Етикет: blog za knigi

„Десет малки негърчета“ от Агата Кристи

„Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства.“

Kniga-Deset malki negarcheta-Agata Kristi Момент за признание: досега не бях прочела една от най-известните книги на Агата Кристи, въпреки че съм ѝ голям почитател. Винаги съм знаела, че славата на „Десет малки негърчета“ не може да е случайност, но по-скоро съм се стремила да чета не толкова популярните произведенията на крими кралицата, и поради тази причина дори съм избягвала да гледам екранизациите на този конкретен роман. Макар обаче заглавието да е въз основа на детска песничка, през всички години от издаването на книгата, то е предизвиквало неодобрение. И след като през 2020 година отново се разбуниха духовете и възникнаха спорове дали то е уместно в днешно време, множество издателства окончателно решиха да издават книгата под заглавието „И тогава не остана никой“.

Десет напълно непознати са поканени от семейство Оуън на малък частен остров край бреговете на Девън, но любопитното е, че никой от групата не познава домакините си. Чакайки мистериозната двойка да се появи, седемте мъже и трите жени получават зловещо обяснение за поканата и научават всъщност какво е общото помежду им – всеки от тях е отговорен за убийство, което е опитал да запази в тайна. Сега обаче е настъпил моментът, един по един, те самите да се превърнат в жертви, точно както е описано в детската песничка „Десет малки негърчета“. И единственото сигурно нещо е, че само мъртвите са извън подозрение.

Още от първата страница можете да разберете защо това се счита за един от шедьоврите на Кристи. Историята се разлива по страниците и с неповторимия си стил, писателката изгражда много сложна история за вината, възмездието и последствията от собствените ни постъпки. В тази книга няма да срещнете най-популярните герои като Поаро или г-ца Марпъл, а само група непознати, всеки от тях отговорен за убийство, което се опитва да запази в тайна. Пристигането им на Негърския остров всъщност може да се приеме като тяхното съдбовно наказание, а идеята за изграждане на сюжета върху детска песничка и последователното следване на стиховете ѝ, е просто брилянта.

И убийство след убийство, най-големият въпрос до самия край си остава – кой измежду десетимата на острова е способен да измисли толкова гениален, но същевременно безмилостен план – праведната мис Емили Брент, учителката Вера Клейторн, доктор Армстронг, безотговорният Антъни Марстън, съдия Уоргрейв, капитан Филип Ломбард, генерал Макартър, мистър Блор, или домашният прислужник и жена му мистър и мисис Роджърс?

Но макар това да е класически роман-мистерия от Кралицата на криминалните истории, има и интересни детайли, които го правят по-различен, носейки му славата на един от брилянтите в короната на Кристи. Писателката наистина задълбава в психологическите детайли, в описанието на атмосферата, в символиката, в характерите, в целия спектър от човешки емоции, постепенно достигайки до прага на лудостта. От друга страна, неусетно те предизвиква да се замислиш дали тези убийства са оправдани, дали са естествено следствие от личните деяния, или целият замисъл е плод на болен ум с мания за величие? Всички тези елементи на мен по-скоро ми напомняха на психологически трилър и бих казала, че това е най-мрачната книга от писателката, която съм чела до момента. Срещаме обаче и един обичаен за Кристи похват – да не подсказва по никакъв начин на читателя кой е извършителят. Това по принцип не е по моя вкус, но в случая дори никой от участниците в сюжета не подозира кой и защо им отмъщава по този начин, което прави сюжета още по-интригуващ.

А финалът е най-големият обрат, който обяснява всичко случило се и най-вече отговаря на въпросите „как“ и „защо“. Интересен, хитър, мрачен, изненадващ и налудничав – това са думите, с които мога да опиша края на „Десет малки негърчета“. Един брилянтно изграден пъзел с един също толкова брилянтен отговор.

В целостта си това е класическа мистерия за убийства, неизвестен мотив, редица заподозрени, уединена обстановка и обрати, които да ви провокират да гадаете. Но за пореден път Агата Кристи доказва, че не е нужно да пише стотици страници сюжет с грандиозна предистория и множество персонажи, за да заинтригува читателя и да не оставите книгата, докато не я завършите. И точно заради това тя си остава ненадмината като Кралицата на криминалните истории и дори споделя в „Агата Кристи. Автобиография“ (изд. Гнездото, 2021): „Книгата се прие добре и получи чудесни рецензии, но най-доволният човек от нея бях самата аз, тъй като знаех по-добре от всеки критик колко трудна беше“.

„Десет малки негърчета похапнаха добре.

Задави се едното, сега са девет те.

Девет малки негърчета до късно поседяха.

Заспа едното непробудно и вече осем бяха.

Осем малки негърчета пътуваха из Девън.

Едното там остана и върнаха се седем.

Седем малки негърчета сякоха дърва.

Съсече се едното, остана без глава.

Шест малки негърчета гощаваха се с мед.

Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.

Пет малки негърчета правото увлече.

Едното стана съдия и четири са вече.

Четири малки негърчета поеха по море.

Заплесна се едно и три са само те.

Три малки негърчета с животните играят.

Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.

Две малки негърчета подскачат край водата.

Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.

Едно малко негърче останало само̀.

Обеси се и ето вече, че няма ни едно.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Съпруга на убиец“ от Виктор Метос

Трилърът "Съпруга на убиец" върху червено-черен фон, до който стоят скъсани листове, пръстени и нож за писма

„Съпруга на убиец“ попадна в полезрението ми случайно заради високите ѝ оценки от читатели. Въпреки това се колебаех за нея поне година-две, защото истината е, че съм доста скептична към трилъри, които почти всички хвалят.

Джесика Ярдли е успешен федерален прокурор, до колкото ѝ е възможно добра майка и бивша съпруга. Бившата съпруга на серийния убиец Тъмния Казанова. Тогавашният ѝ съпруг Еди Кал е осъден за поредица от чудовищни убийства и това клеймо я следва навсякъде, но въпреки това Джесика успява да продължи с живота си. Четиринадесет години след кошмара, който тя преживява обаче, са извършени нови двойни убийства, а по всичко изглежда, че те са дело на подражател на Еди Кал, с когото Ярдли трябва да си сътрудничи. Това я принуждава да се изправи пред най-мрачната част от миналото си, без да подозира, че настоящето ѝ може да бъде още по-ужасяващо.

