катрин Кориган, но ще успее ли да разбере дали всичко това е дело на черна магия, или все пак има рационално обяснение?

Когато започнете „Сивия кон“ ще ви направи впечатление, че сякаш не четете роман на Агата Кристи – няма изявен детектив, стилът е малко по-различен, а сюжетът е особено мрачен, или поне така ни кара да мислим кралицата на криминалния жанр. 

В ролята на разказвач е Марк Истърбрук – историк и писател, отегчен от начинанието си да довърши книга за ислямската моголска архитектура в Индия. Разхождайки се една вечер, Марк става свидетел на свада между две момичета, които се карат за момче, но по-интересното е, че седмица по-късно той вижда некролога на едното – Томазина Тъкъртън. Не след дълго писателят е уведомен и за смъртта на кръстницата си лейди Хескит-Дюбоа, но обратът настъпва при случайната му среща със стар познат – полицейският лекар Джим Кориган. От него Истърбрук научава за мистериозен списък с имена, намерен при убийство, но още по-голямата загадка е защо в него фигурира както „Тъкъртън“, така и „Хескит-Дюбоа“. В търсене на някаква връзка, Марк на няколко пъти чува за място, наречено „Сивия кон“ – бивша странноприемница, която сега си е спечелила славата на окултно място, където отиваш, когато искаш да се отървеш от някого. Дали случайно или благодарение на тъмни сили, няколко седмици по-късно той присъства на празненството на братовчедка си Рода Деспард именно в малкото селце Мъч Дийпинг, където най-после се среща с „трите злокобни сестри“ – Тирза Грей, Сибил Стамфордис и Бела Уеб, обитателките на „Сивия кон“.

Ако ви е попадал сборника с разкази „Последният сеанс“, ще знаете, че от време на време Кристи обича да преплита окултизма в своите истории и вярвам, че именно този елемент те приковава към сюжета в „Сивия кон“. Четейки, и сам не можеш да вземеш решение дали да повярваш в черната магия, или по-правдоподобното е, че някой е готов да убива заради наследство. Без съмнение писателката се е доказала във времето, но с тази книга определено много ярко изпъква майсторският ѝ стил за създаване на атмосфера. Главите са кратки и наситени с действие, проследяваме развитието от две гледни точки – на Истърбрук и на скептичния криминален инспектор Лежьон, наистина цялостното усещане е за дебнеща злина, а селцето Мъч Дийпинг си е направо злокобно. 

В историята се включват още няколко героя: Катрин Кориган, която помага на Истърбрук с разследването, наблюдателният аптекар Захария Осбърн, мисис Ариадне Оливър – писателка, чиято съобразителност до голяма степен разплита мистерията, а и за мен Оливър беше нещо като алтер его на Кристи и ми се струваше интересен персонаж, макар появата ѝ да беше доста мимолетна. Това, което ще забележите обаче е, че развръзката е в самия край и сякаш инспекторът изведнъж намира отговорите без да уведомява читателя за действията си. Този похват всъщност е използван в по-голямата част от романите на писателката и ако трябва да съм честна – това е нещото, което не харесвам в книгите на Кристи, защото изненадващите разкрития водят до неизвестни в историята и неясноти около мотивите. И да, сюжетът ще ви се стори нагласен на моменти, но въпреки негативите краят е интересен и вероятно при издаването на книгата е бил истински неочакван. 

Но пречупвайки го от днешната ми гледна точка, се сетих как като деца ни плашеха с караконджули, вещици и демони. До ден днешен вероятно тези наши страхове си до известна степен си остават, защото тъмните сили ни изглеждат непобедими и всемогъщи. Но в крайна сметка не бива да забравяме, че най-страшни могат да бъдат хората, които изглеждат напълно обикновени.

Определено „Сивия кон“ е интригуващо четиво – мрачно, мистично, и в никакъв случай няма да усетите липсата на популярните персонажи като Поаро или мис Марпъл. В случая, за мен самата това дори беше плюс и със сигурност мога да кажа, че този роман се нарежда сред любимите ми от Кристи „Алиби“ („Убийството на Роджър Акройд“) и „Смърт край Нил“.

„Внезапно осъзнах, че злото винаги е по-внушително от доброто. У него има размах! То стряска, предизвиква! То е промяната, която атакува утвърдения порядък. Ала накрая порядъкът все пак надвива.“

 

„Жените по инстинкт знаят много повече от всеки мъж.“

П.П: Ако първо гледате сериала от 2020, а след това прочетете книгата (или пък обратното), ще забележите много значителни разминавания в сюжета. Дори бих казала, че двете серии се базират само на фрагменти от книгата „Сивия кон“ и са изцяло плод на режисьорски и сценаристки решения. Нищо чудно, че почитателите на Кристи не бяха доволни от екранизацията. Но ако искате да гледате една идея по-правдободна адаптация на „Сивия кон“, потърсете тази с участието на мис Марпъл, макар че и при нея има много промени. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Разбойници“ – антология, съставена от Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Антологията с разкази "Разбойници", съзтавена от Джордж Р. Р. Мартин

Винаги съм харесвала разкази, тъй като ти предлагат въведение, завръзка, кулминация, развръзка и край в много по-кратък обем от този на романите. По тази причина ми харесва да имам под ръка именно такива сборници, когато реша да избягам от дългите повествования и обърканите сюжети. Конкретно „Разбойници“ е антология, която си бях купила през 2018 и оставих да отлежава в библиотеката, докато не реша, че е време да я прочета. 

