„…but you people do not understand me, and I am afraid you never will.“
Отдавна ми се искаше да прочета сборника с избрани писма на Винсент ван Гог до брат му, но тъй като българското издание се изчерпа мигновено миналата година, се сдобих с “Писмата на Винсент ван Гог” на английски. Наистина нямам представа колко голяма е разлика между двете по отношение на подбраните писма и редакцията, но все пак уточнявам за кое издание ще говоря аз. И се подгответе, защото няма да съм кратка, тъй като ще се опитам да ви преведа през по-важните факти за продължилия 37 години живот на човека, когото в съвремието си познаваме като един от най-великите художници в историята на европейското изкуство.
Всъщност дори и да не сте голям любител на изобразителното изкуство, много вероятно поне няколко пъти в живота си да сте попадали на името „Ван Гог“ и да сте виждали репродукции на неговите слънчогледи и цъфнали бадеми върху всякакви предмети. На мен обаче ми е един от любимите художници редом със Салвадор Дали, Леонардо да Винчи, Фрида Кало и Клод Моне и съм имала щастие да видя негови картини в оригинал. Но истината е, че личността му е много повече от неговите платна и писмата до брат му Тео определено ни помагат да повдигнем завесата на този митичен и противоречив образ, който приживе остава непризнат.
„Писмата на Винсент ван Гог“ в целостта си е сборник, проследяващ номадския начин на живот на художника в Лондон, Етен, Париж, Амстердам, Хага, Арл и личните му отношения между 1872 и 1890 година. Нещо повече, тези над 600 писма достигат до широката публика благодарение на Йохана ван Гог-Бонгър, вдовицата на Теодорус (Тео) ван Гог, която през 1913 година подготвя първото пълно издание. И трябва да сме ѝ много благодарни, защото макар Ван Гог да е нарисувал редица шедьоври и да го познаваме в светлината на гениален художник, чрез тази толкова лична кореспонденция той обрисува душевния си автопортрет и повдигаме завесата на вътрешния му свят.
Любопитно е, че личности като него, надарени с такъв талант и оставили световно признато наследство, винаги са били обвити в мистерия. Но точно това е добавената стойност на „Писмата на Винсент ван Гог“ – ние истински опознаваме този велик художник с всички негови слабости, душевни терзания, тежък характер и несломима упоритост като проследяваме трудния път, който изминава, за да запише името си в историята.
Въз основа на сборника, бихме могли да разделим живота на Винсент на няколко етапа, тъй като всеки от тях носи промяна. Първите стъпки в света на изобразителното изкуство прави като търговец на картини в Хага през 1869 и благодарение на усърдната си работа, е преместен в Лондон през 1873 година. Но в британската столица изживява и първото си любовно разочарование, което му повлиява негативно – от жизнерадостен и оптимистично настроен, той става сериозен и вглъбен в мислите си. По същото време започва фанатично да изучава Библията и дори възгледите му за изкуство се насочват към религиозната тематика, което с педантичност е отразено в писмата до брат му чрез цитати и псалми. За кратък период се мести в Париж, но през 1876 година напуска работа заради различия със собствениците на фирмата за търговия с произведения и се връща в Англия. Може би това е и моментът, който бележи следващия етап от живота на Ван Гог, защото макар да е напълно отдаден на евангелието, интересът му към изкуството нараства все повече. И така след няколко години в неуспешни опити да стане проповедник, преместване в Белгия и живот в изключителна нищета, през 1880 брат му Тео решава, че ще му помага като му изпраща пари и в същата година, на 27, Винсент взима окончателното решение да стане художник.
Завръщайки се в Нидерландия през 1881 обаче, характерът на Винсент е съвсем променен – отношенията с родителите му са силно обтегнати, търси своя стил на рисуване, Тео го издържа и парите все недостигат, влюбва се несподелено в братовчедка си Кей Вос, която отговаря на чувства му с думите „не, никога, не“, което го наранява дълбоко и е споменавано многократно в писмата му. Но може би това е и периодът, в който ми се стори, че най-осезаемо виждам Винсент ван Гог какъвто го познавам от сведенията за него – сприхав, неотстъпчив и безкомпромисен по отношение на мнението и възгледите си, готов да обърне гръб на всеки, който оспорва изборите му с какво да се занимава или кого да обича и всичко това често е повод за спорове между него и Тео.
Въпреки напрежението в личния си живот и нещастните любовни увлечения, в действителност той е изключително продуктивен по време на пребиваването си в Хага, Дренте и особено в Нюнен (1883-1885 г.), където рисува около 180 картини – портрети, пейзажи, натюрморти и селяните по полетата, експериментира с акварел, молив и маслени бои. През 1885 година създава и “първата си истинска” картина, а именно шедьовърът от нидерланския му период „Селяни, ядещи картофи“, за който пише до брат си: „От моите собствени работи смятам, че картината на селяни, които ядат картофи, е най-доброто, което съм правил до момента”.