Бих могла да разделя „Съпруга на убиец“ на две части. В първата, сюжетът се завърта около разследването на няколко двойни убийства, водено от ФБР агентът Кейсън Болдиун. Той моли федералния прокурор Джесика Ярдли да му помогне, но има уловка – участието на Ярдли е условието, което поставя бившият ѝ съпруг, за да сътрудничи на службите. Еди Кал е обаятелен художник и осъден сериен убиец, по-известен с прозвището Тъмния Казанова, очакващ смъртното си наказание. Разбира се, Еди Кал би могъл да даде на специалните агенти и прокуратурата информация и дори насоки за профила на своя последовател Тъмния Казанова-младши, но това което желае най-силно като благодарност за помощта, е не да бъде отменено смъртното му наказание, а да види дъщеря си Тара.

Следва интригуваща комбинация от разследване, надлъгване, семейни кризи, спомени и изненадващи разкрития за най-близките на федерален прокурор Джесика Ярдли. Интересно е, че подходът на Виктор Метос за изграждането на образа на Еди Кал, много ми напомня на серийните убийци като Тед Бънди или Пол Джон Ноулс. Красиви, харизматични, манипулативни, интелигентни и никой не предполага на какво са способни, докато не бъдат заловени. А понякога тези чудовища имат и последователи, които копират престъпленията до най-малкия детайл…

Във втората част пък книгата се развива по-скоро като правен трилър и разкритията стават известни на читателя. Тъмния Казанова-младши е арестуван и точно като Тед Бънди решава да се защитава сам в съда. Макар и юридически гений, дори и той би могъл да бъде надигран в собствената му игра, стига човек да знае къде са слабите му места. А Джесика Ярдли много добре познава серийните убийци – нали е споделяла живота си с такъв.

В цялост, книгата е много добре написана, с баланс между диалог и разказ, с достатъчно динамика и обрати. Опознаваме главния персонаж като силна и издръжлива жена, която е успяла да подреди живота си наново, преди да понесе поредния удар от съдбата. Но макар да не липсваха стереотипи, образът на Ярдли служеше за спойка на историята и останалите второстепенни герои, което поне на мен донесе усещане за консистентност и свързаност на действието. Самият Метос пък успява да вплете в сюжета множество теми, които са отвъд разследването и убийствата: мрачните тайни, от които не можем да избягаме; предателството; силата на семейството; тънката граница между съдебната победа на всяка цена и осъждането на невинен, и може би най-важната – може ли възпитанието да „надвие“ наследените черти. Да, не мога да скрия, че има неправдоподобни моменти, но най-силната страна на „Съпруга на убиец“ е интензитетът на действието и това, че дава теми за размисъл. Всъщност има сюжетни линии, които нямат реална развръзка и много вероятно да имат такава във втората книга „Четвъртата картина“ (която си и купих още преди да завърша тази), но самият финал дава завършеност на историята с обрат. Самата аз продължавам да се чудя дали краят беше наистина силен, или пък по-скоро лошо скалъпен с единствената цел да има изненада, но все още не съм достигнала до заключение по този въпрос.

В интерес на истината, „Съпруга на убиец“ може да ви стори предсказуема и банална на моменти, или недотам задълбочена, особено ако сте почитатели на трилър жанра. Но въпреки това, бързото темпо, обратите и стилът на Метос компенсират недостатъците до голяма степен, и точно поради тези причини бих препоръчала да дадете шанс на книгата.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Птиците“: сборник разкази от Дафни дю Морие

„Тази есен птиците бяха по-неспокойни от всякога, а вълнението им бе по-забележимо, защото дните бяха тихи.“

Kniga-Ptitsite-Dafni dyu Morie „Птиците“ от Дафни дю Морие е книга, която бях наистина нетърпелива да прочета. Постепенно започнах да попълвам личната си библиотека с хорър класики като „Психо“ от Робърт Блох, „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън, „Невидимия“ от Хърбърт Уелс, и нямаше как да пропусна сборника с разкази на английската писателка.

Той съдържа девет кратки истории: „Птиците“, „Сега не гледай“, „Конвоят“, „Миг“, „Целуни ме още веднъж, страннико“, „Сини лещи“, „La Sainte Vierge“, „Гафът“ и „Монте Верита“, но само мога да предполагам, че подборът в изданието на „Лабиринт“ е направен от редактора или от самото издателство, защото не се придържа към съдържанието на никой от оригиналните сборници с разкази от Дю Морие. Как точно е направена селекцията обаче, няма никакво значение в случая, защото тя е наистина добра. Благодарение на преводите на Мариана Шипковенска, Олег Димитров и Емилия Л. Масларова се потапяме в едновременно мистериозни, фантастични и мрачни сюжети, в които по мое мнение няма и една излишна дума, и които потвърждават репутацията на писателката Дафни дю Морие на майстор в разказването на истории.

Първият и най-популярният от разказите е „Птиците“. Тази кратка, пасторална и кошмарна история дължи славата си не само на майсторският писателски стил на Дю Морие, но и на режисирания от Хичкок филм с едноименното заглавие. В сюжета се разказва за семейство, което се опитва да превърне дома си в крепост, за да се опази от нападенията на все по-агресивните птици, които са повлияни от мистериозни сили.

Писателката всъщност рисува истински картини с думи – описанията и надграждането в историята са запленяващи и самата Дю Морие изключително умело си играе с чувството за терор и неизбежност. И макар краят да е отворен и само да предполагаме какво се е случило със семейство Хокън, определено мога да кажа, че след като прочетете разказа никога повече няма да гледате по същия начин на ятата птици.

„Нат ги слушаше как цепят дървото и се запита колко ли милиони години памет са запечатани в тези малки мозъци зад пробождащите човки и пронизващите очи, която беше пробудила сега инстинкта им да унищожат човечеството с изкусната сръчност и точността на машини.“

Следващият разказ в сборника е „Сега не гледай“. В него се запознаваме с Джон и Лора, които са във Венеция и се опитват да се възстановят след загубата на дъщеря им Кристин. Тяхната почивка обаче придобива необичаен обрат, когато срещат две сестри-близначки в кафене. Едната от тях е сляпа и твърди, че вижда починалото дете да седи с родителите си на близката маса и че Джон притежава способността да вижда бъдещето. Мъжът подминава казаното с голяма доза скептицизъм и не се вслушва в думите на сляпата близначка, че духът на Кристин се опитва да ги предупреди, че са в сериозна опасност, ако останат във Венеция.

Основната тема във втория разказ е скръбта по загубата на дете, комбинирана със свръхестественото и мистериозното. Но дали това е необичайна житейската история на опечалена майка, която търси утеха във видения, или е история за това, че понякога трябва да повярваме в необяснимото – читателя сам трябва да прецени, но Дю Морие е сътворила истински шедьовър с бавно надграждащо се напрежение и изненадващ край.