Това е сборник, съдържащ 21 оригинални разказа от автори в различни жанрове, и под съставителството на Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа. Въведението в „Разбойници“ е именно от Р. Р. Мартин и е толкова увлекателно, че неусетно очакванията ти към включените разкази нарастват. Освен това, писателят уточнява, че е нямало никакви ограничения за писателите, стига историята им да е свързана с мошеници, негодяи, измамници, съблазнители, нехранимайковци, крадци и всички други разновидности на разбойниците. Тук ще направя и едно признание: не съм чела нищо от Джордж Р. Р. Мартин, не съм фен на „Игра на тронове“, не съм гледала сериала, но да! – разбира се, че знам кой е той, но не заради него си купих сборника. 

Още в самото си начало антологията обещава, че има по нещо за всеки вкус – фентъзи, фантастика, трилър, хумор, криминале. Но по мое скромно мнение това не е съвсем вярно, тъй като превес взимат фантастиката и фентъзито и останалите жанрове малко се размиват. В тази връзка ми се искаше да има повече криминални и трилър истории в чистия им вид, но това са лични предпочитания, пък и все пак говорим за разбойници – утешителното е, че във всеки разказ имаше такива елементи. Ако пък и вие като мен не сте запознати с някои от включените автори, ще приветствате доброто решение на съставителите преди всеки разказ да има кратка биография, за да се ориентирате какво е написал и в какъв жанр. 

Общо погледнато, винаги е трудно да коментираш сборници като този, тъй като мнението на читателя малко или много е лишено от обективност и все си мисля, че няма как да ти хареса всяка история. Винаги има такива, които четеш малко по диагоналната система – в моя случай това са твърде описателните с малко диалог, но и други, които ти допадат повече. За мен това са: „Какво работиш?“ от Джилиан Флин, „Доказан произход“ от Дейвид Бол и „Как маркизът си върна любимото палто“ от Нийл Геймън. Но оставяйки личните ми фаворити малко настрана, има нещо, което ми направи не толкова добро впечатление в „Разбойници“ и това е че при някои от разказите сякаш преводът не се беше получил много добре и звучеше някак плоско. Напълно е възможно оригиналният текст да не е бил от най-увлекателните и добре построените, а и мога само да подозирам колко трудна задача е за един преводач да адаптира новели на 21 различни писатели, но някои от историите бяха трудно четими за мен. 

Изводът, който мога да си направя сега е, че по-скоро трябваше да чета антологията между други книги, защото в някакъв момент се пренасищаш – да, авторите са различни, но всички те са писали по една и съща тема, макар всеки от тях да я е пречупил през своето въображение. Някои от новелите пък са си доста скучновати и направо зациклях. 830 страници по-късно, другият извод е, че обещанието на задната корица, че „няма слаби разкази“ е чудесен рекламен трик, но пък не е истина. И тъй като мнението ми на читател е субективно, реших да оценя всеки разказ според собствените си предпочитания, отделно от общата ми оценка за книгата:

• „На никого не му е лесно“ от Джо Абъркромби: ★★★½

Какво работиш?“ от Джилиан Флин: ★★★★☆

• „Странноприемницата на седемте благословии“ от Матю Хюз: ★★★☆☆

• „Пукната чаша“ от Джо Р. Лансдейл: ★★★☆☆

• „Тони Фустанели“ от Майкъл Суонуик: ★★★½

• „Доказан произход“ от Дейвид Бол: ★★★★☆

• „Опасно ретро“ от Кери Вон: ★★½☆☆

• „Една година и един ден в Терадан“ от Скот Линч: ★★★★☆

• „Открадната музика“ от Брадли Дентън: ★★½

• „Дяволски метал“ от Чери Прийст: ★★★

• „Смисълът на любовта“ от Даниел Ейбрахам: ★★★

• „По-добър начин да умреш“ от Пол Корнел: ★★½☆☆

• „Среща със злото в Тир“ от Стивън Сейлър: ★★½

• „Товар от слонова кост“ от Гарт Никс: ★★★½☆☆

• „Диаманти от текила“ от Уолтър Джон Уилямс: ★★★

• „Керван за никъде“ от Филис Айзенстайн: ★★★

• „Любопитният случай с мъртвите съпруги“ от Лайза Татъл: ★★½☆☆

• „Как маркизът си върна любимото палто“ от Нийл Геймън: ★★★★☆

• „Специална премиера“ от Кони Уилис: ★★★

• „Дървото на мълнията“ от Патрик Ротфус: ★★★½

• „Принцът разбойник, или Братът на краля“ от Джордж Р. Р. Мартин: ★★½☆☆


Средната ми оценка за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Написано с кръв“ от Крис Картър

Kniga-napisano-s-krav-kris-kartarПрочитайки „По следите на злото“ останах със смесени чувства – допадна ми стила на Крис Картър, но историята не ми се стори толкова силна, колкото ми се искаше. Както казах и в тогавашната публикация, вероятно проблемът беше, че ми липсва предистория, защото книгата е продължение, така че реших да си изградя по-релевантно мнение като прочета и „Написано с кръв“.