Третият разказ е „Конвоят“ – военноморска история от Втората световна война за британски кораб, който се опитва да изпревари немска подводница. Ще си кажете, че тази история не е нещо особено, нали? Писателката обаче ни поднася изненада и добавя една идея призрачност, защото кораба се насочва към мъгла и помощникът Блънт сключват сделка с необичаен кораб.

В „Миг“ прекарваме един необикновен ден с мисис Елис. Или светът се е сбъркал, или тя просто не е тази, за която се представя? Е, отговорът научаваме накрая и самата история е по-скоро мистерия, но писателката отново много майсторски разгръща повествование, позволявайки ни да опознаем героя, неговите житейски несгоди и терзания, и си заинтригуван да продължиш да четеш, макар да подозираш какъв е финалът.

„Целуни ме още веднъж, страннико“ ни въвежда в една на пръв поглед красива любовна история с неочакван обрат. Добродушен и срамежлив мъж се влюбва в непознато, червенокосо момиче с поглед на котка, и опитвайки се да прекара възможно най-много време с нея, я следва до гробищата посред нощ.

Този разказ всъщност е силно повлиян от Втората световна война, но писателката успява да му предаде мистериозния и хорър оттенък благодарение само на няколко реплики. И макар финалът да е напълно очакван и предсказуем, все пак те натъжава заради всички разбити сърца.

„Сини лещи“ пък ни пренася в ужасяващия следоперативен кошмар на мисис Уест, която „проглежда“ отново след операция на очите. Лекарите ѝ поставят временни лещи, които оцветяват всичко в синьо, но самата пациентка успява да види истинската същност на хората около себе си, което е изпитание за психиката ѝ.

Четейки разказа, имах чувството, че вече съм го чела или много ми напомня на друго произведение, но в тази психофантастична история големият въпрос е дали персоналът в болницата провежда някакъв експеримент или всичко случващо се е психологическа игра, защото Марда Уест не може да повярва на очите си. Ние също като читатели не можем да повярваме, но ако се поставите на мястото на пациентката, няма как да не се запитате как бихте реагирали?

„La Sainte Vierge“ всъщност е много кратка история за вярата и за още нещо… Мари толкова отчаяно се моли за благополучното завръщане на любимия си Жан на Пресветата Дева, че преживява блажено видение с Богородица, която обгръща рибаря. Самата Мари смята това за висш знак за закрила, но дали просто не вижда това, което най-силно желае? Не бих могла да разкрия повече, но поне мога да споделя, че чрез този разказ си проличава истинската магия на Дю Морие – да създаде сюжет, който е толкова предсказуем, че всъщност е непредсказуем. Може би написаното не ви звучи логично, но ще имате толкова много предположения за финала и все пак ще се изненадате.

Сборникът продължава с разказа „Гафът“, който е за случайностите в живота, но не от онези щастливите. Или по-скоро е за съвпаденията, които объркват нечий живот – от една страна са комични, от друга драматични, и се питаш ти ли си допуснал гаф без да осъзнаваш, или погледнато от страни, си направил добро.

„Колко ли хора са си съсипали живота само защото за миг са били нетактични? Неподходяща дума в неподходящ момент, и край на всички мечти. Колкото и да са съжалявали, не са могли да направят нищо. Казана дума, хвърлен камък. Няма как да я върнеш назад.“

За финал е оставен „Монте Верита“, който е и най-дългият разказ. Планинар си спомня странното изчезване на Ана, съпругата на най-добрия му приятел Виктор, докато двойката изкачва непознатия връх Монте Верита. Споменатото място излъчва странен магнетизъм и в същото време се носят всякакви слухове за общност от просветени, която обитава местността. Всъщност, загубата и обсебващото търсене около този мистериозен връх ще разкрият истинските желания на героите за един по-различен живот.

Аз по-скоро бих определила „Монте Верита“ като повест, но това няма никакво значение, защото историята е великолепно написана. Загадъчна, без излишни обяснения и детайли, и оставя място за интерпретациите от читателя. Дали английската писателка е надникнала в онези съкровени желания, които потискаме, дали търсенето на истината не носи само нещастие, дали стремежа да достигнем невъзможното е наистина необходим – преценете сами.

„Не съм по разсъжденията, никога не съм бил. Но от едно време, когато ходех по планините, знам: там се доближаваме най-много до Съществото, каквото и да е то, което направлява съдбата ни.“

Поглеждайки сборника в цялост, определено мога да кажа, че Дафни дю Морие е абсолютен майстор на късия разказ. Всяка история те пренася в различен свят, едновременно с което писателката изгражда изключително правдоподобни персонажи, които опознаваш в малко страници, успява да извади на показ ужасите и желанията, които са само в ума ни, и да предизвика въображението. Разбира се, като всеки сборник с разкази, и „Птиците“ има добри и не толкова добри истории, но моите лични фаворити са: „Птиците“, „La Sainte Vierge“, „Целуни ме още веднъж, страннико“ и „Монте Верита“. Все пак не мога да не отбележа, че заради „Птиците“, Дафни дю Морие е популярна като хорър писател, но чрез този сборник виждаме много повече от нейния талант и аз определено ще наваксам с останалите книги от авторката.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Синът“ от Ю Несбьо

Kniga-Sinat-Yu Nesbyo Макар да се присъединих в редиците на почитателите на Ю Несбьо с прочитането на „Жажда“, останах малко разочарована от последната книга за Хари Хуле „Нож“. И все пак очаквах с нетърпение какво още може да ни предложи авторът, въпреки че досега не съм имала възможност да наваксам с поредицата за небезизвестния разследващ полицай. И тогава от Емас издадоха самостоятелния роман „Синът“, който по моя си традиция, изчака две години в библиотеката преди да бъде прочетен.

Сони Лофтхюс е в началото на трийсетте си години, но е прекарал в затвора близо половината си живот за престъпления, които не е извършил. В замяна на самопризнания си, получава редовни доставки на хероин и надзирателите подхранват вярванията на другите затворници, че той притежава дарба да лекува и опрощава грехове. Сегашното положение на Сони е следствие на самоубийството на баща му, предпочел смъртта пред публичното разобличаване като корумпирано ченге. Но при една неочаквана изповед, младият мъж научава цялата истина и е време да отмъсти на всички замесени – адвокати, полицаи и дори затворническия свещеник, чиято цел е да го държат надрусан и зад решетките. А над всички тях стои фигурата на Близнака, престъпният бос на Осло.