Умелата джебчийка Анджела Ууд решава да отпразнува печалбата си за деня с коктейл в приглушен бар, където със сигурност няма да привлича внимание. Но открадвайки чантата на груб клиент, за да му даде урок, младата жена допуска сериозна грешка. В чантата има само тефтер, от който Анджела иска да се отърве възможно най-бързо, затова го изпраща на криминалиста доктор Слейтър. 

Единадесетата книга за детектив Робърт Хънтър (брилянтният лосанджелиски полицай, шеф на отдел „Свръхтежки убийства“) започна наистина обещаващо – полицията се сдобива с дневник на сериен убиец, който се е спотайвал с години. Никой дори не е заподозрял защо изчезват хората, никой не е разследвал какво се случва с тях, а „Върколака“ не оставя никакви следи. В тефтера си той описва изтезанията и убийствата методично, до най-малкия детайл, дори къде са останките, но най-шокиращото са „гласовете“, които му казват какви жертви да търси. Разбира се, той не е предполагал, че някога някой ще разбере за този дневник, затова отчаяно иска да си го върне и не след дълго вече знае коя е крадлата.

Крис Картър успява да те увлече – залага много добра идея, пише стегнато, последователно, с кратки глави и без накъсване на сюжета. Имаме класическата игра на „котка и мишка“, сблъсък на интелект, защитен свидетел, косвени жертви. Дори щях да преглътна, че партньорът на Хънтър детектив Карлос Гарсия е просто за фон, полицейското разследване на практика липсва, а образът на Анджела е по-скоро неприятен. Но както при предната негова книга, имах няколко проблема с историята и през цялото време ми липсваха основни елементи в „Написано с кръв“. Картър навлиза в множество детайли, които според мен не носят никаква добавена стойност (точното разстояние между две точки в минути, теглото до милиграми на оръжията, размери до милиметри) и дори има изречения, които се повтарят в края на едната глава и началото на другата. От друга страна обаче авторът някак си се плъзга по повърхността на психологическия профил на убиеца – на няколко пъти в книгата се сменя гледната точка, докато той пише в дневника си, но написаното е безлично, а и едва накрая разбираме каква е историята на „Майлс Ситром“ (Miles Mortis – Войник на смъртта). Имах нужда от повече задълбоченост, от развиване на сюжетната линия за „гласовете“, които всъщност не са плод на психическо разстройство, от повече хипотези за мотивите. От средата нататък книгата сякаш се превръща в обикновен екшън и драстично се разминава с обещаното на задната корица.

Признавам, идеята на „Написано с кръв“ е много добра, но за съжаление изпълнението беше на средно ниво – липсва напрежение, очаквани обрати, линейно действие (макар и динамично) и множество пропуснати възможности Картър да предизвика полазване на тръпки у читателя. Последното не знам дали е недостатък на стила на писане или авторът е решил книгите му да са една идея не толкова зловещи, тъй като самият той завършва криминална психология и предполагам, че би могъл да ни представя много по-сложно изградени, многопластови серийни убийци. От друга страна пък просто може да набляга на описването на психопатологията, а не толкова на това колко отдела има в полицията на Лос Анджелис и каква апаратура използват.

А краят беше банален и нереалистичен. Сякаш завършекът трябваше да е достоен за Холивуд.  И се извинявам предварително, но не мога да си го спестя – Анджела трябваше да умре! Вярвам, че щеше да е доста по-правдоподобно. 

Както сами сте се досетили, „Написано с кръв“ не е от най-добрите трилъри, които съм чела – силно начало, но сякаш към средата и самият Картър е искал да приключи книгата по-бързо. А когато писателят не се справя особено добре с идеите си, читателите също остават със смесени чувства. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Още въздух“ от Джордж Оруел

„Какъв смисъл има да се мъчиш да възкресяваш сцените от детството си? Те не съществуват. Да поемеш още въздух! Но въздух няма. Боклукчийският казан, в който сме натикани, се извисява до небесата. 

Kniga-oshte-vazduh-dzhordzh-oruel

В един момент имах чувството, че не беше писано да довърша тази книга. Отлагах прочитането ѝ на няколко пъти, започнах я – настинах и имах желание единствено да спя, а щом поднових четенето, не успях изцяло да се потопя в историята. Не ме разбирайте погрешно – проблемът беше в мен, не в книгата! В края на годината обичайно изпадам в състояние, в което не ми се чете особено много и ако вече съм започнала книга, малко се насилвам да я завърша. За съжаление, „Още въздух“ беше четивото, хванало ме насред нуждата ми от почивка.

Джордж Боулинг е продавач на застраховки на средна възраст, който живее в средностатистическа английска къща в предградията на Лондон със съпруга и две деца. След като печели пари от залагания, той решава да си вземе отпуска без да уведоми жена си и се връща в селото, където е израснал, за да лови риба в гьол, който помни от преди тридесет години. Уви, гьолът вече го няма, селото се е променило до неузнаваемост, а кулминацията на деня му е случайна бомбардировка.

Имам чувството, че „Още въздух“ някак си се губи измежду най-известните романи на Оруел като „1984“ и „Фермата на животните“. Може би, защото залага на английския реализъм преди Втората световна война, или пък защото е издадена по-рано от споменатите два, не знам, но за себе си открих един по-различен Оруел като писател. 

Първото усещане, което имаш като читател е, че това вероятно е автобиографична творба, защото историята е предадена от първо лице чрез Джордж Боулинг. Но той се превръща в събирателен образ на всички онези хора от средната английска класа, които криво-ляво се справят с живота, рутината на работата и брака ги задушава, остаряването е смачкало поривите им да мечтаят, а в бъдещето ги очакват само разрушения. Чрез „Още въздух“ ние ставаме свидетели на едноличен разказ на мъж, който поема пътуване назад във времето, отчаяно желаейки да си върне безгрижието и оптимизма на детството, което в крайна сметка се оказва невъзможно и донякъде безсмислено.

Сюжетът на книгата е минималистичен, няма много взаимодействие между персонажите, а протагонистът Боулинг ни превежда през собствения си живот на прага на Втората световна война и възхода на тоталитаризма – израстването му в английското село Лоуър Бинфийлд като син на дребен търговец на зърно; участието му в Първата световна война; бракът без любов; примиряването с остаряването; липсата на стремежи и отпуската, прекарана в „новия“ Лоуър Бинфийлд. Но всичко се завърта около централната идея за носталгията по отминалото време – онези идеалистични спомени от младостта, които освен че са безвъзвратно изгубени, са и нереални. Всичко се променя и ние сме само странични наблюдатели без възможност да противодействаме, отчаяно нуждаещи се само от глътка въздух. А Джорд е просто един средностатистически човек, приемащ се какъвто е, но често разочарован от самия себе си, и търсещ линията на най-малко съпротивление. В дадени моменти, не сме ли всички ние такива?!

Без съмнение стилът на Оруел е майсторски с всички описания и изводи, но самото повествование в „Още въздух“ много ми напомняше на „Кланица 5“. Макар да се засягат различни периоди от време и преживяванията на героите, които ни превеждат през историите, да са различни, всъщност изводите са сходни. Но докато Вонегът изгражда един времеви континуум за ужасите от войната, героят на Оруел ни представя по-страшният вариант – войната да не те убие. Да се примириш с живота, който живееш, но и да си в постоянен страх от бъдещето. 

Определено е трудно да се конкретизира какъв точно е романът на Оруел като творба – сатира, антивоенен роман, политическа критика, равносметка на човек на средна възраст или пък мемоарен монолог, но той носи едно тягостно чувство за несигурни времена, които са едновременно много различни от нашите, но и много подобни. И макар краят да е отворен и особен на фона на цялата книга, за съжаление знаем, че каквото и да е решил Джордж Боулинг, той няма да може да избяга от ужасите на войната.

 

„Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго.“

 

„Исках мир и тишина. Мир! Едно време, в Лоуър Бинфийлд, го имахме. Поразказах ви за някогашния ни живот там, преди войната. Не твърдя, че е бил съвършен. Дори смея да кажа, че беше скучен, бавен и вегетативен. Ако щете, бяхме като репи. Само дето репите не живеят в ужас от шефа си, и не будуват до посред нощ, да размишляват върху следващата икономическа криза и следващата война. Носехме мира вътре в себе си.“ 

 

„Какви невероятни неща прави войната с хората. Как понякога ги убива, но което е още по-странно — как понякога не ги убива.“

 

„Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Крий се“ от Лиса Гарднър

Трилътър на Лиса Гарднър "Крий се", втората книга от поредицата за Ди Ди УорънНеведнъж съм споделяла, че част от трилъри, които чета в последната година са издания на SBB Media и често дебна по будките за тях – на много добра цена са и има добри попадения от поредицата „Криминални шедьоври“. Така попаднах на Лиса Гарднър като автор, стилът ѝ до голямата степен ми хареса и реших, че е време да прочета втора нейна книга. В случая грешката е моя, защото се оказа, че съм започнала отзад напред с поредицата ѝ за Ди Ди Уорън – първо прочетох третата книга „Съседът“, а „Крий се“ се оказа втората. Ще видим дали ще стигна до първата или просто ще продължа нататък.  

Цял живот Анабел Грейджър бяга без да знае от какво и от кого. Тя и родителите ѝ са сменили множество имена и градове, но момичето така и не получава обяснение защо. Докато един ден Анабел не решава, че е крайно време да научи истината за самата себе си и от какво се е страхувал толкова баща ѝ, след като полицията открива труп с медальон, на който е изписано нейното име.

Книгата започна доста обещаващо и интригуващо – хлапета случайно се натъкват на подземно помещение в двора на рушаща се психиатрична клиника в Бостън. След като полицията е повикана, разследващите откриват зловеща гледка – шест чувала с тела на момичета, запазени чрез мокро мумифициране. Водеща разследването, сержант Ди Ди Уорън, настоява колегата ѝ щатският полицай Боби Додж да се включи, тъй като местопрестъплението много напомня на друг стар случай, но проблемът е, че извършителят Ричард Ъмбрио вече е мъртъв. Въпреки това, полицията прави пробив след като успява да идентифицират една от жертвите, благодарение на медальон с име. Така Анабел Грейджър разбира от вестника, че е открита мъртва. Но как е възможно, след като Анабел вече е на тридесет и две години и е избрала да се представя с името Таня? 