Това, което увлича читателя в книгите на Несбьо, е стилът – методичен, описателен, задълбаващ в историята и постепенно разгръщащ действието, достигайки до кулминацията и развръзката. Даже прекалено бавно за моя вкус в случая на „Синът“ и по тази причина интересът ми беше на приливи и отливи. Първата част не ме спечели особено и продължих да чета, само защото е книга на скандинавския писател. Персонажите ми се струваха прекалено много и това ме объркваше, нямаше голямо развитие, но пък плюсът беше, че като читател си въведен в историята на Сони Лофтхюс.

Осъден, поемайки вината за чужди престъпления, Сони Лофтхюс избира предсказуемия живот в затвора пред свободата след като става наркозависим след самоубийството на баща му. Аб Лофтхюс е разобличен като корумпиран полицай и това белязва живота на сина му, който предпочита да не мисли за миналото и изживява половината си живот в наркотичен делириум зад решетките. Но Сони си спечелва славата на човек, който притежава дарбата да опрощава греховете на затворниците, а те на свои ред са готови да му споделят всичко, само за да изпитат облекчение. Именно по време на една неочаквана изповед Синът научава истината за смъртта на баща си и организира собственото си бягство от затвора, за да си отмъсти.

В тази история има и още един основен герой – Симон Кефас. Бивш партньор и най-добър приятел на Аб Лофтхюз, искащ повече от всичко иска да защити Сони от последствията от собствените му действия, затова трябва да го открие преди всички замесени с Близнака. Самият Кефас не е най-добрият съюзник, който може да има Сони, тъй като преди години полицаят губи добрата си репутация заради пристрастеност към хазарта, а хората по високите етажи му припомнят този факт ежедневно. Но това е по-малкият проблем. Симон се нуждае от непосилно голяма сума пари, защото има опасност съпругата му да загуби зрението си. Именно престъпния бос Близнака му предлага помощ с този належащ финансов въпрос, но само при условие, че полицаят му предаде Сони. Въпросът е дали Кефас ще се съгласи, знаейки че няма как по друг начин да спаси любимата си Елсе, или дългът към семейство Лофтхюс ще надделее?

Самото повествование е разказано от гледна точка на двамата персонажи и читателят може да проследи развитието както на издирването на Сони от страна на полицията, така и неговата лична вендета. Интересното в случая е, че Несбьо изгражда двама несъвършени, вземащи грешни решения и интригуващи герои, които хипотетично трябва да са от двете страни на закона, но в крайна сметка трудно можете да решите на чия страна бихте застанали. Но по мое мнение не се опитвайте да търсите напрежението и обратите, които са обичайни за книгите на скандинавския писател. За мен лично сюжетът не беше достатъчно увлекателен, около средата вече става предсказуем, а и имаше някои нереалистични аспекта, като например това, че Сони употребява наркотици повече от десетилетие, изведнъж спира, бяга от затвора, превръща се в неуловим убиец и междувременно се влюбва. Но въпреки това, Несбьо успява реалистично да предаде усещането за скандинавски ноар и да ти помогне да вникнеш по-надълбоко в престъпния свят на Норвегия.

Истината е, че имах високи очаквания, които не се оправдаха глава след глава, затова възложих последните си надежди за обрат в мнението ми на финала. Всъщност едва последните няколко глави изиграха ролята едновременно на завръзка и кулминация и едва тогава наистина нямах търпение да разбера как ще приключи историята. Е, краят не успя да промени цялостното ми впечатление, но все пак плюсът е, че прочетох нещо по-различно от писателя.

За мен лично „Синът“ беше по-слаба книга, сравнявайки я с тези за Хари Хуле. Да, книгата има своите положителни страни и приветствам това, че Несбьо е решил да поеме в нова посока, но моят съвет е да не очаквате задълбочеността и сложността на предишните книги на автора.

„Ами… религията донякъде прилича на застраховката „Пожар и природни бедствия“. Не разчиташ твърде на нея, но за всеки случай решаваш да пробваш.“

„А злото наподобява туморна клетка, която се размножава и заразява здравите, ухапва ги като вампир и ги вербува да се включат в разкапването на цялото. Веднъж ухапан, никой не се измъква. Никой.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Невидимия“ от Хърбърт Уелс

„Аз съм най-обикновен човек… човек, когото познавахте, само че съм невидим.“

Kniga-Nevidimia-Harbart Uels Като човек, който не е особено започнат с фантастиката, да прочета три книги в този жанр за една година си е истинско постижение за мен. Започнах от антологията с фентъзи и фантастични разкази „Разбойници“, който „отлежаваше“ в библиотеката ми от 2018 година, а през лятото прочетох и „Война на световете“. Сега дойде моментът и за втората книга от Хърбърт Уелс, която си бях набелязала, а именно „Невидимия“.

Мистериозният учен Грифин посвещава кариерата си на оптическата непроницаемост, но случайно създава нещо немислимо – серум, чрез който става невидим. Изпробвайки го върху себе си и превръщайки се в първия невидим човек, физикът очаква признание и слава за невероятното си откритие. Реалността обаче се оказва по-различна. Той среща единствено неразбиране и страх от околните, които бавно го тласкат към ярост и лудост, а това което ще последва е Царство на терора.

Макар сравнително кратка, благодарение на идеята си, „Невидимия“ е успяла да се превърне в класика както в жанра на ужасите, така и в научната фантастика, чиито елементи писателят е съчетал. Чрез линейно, съсредоточено върху сюжета, без отклонения и догадки повествование, Хърбърт Уелс постепенно ни превежда през отрязък от време в живота на г-н Грифин – физик, станал първия невидим човек, чиято мания за величие прераства в неконтролируема ярост. Неоценен, отблъснат от обществото и преследван заради своето откритие, ученият осъзнава, че единственият начин да получи признанието, което заслужава и едновременно да си отмъсти, е чрез терор и убийства. Макар обаче стилът на писателя да не е особено по вкуса ми със своята описателност и разказ като от страничен наблюдател, както споделих и в мнението си за „Война на световете“, не мога да не оценя и интересните философски и психологически въпроси, които Уелс повдига с книгата си.

Докато в началото на книгата Грифин се бори да запази своята тайна и да оцелее, към края неговата личност на учен с брилянти идеи отстъпва пред Невидим Първи – предвестник на Царството на терора, обсебен от идеята за мъст. Можем да помислим, че именно невидимостта е факторът, влошил моралното и психологическо състояние на физика, но дали човек може да се превърне в нещо, което не е? Без солиден морален компас, съдейки от монолога за живота му преди създаването на серума, високомерен, изискващ от другите, без емоционална привързаност към друго човешко същество, без усещане за принадлежност към семейството и без приятели, героят на Уелс се превръща в събирателен образ на разрушителните страни, които притежава необикновената сила като невидимостта, макар писателят да не изказва собственото си мнение. Няма разсъждения за доброто и лошото, няма явно противопоставяне на правилно и грешно или осъждане на постъпки – това е оставено на читателя. И макар вероятно да не изпитвате симпатии към Грифин, краят ще ви остави с чувство на тъга, съжаление и трагичност, а лично за мен това беше най-силният момент от книгата.