По отношение на този тип криминални сюжети по-скоро сме свикнали и донякъде очакваме авторът да ни преведе през мислите и мотивите на извършителя и голяма част от повествованието да е от неговата гледна точка. Но в случая на „Крий се“, подходът е по-различен от други трилъри за серийни убийци – цялата история е представена от гледна точка на разследващите. Книгата се фокусира върху действията на полицията, жертвите и последствията за техните семейства. Както и при предната книга, ми направи впечатление, че Гарднър е изключително пунктуална и методична в описанието на процедурите и определено познанията и проучванията ѝ са задълбочени, което носи усещане за правдоподобност, примесена с напрежение и голяма доза неизвестност. 

Историята едновременно се заплита и дава отправна точка на Уорън и Додж след като Анабел решава да разкрие самоличността си пред тях – тя разказва за всички имена, които тя и родителите ѝ са имали, за всеки град, в който са живели, защото семейството ѝ е бягало. Когато е била дете, Анабел е получавала подаръци от непознат, включително и медальона с името ѝ, но тя няма представа защо някой може да я дебне и явно честото местене е продиктувано от опитите на родителите ѝ да я опазят. Макар тази история да не е достоверна за Ди Ди, тъй като „Таня“ няма доказателства, двамата с Додж решават да я срещнат с оцеляла жертва на Ъмбрио, за да се опитат да намерят връзка между двете. Но единственото, което откриват е, че бащата на Анабел се е представял за агент на ФБР, а човекът, който е преследвал семейство Грейджър, не е изчезнал и все още дебне Анабел дори и след 25 години…  

Сюжетът е изпълнен с много събития без обаче да объркват читателя – има логика и последователност, разкриват се мрачни тайни и жестоки престъпления. Хареса ми, че действието е бързо и писателката успява да запази мистерията до края – да, ще предполагате кой е извършителят, какво общо има той с изоставената психиатрична болница и всъщност има убедително обяснение защо не е толковa лесно за полицията да намери отговорите. Освен това, Гарднър е изградила персонажи, които имат дълбочина – имат емоции, проблеми, страхове, желания като всички нас, като едновременно разказва за миналото им и какво общо има то с настоящето. За мен единственият негатив е, че при авторката има тенденция в края прекалено да забърза разкритията, но въпреки това в случая има естествен завършек.

„Крий се“ е един голям пъзел, в който са замесени редица човешки съдби, които имат нужда да намерят своя щастлив край. И макар финалът наистина да е щастлив и да носи надежда, знаем че реалността може да бъде истински ужасяваща. А аз определено бих насочила вниманието си и към следващите книги на Гарднър дори и да не ги чета в хронологичен ред.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„По следите на злото“ от Крис Картър

Корицата на трилъра "По следите на злото", книга 10 от поредицата за Робърт ХънтърТърсейки нови трилъри, все попадах на автора Крис Картър като препоръка и се заинтересувах. Всъщност биографията на Картър е любопитна – завършва криминална психология, но години наред работи като китарист в различни рок групи и едва през 2008 година започва да пише. Но не е изненада, че се насочва именно към трилърите, позовавайки се на опита си като криминален психолог. Та, аз се „запознах“ с Картър като автор едва с „По следите на злото“, която е десетата му книга от поредицата за детектив Робърт Хънтър, така че се надявах да не усещам, че съм пропуснала нещо от предишните. 

Лушън Фолтър е наричан с много имена – зло в човешка форма, най-опасният убиец в историята, най-безмилостният психопат, и представлява истински интерес за криминалните психолози. Но за времето прекарано в затвора, освен че Фолтър успява да планира бягството си до последния детайл, той е обмислил до съвършенство и отмъщението си. Детективът Робърт Хънтър, оглавяващ отдел „Свръхтежки убийства“ към полицията на Лос Анджелис, е човекът отговорен за залавянето на Лушън. А двамата се оказват стари познайници. 

В началото „По следите на злото“ ми вървеше трудно до към 35-та глава. Действието ми беше малко мудно, на места книгата беше твърде описателна и някак си не можах да се потопя в историята. След това обаче, интересът ми се събуди, но общо взето настроенията „харесва ми-не ми харесва“ съпровождаха четенето ми до края. Поради високите читателски оценки, имам чувството, че не съм попаднала на най-доброто, на което е способен Картър, а и мнението ми определено е субективно, тъй като се оказва, че тази книга е продължение на шестата „Престъпен ум“.

Робърт Хънтър е умел детектив, чиято работа е да разследва най-тежките престъпления. Методичен, с бърза мисъл, логичен, сякаш името му предопределя какво да очакваме от него – hunter (хънтър) означава „ловец“ на английски, така че се получава интересна връзка между същността на Робърт и професията, която е избрал. Двамата с Лушън обаче се познават много отпреди бягството – били са съквартиранти в университета, където Робърт попада още като тийнейджър, благодарение на необикновени си заложби, а Фолтър е единственият му приятел и му помага да възмъжее. Сега, Лосанджелиската полиция, Маршалската служба на Съединените щати и ФБР трябва отново да заловят най-опасния сериен убиец в историята. Лушън е свръхинтелигентен, майстор на преобразяването, изкусен манипулатор и лишен от всякакви емоции – за него убийствата са просто експеримент. Следва игра на котка и мишка, взривове, жертви и финална среща между Хънтър и Фолтър. Но Лушън пропуска една много важна подробност – Робърт го познава добре и само неговият интелект може да му съперничи. 

Като цяло, ми хареса методичността на Картър по отношение на сюжета – кратки глави с редуване на перспективите между детектива и беглеца, няма нелогични обрати, действието е съсредоточено върху повторното залавяне на серийния убиец, въпреки че службите за сигурност на САЩ са непрекъснато няколко крачки след него и макар да не е много задълбочено, ни се припомня животът до момента на част от героите, ако все пак не сме чели предходните книги. Но основното, което ми липсваше, беше напрежението, което си е важна част от този тип трилъри – всичко се случваше по-скоро плавно, последователно и има предвидимост. Освен това на моменти разказът е твърде детайлен – например, когато Картър описва неща свързани с психология, биология, химични реакции – сякаш параграфите са копирани направо от някой учебник и генерално се различават от стила на фикцията. Има множество повторения, и то в цялата книга – мисли и факти са споменати в един абзац, след това повторени в следващия параграф, след което отново присъстват в някой от диалозите. В тази връзка, многократно се споменава, че Лушън е „зло в човешка форма“, но някак си липсва доказателството за това освен в една-две сцени. Не успях да усетя, че той е по-зъл и жесток от всеки друг сериен убиец – би могло да има поне една глава с преповтарянето на неговите престъпления, при положение че дори партньорът на Хънтър не е наясно кой точно е Фолтър. 

И все пак, книгата не е лоша, тъй като залага по-скоро на психологическата „игра“ между полиция и избягал психопат и това някак си се обобщава с финала – интересен, добре премислен и дава завършек на цялата история. Но, да, на мен ми липсваше предисторията и не можах напълно да се потопя в сюжета и се надявам все пак да се присъединя към редицата почитатели на Картър след като прочета и „Написано с кръв“.

 

„Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш? Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Хроника на една предизвестена смърт“ от Габриел Гарсия Маркес

„Никога не е имало по-предизвестена смърт.“

Книгата Хроника на една предизвестена смърт върху дървена маса, заобиколена от пера и растенияНе мога да се сетя за много писатели, които толкова майсторски да си служат с езика и да превърнат една хроника за убийство в толкова пленяваща творба от литературна гледна точка. Разбира се, Габриел Гарсия Маркес е един от тях.  И да, „Хроника на една предизвестена смърт“ е точно това, което обещава заглавието. 

Години по-късно, разказвач ни превежда през събитията от съдбоносния ден, в който Сантяго Насар е убит, чрез спомените на жителите в селото, бавно изграждайки картината на това „кой“ и „защо“ е извършил този ужасен акт. В престъплението обаче няма мистерия – случва се посред бял ден, а извършители са двама братя, които разбират, че сестра им Анхела е била обезчестена от Насар. Иронията е, че цялото село е знаело за намеренията на братят Викарио, но никой не се опитва истински да предотврати трагедията.

Не знам как да определя книгата с нейните 86 страници (по моето издание) – дали е роман, дали е новела, повест, или пък разказ – не съм сигурна. Но съм сигурна, че „Хроника на една предизвестена смърт“ е пример за твърде кратко произведение и то в най-добрия смисъл. Стилът на Маркес те омагьосва и те потапя в живота на неназовано южноамериканско село – култура, мистицизъм, религия, много, много герои с интересна символика в имената си, но в центъра на историята е не самото деяние, а реакцията на обществото. За някои убийството е оправдано, защото е въпрос на чест, други се опитват с разговор да разубедят близнаците Педро и Пабло, а трети обикалят, за да предупредят Сантяго, но не го откриват. Така сянката на убийството пада върху всички и има отражение върху животите им, а съмнението, че всички те са съучастници, не ги напуска до сетния им ден. За толкова кратка творба впечатляващото е, че има завършеност – от самото начало знаем кои са участниците в драмата и знаем какво се е случило с тях в годините, и неизменно присъства един от ембематичните похвати на Маркес за мен – цикличност. Животът е просто един кръговрат.

Тази история има много аспекти – психологически, морални, социални, криминални, символични, но за мен основното е, че „Хроника на една предизвестена смърт“ е своеобразен шедьовър в изкуството да разказваш история – увлекателно, детайлно, едновременно документално, но и силно емоционално. А преводът на Емилия Юлзари е брилянтен.

Има вероятност тази творба на Маркес да не ви хареса, заради своята семплост и заради времената, в които честта е била движещата сила. Но ако надникнем отвъд, ще видим, че всичко това има много по-дълбок смисъл, а всички ние сме просто безмълвни наблюдатели.