До известна степен „Невидимия“ може да ви напомни на романа „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ от Робърт Луис Стивънсън, или на „Франкенщайн“ от Мери Шери, заради изначалната двойственост на личността и проявленията на нашите същности в различни ситуации и условия. От друга страна осъзнавам, че от днешна гледна точка за романа на Уелс има различни мнения – можете да сметнете идеите за наивни, стилът за безинтересен и разказа за муден. Сега си представете как обаче обществото би възприело идеята за невидим човек през 1897 година? С паника, страх и опити да премахнат от живота си това, което не разбират – точно като в случая на Грифин. Именно заради новаторската фантазия на Уелс „Невидимия“ се счита за истинска литературна класика, засягаща темите за властта, морала и науката.

А колкото до моето лично мнение, то е някъде по средата.

„Работиш дълги години, обмисляш, кроиш планове и после някакъв безмозъчен, тъп идиот ти застане на пътя!“

„Мисълта за невменяемост се натрапва сама.“

„През нощта вероятно успя да похапне и поспи, тъй като на сутринта му се възвърна присъствието на духа и пак стана силен, енергичен, гневен и злобен, готов за своята последна голяма битка с целия свят.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Среща в Багдад“ от Агата Кристи

„Както един лекар проверява пулса ти, за да разбере какво е здравословното ти състояние, така и парите са кръвоносният поток, захранваш всяко едно велико движение или кауза.“

Ако сте попадали преди на моя блог, или пък сте преглеждали публикациите, ще забележите, че периодично се завръщам към книгите на Агата Кристи. Опитвам се да наваксам с по-непопулярните ѝ романи покрай предизвикателствата #ReadChristie, а и каквото и да си говорим, мистериите на един от най-продаваните автори на всички времена си остават интригуващи и до ден днешен.

Виктория се влюбва в младия и привлекателен Едуард само след една случайна среща в парка, без дори да разбере фамилията му. Проблемът е, че мистериозният младеж заминава за Багдад по работа, така че госпожица Джоунс трябва да измисли план как да се срещнат отново преди той да я забрави. И съдбата ѝ се усмихва – тя наистина заминава за столицата на Ирак, но не би могла да предположи в какво ще се забърка.

Ако сте чели книги от Агата Кристи, когато започнете „Среща в Багдад“, ще забележите, че тази е нетипична за писателката, защото по-скоро ще ви напомни за шпионски трилър, отколкото за обичайните ѝ мистерии. Конспирации, убийства, измами, заплахи за война – на кого изобщо може да се вярва в този сюжет?

В центъра е младата Виктория Джоунс и макар заминаването ѝ в Багдад в търсене на любовта да звучи много романтично, пристигайки се изправя пред реалността без пари, без познати и не знаейки как точно да открие възлюбения си Едуард. Но нейният непреклонен дух и проницателност ѝ помагат да оцелява при най-неочаквани обстоятелства. Няколко самоличности по-късно, намушкан с нож мъж, заплахи и отвличане, Виктория се озовава при разкопките в град Тел Асуад, ръководени от археолога доктор Поунсфут Джоунс. В този момент обаче започваме да се чудим коя всъщност е тя: „…преследвана героиня или авантюристка и злодейка?“. Дали е жена, която просто попада на неправилното място в неправилния момент, дали е част от комунистическия заговор за нов световен ред и дали е възможно всички тези съвпадения около нея наистина да са случайни?

Самата книга е самостоятелна, ако мога така да се изразя, и няма да срещнете познатите персонажи като Еркюл Поаро или г-ца Марпъл, но пък ставаш част от история за Студената война и град Багдад от ’50-те години. За съжаление столицата на Ирак, за която ни разказва Кристи, не е такава каквато я познаваме в днешно време, но нека не забравяме, че до 1958 година в действителност британците са контролирали страната. Всъщност след тежкия си развод с Арчи Кристи, писателката предприема първото си пътуване до Багдад през 1928 г. и се влюбва както в древните места на Ирак, така и в археолога Макс Малоуън, затова и историческите забележителности и археологията са често срещани теми в романите ѝ.

Не мога обаче да излъжа, че предпочитам класическите романи от типа „кой го извърши“, написани от Кристи, защото нямах усещане, че „Среща в Багдад“ е писана от нея. През по-голямата част от книгата имах чувството, че писателката е нямала енергията (или желанието) да обвие сюжета в мистерия и да се получи добре разказана история, има множество герои, които те объркват, но някак си нямаха дълбочина, липсваха ми детайли за културата в Ирак и имах подозрения кой е главният злодей от самото начало. В един момент книгата малко ми доскуча, не можах много добре да проследя идеята, към края пак стана интересна, но като цяло я четох много по-дълго от обикновено – по принцип нямам търпение да се разкрие престъплението или конспирацията, макар да има неизвестни до края, но в този случай ме обзе чувство за монотонност. Най-големият проблем за мен самата беше, че се губех в историята, тъй като героите и различните нишки на сюжета сякаш не бяха свързани през по-голямата част от него – различни места, случки, подозрения, второстепенни персонажи, които нямат голяма роля в случващото се. Е, да, в края всичко се изяснява чрез няколко интересни обрата, но финалът не носи желания ефект на изненада, а и като читател аз лично вече бяха загубила интереса си към развръзката.

Като почитател на Кристи с нежелание си признавам, че „Среща в Багдад“ ме разочарова и стигам до извода, че приключенско-шпионските романи не са силната ѝ страна. Историята е заплетена, но не те запленява, не си заинтригуван от персонажите и определени стереотипи за арабите оставят лошо впечатление. Донякъде разбирам защо конкретно тази книга не е от най-популярните творби на Кристи и аз лично ще се придържам към романите ѝ за убийства, мистериозни отрови и разследвания на детективи.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Война на световете“ от Хърбърт Уелс

„Никой не помисляше за по-старите светове като източник на опасност за човечеството или ако помисляше, отхвърляше като невъзможно и невероятно предположението, че на тях има живот.“

Kniga-voyna-na-svetovete-harbart-uels Нека започна с това, че ако сте гледали холивудската продукция „Война на световете“, филмът всъщност използва само фрагменти от книгата, препредавайки основната идея под режисурата на Спилбърг. Има и няколко създадени сериала по книгата на Уелс, които далечно се доближават до нея, предвид че повечето режисьори и сценаристи решават, че действието ще се случва в настоящето или в бъдещето. Поне трите серии на BBC от 2019 запазиха оригиналния замисъл за извънземно нападение през последните години на деветнадесетия век, но пък този сериал имаше съвсем други проблеми. И макар тази информация да няма толкова важна връзка с книгата, Хърбърт Уелс попада в списъка с писатели-фантасти, чиято фантазия очевидно не би могла да бъде пресъздадена по най-добрия начин на малкия или големия екран до този момент.