 

„… няма по-тъжно място в живота от едно празно легло.“

 

„…въпросите на честта са свята област, до която имат достъп само действащите лица в драмата.“

 

„Фаталността ни прави невидима.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Кестеновия човек“ от Сьорен Свайструп

Трилърът "Кестеновия човек" с кестени и кестеново листоАко трябва да съм честна понякога умишлено изоставам с четенето на много нашумели книги, тъй като няма как да не бъда повлияна от многобройните положителни отзиви. И макар въз основа на тях понякога да купувам дадена книга, често имам чувството, че мненията не са особено обективни, а винаги съм държала сама да си създавам впечатление. Така бавно, но славно, стигнах и до поредния хит-трилър от скандинавски писател, а именно дебютът на Сьорен Свайструп „Кестеновия човек“. 

Историята започва преди тридесет години, когато фермерско семейство е жестоко избито, заедно с детектив, който скоро се пенсионира. В наши дни пък се запознаваме с Ная Тулин и Марк Хес, които с неохота разбират, че са партньори в разследването на две убийства на жени, до чийто трупове има поставени кестенови човечета. Жертвите са обезобразени, с отрязани крайници, а евентуалната следа към серийния убиец се оказва изненадваща – върху човечетата са открити отпечатъците на мъртвата дъщеря на министър.

В началото „Кестеновия човек“ не ми спореше особено – бях изморена, четях предимно преди заспиване, защото нямах много време през деня, струваше ми се, че липсва особено развитие и Тулин и Хес само се лутат насам-натам. Но постепенно и неусетно сюжетът се задълбочава и макар да има обрат почти на всяка следващата страница, историята изглежда консистентна. Първата книга на Сьорен Свайструп определено е силна заявка и моите очаквания към него като автор вече са високи. Стилът му е интригуващ, с много графично описани детайли и ми направи силно впечатление колко живо описва мрачния, студен и снежен Копенхаген, който идеално пасва и допринася за зловещия разказ за убийства, малтретиране, тормоз и провалящата се система за социална помощ.

Трилърът започва с масово убийство през 1989 година, извършено от дете – не знаем кое е то, какво точно се е случило, но сме сигурни, че това ще изиграе основна роля в развитието на книгата. Прехвърляйки се в наши дни, се запознаваме с Ная Тулин и Марк Хес. Ная е самотна майка, вглъбена в работата си, а Хес е изпратен обратно в Копенхаген заради разследване на работата му в Европол. По стечения на обстоятелствата и въпреки липсата на симпатии един към друг, заедно започват да разследват убийствата на Ан Сайер-Ларсен и Лора Киер. Разбира се, въпросителните са много повече от отговорите – жените нямат връзка помежду си, освен че децата и на двете са били малтретирани; и двете са с отрязани крайници; и до двете тела убиецът оставя своя подпис – кестеново човече. „Отделът за разследване на престъпления срещу личността“ прави всичко възможно да разгадае кой е серийният убиец, макар да са в задънена улица – нямат заподозрян, а улики сочат към вече приключения случай с изчезването на Кристин Хартунг, дъщерята на социалния министър Роза Хартунг. И докато разследващите се опитват да свържат точките, „Кестеновия човек“ взима още жертви.   

„Кестеновия човек“ като книга има всички елементи на скандинавския ноар – престъпленията са ужасяващи, детективите не са свръхчовеци, а обстановката е тъмна, потискаща и мрачна. История е разказана чрез няколко гледни точки и кратки глави, което за мен е огромен плюс, тъй като улеснява четенето – има някаква завършеност до там, докъдето спреш да четеш, а и не изпадаш в ситуация, в която забравяш какво си прочел, тъй като се случват прекалено много неща. Да, образите, които са ни представени малко или много са клишета – добре изглеждаща жена-детектив, която е брилянтна в работата си, но се проваля като майка; отличен детектив с минало и емоционални проблеми; „лоши ченгета“, които се опитват да провалят разследването на протагонистите; политици, които се стремят да запазят положението си; Но от друга страна, добро впечатление ми направи това, че Свайструп залага множество „капани“ на читателите – за части от секундата си казваш „ахааа“ и изведнъж получаваш едно напълно конвенционално и правдоподобно продължение на действието, което веднага те изважда от заблудата. 

Но след разкриването на убиеца, за мен нещата тръгнаха малкоооо надолу – прекалено много обяснения, отлагане на финала и добавяне на още малко страници, което си беше ненужно, а и малко не ми станах ясни мотивите. Освен това се зачудих дали писателите проиграват реално бягствата и схватките, които описват, защото върху листовете хартия в повечето случаи ми изглеждат доста нереални? И така единственият негатив за мен всъщност беше краят – очаквах нещо по-интересно, по-изненадващо, и не мога да разбера сантиментите на авторите към главните им герои, които оцеляват винаги. В случая подозирам, че може би дуото Тулин-Хес ще има и други случаи в други книги, но все пак щастливият край не е задължителен.  

Скандинавските автори на трилъри определено успяха да си спечелят място в светлината на прожекторите в последните година и в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани от почитателите на жанрa. Да, по мое мнение, „Кестеновия човек“ има слаби страни и пропуски, които можеха да бъдат избегнати, и е възможно сюжетът да ви се стори познат, но е изграден толкова добре, че книгата просто ще ви хареса. По тази причина, и аз дадох една половинка в повече за звездичките в Goodreads. 