Когато обгорени цилиндри започват да падат от небето на различни места в Обединеното кралство, на всички им звучи като новинарска измислица, но все пак любопитството у хората надделява и наобикаляйки огромните дупки, чакат да видят какво ще се случи. Докато в един момент обаче цилиндрите започват да се отварят и паниката и ужасът завладяват населението. Появилите се огромни механични триподи изгарят всички по пътя си с топлинен лъч, войската е безсилна, а хората на Земята трябва да се примирят с перспективата за края на човешката цивилизация и началото на Марсианското управление.

Признавам, че не ми се случва особено често да чета научнофантастични книги – така и не успях да се заинтересувам достатъчно силно от този жанр покрай няколкото прочетени произведения през годините. Но къде от чисто любопитство, къде от личен интерес да се запозная с класиките в жанра, периодично се разравям в семейната библиотека. В тази връзка „Война на световете“ от Хърбърт Уелс определено е била новаторска, когато е издадена през 1898 година, всявайки страх с „грамадни паякообразни машини, близо сто фута високи, способни да развиват скоростта на бърз влак и да изстрелват лъч с извънредно висока температура“, които нападат Обединеното кралство в късния викториански период. Но за съжаление читателите, които се запознаваме с книгата много години по-късно, се потапяме в една идея, която е била експлоатирана безброй пъти както в литературата, така и в киното.

Сама по себе си, „Война на световете“ се дели на две части – първата книга описва как е започнало нападението и как хората от Уейнбридж, Шепъртън, Лондон, Съри се опитват да избягат без да знаят накъде, а във втората се преминава към случващото след превземането на Обединеното кралство от смъртоносните машини. Много вероятно от самото начало да ви направи впечатление, че героите си нямат имена – самата аз се връщах назад в текста и се чудех дали не съм пропуснала споменаването им, но случаят не беше такъв. Всъщност цялото повествование е предадено от първо лице, от гледната точка на писателя на книгата, който в по-голямата част излага личната си история – раздялата със съпругата му, бягството от селцето, премеждията докато се придвижва, укриването в полуразрушена къща заедно с викарий, наблюдаването на триподите. Обрисовката на обстановката и инвазията е изключително детайлна, но в действителност този неназован разказвач не споменава нищо за чувствата си – само преразказва какво вижда, какво прави и кое как изглежда. Това само по себе си е интересна подробност за разказа в първо лице, поне по мое мнение, тъй като Уелс ни представя главен герой, с когото трудно можем да се идентифицираме и да съпреживяваме. Освен това, авторът на „Война на световете“ в един момент съвсем излиза от рамката на стандартния разказвач от първо лице, защото незнайният писател по философски въпроси препредава неща, които дори не е виждал или не би могъл да знае – в продължение на няколко глави не само че ни разказва всичко което брат му е направил, но споделя и какви са били мислите и чувствата му. И така смесвайки фантастика, ужаси и чисто екзистенциални въпроси, Уелс ни поднася история за хаос и унищожение.

Но въпреки интересните писателски решения, повествованието е почти изцяло под фо̀рмата на свързан текст – хроника на случващото се, разделена на глави. Няма да си спестя откровението, че това винаги ми е било проблем и за мен бяха натоварващи липсата на пряка реч и персонални имена. Когато обаче споделих затрудненията си с татко и че на моменти просто се губех в изреченията, той изказа интересна гледна точка, че писателите-фантасти имат толкова добре развита фантазия, че могат да описват всичко в свързан текст без да го разнообразяват с диалози, което като се замисля е точно така. Все пак, противно на личните ми читателски предпочитания, реших да продължа с четенето, защото ми беше изключително любопитно какво се случва в края на „страховития“ разказ за инвазията на марсианците и загиващите земляни. Всъщност последните три глави ми бяха най-интересни, а завършекът беше подходящ сам по себе си – щастлив и плашещ едновременно.

Истината обаче е, че от самото начало „Война на световете“ не беше моята книга – липсваше ми елементът на страх, на заплаха, най-вече заради форма̀та на повествованието, тъй като липсват и герои, с които да преживяваш ужаса на инвазията. Но въпреки това, прочитайки я, ми се струва все по-наивно да вярваме, че сме висшите създания във вселената и неизменно се питам възможно ли е научната фантастика да се превърне в реалност?

„Ние, хората, с нашите велосипеди и кънки с колелца, с нашите лилиенталовски летателни машини, нашите оръдия, динамит и така нататък сме едва в началото на еволюцията, която марсианците са вече завършили.“

„По начало това не е било война, както не може да има война между хора и мравки.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Атентат“ от Амели Нотомб

„Не ставаше дума за морален, а за метафизичен въпрос – до каква степен на метаморфоза човек запазва себе си?“

Корицата на романа "Атентат" от белгийската писателка Амели Нотомб „Атентат“ от Амели Нотомб е издадена за първи път през 1997 година, а на български през 2011. Самата аз имам книгата от шест-седем години и истината е, че след като я прочетох, бях ядосана на себе си защо чак сега съм решила „да се запозная“ с белгийската писателка.

Епифан Отос е грозен. Отблъскващо грозен, изрод, както се определя самият той. Епифан обаче е свикнал с външността си и дори се наслаждава на шока, който предизвиква у другите. Но ето че се случва нещо, което и той не е очаквал – грозникът се влюбва в ангелоподобната актриса Етел, която е първото човешко същество, което се отнася мило с него и с времето двамата стават добри приятели. И докато настъпва невероятният обрат – господин Отос става известен именно с отблъскващия си външен вид и хората му се възхищават, големият въпрос остава. Дали грозникът може да спечели красавицата?

„Атентат“ е от онези книги, които прочиташ за два дни – освен, че е стотина страници, стилът на Нотомб е изключително увличащ. Красноречив, описателен, интригуващ – думите просто се разливат, разказвайки за фрагмент от живота на Епифан Отос. Всъщност самият той е много интересен персонаж – интелигентен, саможив и лишен от всякакви илюзии в какъв свят живеем. До двадесет и девет годишен не е работил, издържайки се от наследство, наслаждава се на шока и изненадата на хората, щом го зърнат, а след това осмива реакциите им, и в юношеството си решава, че любовта и плътските удоволствия не са за него. Докато не среща Етел.

В интерес на истината, образът на Епифан носи една премерена заядливост с реалността, философски надсмивайки се над ценностите и двуличието на обществото, в което живеем. Самата Нотомб пък много умело е вплела препратки към други произведения като „Парижката Света Богородица“, „Клетниците“, „Quo Vadis“, използвайки ги за контрапункт или пък обратно – в подкрепа, на емоциите, вярванията и действията на главния герой. Но докато в първата половина на книгата разсъжденията за външния вид, обществото и неговите очаквания, конформизъм и лицемерие да бяха изключително проницателни, към средата сюжетът малко се разводнява и оставаш с усещането, че писателката не е знаела как да завърши историята.

Епифан вече е световно известен със своята грозота, пътешества из света, печели много пари и се бори със себе си дали да признае чувствата си на Етел, а пък тя ненадейно се влюбва в художника Ксавие. Ксавие всъщност е всичко, което Епифан не е – красив, очарователен и просто се забавлява с Етел, напълно пренебрегвайки нейните чувства. За Отос обаче, младата актриса е ангел и това е противоречието в образа му – „проповядва“, че вътрешният свят на човек е най-важен, а би могъл да се влюби единствено в най-красивата външно жена на света, презирайки „ощетените от природата“. И ето, че достигаме до кулминацията – Епифан се обяснява в любов на Етел и бива отхвърлен, а краят наподобява древногръцка трагедия.

В целостта на книгата, Нотомб успява да сътвори ода за красивото и грозното – точно толкова дълга, колкото е необходимо, а Епифан Отос извършва атентат върху статуквото на двойните стандарти. Но макар да намерих историята за наистина интригуваща, краят за интересен, а стилът на писателката за пленителен, липсата на енергия от средата на книгата до финала оставя горчивия вкус на леко разочарование. Но въпреки това, със сигурност бих могла да кажа, че „Атентат“ няма да е последната книга, която прочитам от белгийската писателка.

„Всички са единодушни, че външният вид няма голямо значение, че по-важна е душата и т.н. А продължаваме да превъзнасяме красивите лица и да не обръщаме внимание на мутри като моята.“

„Пълна мистерия – хората не обичат да ядат, но все пак ядат. Защо? От глад? В нашите прехранени общества вече никой не изпитва глад. Тогава защо? Никой не ги задължава. Стигнах до извода, че хората ядат поради мазохизъм.“

„Ясно беше – когато един прекалено грозен мъж разкрие чувствата си пред една прекалено хубава жена, това не може да е друго освен шега.“

„Напълно отхвърленият човек най-добре познава безразличието.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Единственият оцелял“ от Лиса Гарднър

„Това е задължение на единствения оцелял. Трябва да бъдем свидетели. Трябва да живеем, за да разкажем за случилото се.“

Kniga-edinstveniyat-otselyal-ot-lisa-gardnar

Открих Лиса Гарднър като автор съвсем случайно миналата година и бях особено заинтригувана от поредицата за сержант Ди Ди Уорън, затова побързах да се сдобия с книгите, издадени на български до момента. „Единственият оцеляла“ е четвъртата книга от серията и ми прави впечатление, че авторката взима доста мрачен завой в сравнение с предишните си книги.

В топла лятна вечер в Бостън, четиричленно семейство е брутално убито. Бащата – вероятния заподозрян – се бори за живота си в болница, а сержант Ди Ди Уорън е сигурна, че този случай крие много повече, отколкото виждат на пръв поглед. След като и второ семейство е избито, полицията започва да намира сходства, а в хода на разследването, житейските пътища на сестрата в педиатрично психиатрично отделение Даниел Бъртън и Виктория Оливър – майка готова на всичко, за да осигури нормално детство на сина си, ще се пресекат по необичаен начин, разкривайки дълго пазени семейни тайни.

Може би едно от първите неща, което трябва да спомена за този трилър е, че навлиза дълбоко в темите за домашно насилие, малтретиране на деца и подрастващи с психични заболявания, което не го прави много лесен за четене от гледна точка на емоционално натоварване. Но от друга страна си личи, че Гарднър е направила наистина задълбочено проучване за тези проблеми и ни поднася реалистичен разказ за отчаяние, безсилие, емоционални травми и последствията от дълбоко скрити тайни от миналото.

Всъщност повествованието в „Единственият оцелял“ е разказано от три гледни точки. Историята започва с ретроспективните спомени на Даниел Бъртън, когато е на девет и баща ѝ убива майка ѝ, сестра ѝ и брат ѝ, преди да насочи пистолета към себе си пред очите на Дани. След този момент Даниел е принудена да живее живота си като „единствения оцелял“, непрекъснато задавайки си въпроса защо баща ѝ я оставя жива? Сега, когато наближава двадесет и петата годишнина от това ужасяващо събитие, животът на сестрата в педиатричното психиатрично отделение отново ще се обърка, защото ще влезе в полезрението на сержант Ди Ди Уорън.

Така в сюжета се намесва и главното действащо лице на поредицата. Ди Ди е извикана на оглед след като се предполага, че мъж е избил цялото си семейство, а самият той се бори за живота си в болница след като се прострелва. Съседите са шокирани, тъй като шестчленното семейство Харингтън са сплотени, любезни, трудолюбиви, религиозни и дори са приели да се грижат за момче с психични проблеми. Докато полицията се колебае за причините – от финансови затруднения до това дали деветгодишният Ози е способен да извърши престъплението, второ семейство бива убито. Както и при първия случай, и при този няма оцелели, но ситуацията при Ларакет-Солис е различна. Това семейство живее в ужасяваща мизерия, разчита на социални помощи и децата са крайно неглижирани. Но сержант Уорън и екипът ѝ откриват сходни методи при двете убийства и доказателство след доказателство, това което насочва полицията към Даниел е, че и двете семейства имат дете, което е било лекувано в психиатричното отделение, където тя работи.

В допълнение към историята на медицинската сестра и разследването на полицията, се запознаваме и с Виктория Оливър – майката на осемгодишния Еван, чуващ шепота на демон, който го кара да наранява хората. Страхувайки се за своя и за живота на дъщеря им Челси, съпругът на Виктория Майкъл я напуска, взимайки момичето със себе си. Но това само кара майката да се бори още повече – тя превръща къщата си в крепост и макар да се страхува за своята безопасност, Виктория категорично отказва да настани Еван в институция.