П.П: През 2021 година излезе и сериала „Кестеновия човек“, създаден по книгата, а Свайструп е сценарист и продуцент. И макар екранизацията малко да се различава от книгата, актьорската игра е добра и много естествено са добавени малки детайли, които ги няма в оригиналната история, но допринасят за нея и поне на мен дадоха по-ясна представа за това какво е описвал Свайструп. Така че, ако сте почитатели на скандинавските трилъри и ноар атмосферата, вярвам че ще ви хареса дори и да не сте чели книгата. ⁠


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Девиците“ от Алекс Майкълидис

Книгата Девиците от Алекс Майкълидис върху дървена маса, заобиколена с книги с древногръцка лирица и сухи цветове от орхидея

Много се изненадах и зарадвах, когато разбрах, че „Девиците“ е издадена на български толкова скоро след официалното излизане, тъй като след „Останалото е мълчание“ имах наистина високи очаквания към втората книга на Алекс Майкълидис. 

Мариана Андрос получава обаждане от племенницата си Зоуи, което я кара веднага да замине за Кеймбридж. Близката приятелка и състудентка на Зоуи Тара е открита мъртва, а мотивите и извършителят са неизвестни. И докато полицията разследва, Мариана е убедена, че знае кой е убиецът, но въпросът е може ли да го докаже. А убийствата продължават.

Трудно ми е да изразя мнението си за „Девиците“ без да преминавам в краен негативизъм, тъй като съм едновременно разочарована и ме е яд, защото на теория идеята на книгата е чудесна и обещаваща – трилър-мистерия, изграден въз основа на древногръцки митове, легенди и трагедии.  Мариана е групов терапевт, опитваща се да преодолее загубата на съпруга си и насочва цялата си енергия в разкриването на убийствата. Едуард Фоска пък е обаятелен, самоуверен американец, който успява да въздейства особено силно на жените. Професор Фоска преподава гръцка трагедия в колежа „Сейнт Кристофър“ и сформира специална група за особено обещаващи студентки, наречени „Девиците“. Някои го оприличават на култ, за други е просто академична група, но след убийството на второ момиче, Мариана е повече от сигурна, че извършителят е именно харизматичният професор. 

На практика обаче, се сетих за „проклятието на втората книга“. Да, „Девиците“ е интересна и добра, но по-скоро на средно ниво, и слабите ѝ страни си проличават. В книгата ми липсваше дълбочина – в стила на писане, в сюжета, в разкритията. Очакванията ми за мистериите са по-скоро да има действие, обрати – било то и несполучливи, но в случая начинът, по който беше развита и предадена историята, сякаш се плъзгаше по равна плоскост – слаби персонажи, вяли диалозите, липсваше напрежение, а авторът толкова усилено се старае да те насочи в грешна посока за извършителя на престъпленията, че е много вероятно да се усетиш преди края.

От друга страна, тези неща донякъде се компенсираха от кратките глави, което прави четенето леко, и от интересното и уместно вмъкване на легендите за Деметра, Персефона, Елевзински мистерии, препратки към литературни произведения, както и страници от нечий дневник. Прибавяйки ги към добре описаната мрачна атмосфера, се получава това усещане за мистерия и очакване за трагедия.

За съжаление обаче, цялостното ми впечатление беше, че в историята липсваше консистентност и интересните детайли не ми бяха достатъчни, за да поддържат интереса ми – повествованието е разделено на части, но на моменти имаш чувството, че няма връзка между тях; Мариана е скърбяща вдовица, но още в началото ни е представена по-скоро като терапевт, което очакваме да играе роля в книгата; впоследствие, обаче, тя не е обрисувана в най-добрата професионална светлина, което пък я прави по-скоро нелогична и безинтересна; полицията е в книгата, защото все пак трябва някой да разследва официално; клони се към алюзията, че Мариана развива обсесия по Фоска, стремейки се да докаже, че е виновен, но ми липсваше психологически ефект; на случаен принцип и без особено значение бяха вкарани пациентите на Андрос, който я следи и студент, който се влюбва в нея, а „Девиците“ можеха да бъдат използвани по по-интересен и дори фатален начин. Забелязах обаче добрата хрумка на Майкълидис към края на книгата да включи персонаж от „Останалото е мълчание“. Но тук ми светна лампичката, че името на Тио/Тео Фейбър е транскрибирано по различен начин, съответно преводачите на двете книги са различни, та си помислих, че проблемът ми с книгата може да е от превода. Потърсих английското издание, зачетох се и не, не е от превода – повествованието си беше в същия телеграфен стил.

А изненадващият обрат се случва чак в самия край на книгата и всъщност финалът изглежда прибързан и претупан, като не стават особено ясни връзката, мотивите и стои неестествено.

Вероятно ще прозвучи много сурово и самонадеяно, но за мен в „Девиците“ има голям пропуснат потенциал, защото първоначалният замисъл е много добър, но сякаш бяха премахнали сърцевината на сюжета в процеса на издаване. Определено не отписвам Майкълидис като писател и много ми се иска евентуалният му трети роман да е доста по-задълбочен и по-усъвършенстван, тъй като има прекалено много автори, които ни предлагат сюжети, които вече сме чели под една или друга форма. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.