Голямата загадка обаче си остава – какво общо имат тези три сюжетни линии и къде, кога и как ще се пресекат те?

С напредването на книгата, неизвестните и интригата нарастват, както и убийствата. Гарднър въвежда и множество персонажи – семействата, децата в психиатричното отделение, болничният персонал, спиритуален лечител и полицейски детективи, но е лесно да се проследи действието, тъй като писателката много добре развива историите и характерите. Ако сте чели предходните книги за сержант Ди Ди Уорън обаче, ще ви направи впечатление, че при нейния образ липсва кой знае какво развитие, освен новата любовна връзка, която започва, но до някъде го отдавам на това, че фокусът е върху престъпленията. И все пак нещото, което мога да издам тук, е че всъщност не трябва да търсим какво, а кой е свързващото звено между всички тях.

Определено в „Единственият оцелял“ Гарднър не изневерява и на силното си качество като писател умело да насочва сюжета в много различни посоки, но истината е, че като читател започваш да се питаш как ще успее да сглоби пъзела. Това беше и един от основните ми проблеми с предходните книги от поредицата – краят настъпваше прибързано и без плавно достигане до него. Но този път, до известна степен, авторката е елиминирала това. Действието е последователно и динамично, стилът е описателен и стъпка по стъпка, трите сюжетни линии се обединяват, разкривайки каква всъщност е истината за миналото.

Макар обаче полицията да няма особени заслуги за разкриването на случая в края, това наистина е завладяващ трилър, описващ съкрушителния свят на деца с психически проблеми, което само допринася за интензивните чувства, които книгата предизвиква. На моменти ще сте отвратени, потресени, ще ви се прииска да спрете да четете, но Гарднър все пак успява да прикове вниманието и да ви предизвика да стигнете до края.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„След погребението“ от Агата Кристи

„— Убийство в семейството. Не мислите ли, че е вълнуващо?“

Kniga-sled-pogrebenieto-ot-agata-kristi Агата Кристи определено е авторът, към когото се връщам периодично и имам чувството, че колкото повече книги от нея прочитам, толкова и много ми остават да прочета. Но включвайки се в предизвикателството #ReadChristie2022, имам шанса да се запозная с някои от не толкова известните ѝ творби, въпреки че не следвам графика, тъй като „След погребението“ беше книгата за март месец.

Богаташът Ричард Абърнети, макар радващ се на сравнително добро здраве, умира внезапно. На погребението, след изчитане на завещанието, сестра му Кора всява смут сред присъстващите с една кратка реплика: „— Но той е бил убит, нали?“. Може би тя знае повече отколкото другите предполагат, но така и нямат възможност да я разпитат, защото само два дни по-късно мисис Ланскне е жестоко убита, а всеки от голямата фамилия Абърнети има мотив заради финансови затруднения.

В интерес на истината, в началото на книгата може да ви се стори, че „След погребението“ има сходни мотиви с „Чудноватият дом“ от Агата Кристи (ако сте я чели) – богато семейство, неочаквана смърт, въпроси за наследството, но с развитието на историята ще откриете и разликите, като основната е, че в случая участва и знаменитият Еркюл Поаро.

Макар в сюжета да са замесени племенници, съпрузи, далечни роднини, двойки, прислуга, повествованието на Кристи не те обърква – съвсем лесно можеш да проследиш за кого се говори без да се оплиташ в имена и роднински връзки, а най-хубавото е, че си въведен в случая съвсем в началото. Тъй като Ричард Абърнети няма пряк наследник, според завещанието имуществото, натрупано от семейния бизнес, трябва да се раздели на равни части между всички останали членове на семейството – брат му Тимъти и съпругата му Мод, сестра му Кора (по мъж Ланскне), снаха му Хелън, племенниците Джордж Кросфийлд, Сюзан Банкс и съпругът ѝ Грегъри, и Розамънд Шейн и съпругът ѝ Майкъл, а викторианското имение да се продаде. За не толкова сплотената фамилия обаче кончината на главата на семейството не е лоша новина, а чист късмет, защото ще ги спаси от финансовите затруднения, които всички те изпитват.

Тук обаче настъпва и първият обрат – шокираща вест е разгласена от вестниците два дни след погребението, когато простодушната, но пряма Кора е жестоко убита със секира в дома си. Подозрението, че думите ѝ за насилствена смърт на Ричард Абърнети може да са истина, обзема семейния адвокат мистър Ентуисъл и той решава да стигне до дъното на тази злощастна семейна история. Но макар да опитва сам да проведе разследване, се озовава в задънена улица, когато моли за помощ приятеля си Еркюл Поаро, който се заема със задачата да отговори дали двата смъртни случаи са свързани и дали всичко това е заради пари.

Откровено казано, за мен „кралицата на криминалните истории“ няма равна в това да развива действието и много последователно да разплита възела на мистерията, която сама е измислила. В същината си „След погребението“ изглежда като класическа творба в стил „кой е извършителят“, но с конкретния сюжет писателката набляга по-скоро на разгадаване на човешката психология и думите, които се изричат, отколкото на събирането на физически доказателства от страна на полиция и детектив. Все пак не изневерява на себе си и както и преди съм споделяла, всъщност Кристи не дава особено много улики на читателя, но поставя много умело завоалирани знаци между редовете. Разбира се, самата аз още в началото имах своите предположения кой е извършителят и познах, но нямах представа какви са мотивите и какво точно се е случило.

За съжалението не мога да споделя много за развитието на историята, защото все пак книгата е сравнително кратка и не искам да издавам прекалено много, за да не ви разваля удоволствието от четенето. Но мога да кажа, че персонажите са интересни и многопластови, макар и откровени егоисти, и е напълно възможно всеки от тях да е извършил престъпление или да крие мрачна тайна. Освен това действието е особено интригуващо и както в повечето мистерии на Кристи, нищо не е такова каквото изглежда. А обратът в края определено е доста умело измислен и неочакван.

„След погребението“ увлича неусетно читателя и писателката рисува картина с всяка следваща сцена в типичния за нея стил, а тази „рутина“, която можем да открием в случаите на Еркюл Поаро, е ошлайфана до съвършенство – точно това намирам за най-голямата сила на дейм Кристи. Със сигурност бих препоръчала книгата на всички нейни почитатели, на тези на белгийския детектив, както и на тези, които не го харесват, защото всъщност Поаро има малка роля в сюжета.