Истината обаче е, че Винсент е бил противоречива личност, която трудно би могла да бъде разбрана дори от близките му. Импулсивен, начетен, упорит, идеализиращ идеята за семейство, но колкото повече навлиза в света на изкуството, толкова повече потиснатостта му се задълбочава – това да бъде признат като художник се превръща в идея фикс, започва да обвинява брат си Тео, който е търговец на картини, че не полага достатъчно усилия, за да популяризира изкуството му и липсата на средства са една от основните теми в кореспонденцията помежду им. Но Ван Гог е твърдо решен да преследва истинското си призвание и изненадващо за Тео, по-големият му брат се мести при него в Париж през 1886 година, където става част от течението постимпресионизъм.
За съжаление, за около година нямаме никакви сведения за живота му, а това е изключително важен момент, тъй като художникът установява връзки с Анри дьо Тулуз-Лотрек, Пол Синяк, Клод Моне, Жорж Сьора, Едгар Дега, Пол Гоген – едни от най-известните имена в европейското изобразително изкуство, и това из основи променя техниката му. Докато в ранния си период рисува главно с тъмни, земни цветове и изобразява човешки фигури, след 1886 нидерландецът започва да използва ярки, наситени бои, изучава теории за съчетание на цветовете, увлича се по японското изкуство, рисува редица автопортрети и запечатва върху платната си градския живот в Париж. Френската столица обаче не носи на Ван Гог чувството за принадлежност към художествената общност, към която се стреми – подценяван и огорчен от критиките на колегите си по отношение на стила му, той решава отново да тръгне напът.
Преместването в Прованс през 1888 година, и по-конкретно в Арл, носи на Винсент вдъхновението, от което се нуждае – освен, че се наслаждава на времето в южна Франция, той вече вижда света в други цветове и композиции и това се превръща в най-продуктивния му период с най-известните му картини – „Ваза с 12 слънчогледа“, „Тераса на нощно кафене“, „Червеното лозе“, „Столът на Винсент с лулата му“. Но в никакъв случай не можем да кажем, че животът на Ван Гог в Прованс е бил спокоен и щастлив. Макар да не спира да работи, всъщност това е най-тежкият период от емоционална и здравословна гледна точка. Започва да пие повече от обикновено, все по-често изпада в депресивни състояния, става все по-избухлив и през декември 1888 година се случва злощастно известният инцидент, при който Винсент реже ухото си и е увековечен чрез „Автопортрет с превързано ухо“. Тук е важно да спомена, че сборникът с писма развенчава отдавна битуващия мит, че Ван Гог реже ухото си заради проститутката Рошел. В действителност отрязва малка част от него в пристъп на автоагресия след спор с Пол Гоген, с когото живее в Арл.
Това донякъде е моментът, който бележи и последният турбулентен етап от живота му. Винсент започва да получава пристъпи по неизвестна за лекарите причина, придружени от припадъци и епизоди със загуба на памет. Макар състоянието му да се подобрява след лечение, той е посъветван да се настани доброволно в приют за душевно болни в Сен-Реми-дьо-Прованс, за да е под лекарско наблюдение. Зад тази препоръка обаче има и още една причина, която прави отпътуването на художника от Арл през май 1889 наложително. Жителите подават петиция срещу него с искането да напусне града.
Въпреки ограниченията, които изпитва в приюта, Ван Гог не спира да твори – преобразува една празна стая в свое ателие и рисува предимно в двора на клиниката. Писмата до Тео ни предлагат и една малко по-различна картина за живота му там – художникът много често разказва за тежката форма на епилепсия, с която е диагностициран, и как тя вече не го плаши, защото вижда и други хора, страдащи от същото. Разказва за пациенти, които получават пристъпи, имат епизоди на агресия и чуват гласове, за пациенти, които се самонараняват – същите симптоми, които преживява и той самият. И макар това донякъде да носи душевно успокоение на Ван Гог, здравословното му състояние остава нестабилно и той изпада в тежка меланхолия. Самоизолирал се от старото си обкръжение, единственият човек, с когото общува по време на престоя си в Сен-пол-дьо-Музол, е Тео. Но макар потиснат и самотен, в този период Винсент създава шедьовър след шедьовър, от които най-познатият ни вероятно е нарисуваната през юни 1889 година „Звездна нощ“, която прекрасно изобразява света, такъв какъвто го вижда художникът.
От този момент нататък психическото състояние на Ван Гог се влошава все повече – макар през юли да научава добри новини от снаха си Йохана, че с Тео очакват момче, което ще кръстят на него, той получава няколко изненадващи и силни епизода, при един от които поглъща разредител и бои за рисуване, започва да се страхува от част от пациентите и е измъчван от кошмари. Едва през август лекарят му уверява Тео, че суицидните наклонности на брат му са изчезнали и той е получил разрешение да рисува отново. От този момент нататък дори писмата на Винсент не са същите, в тях сякаш липсва онзи хъс за живот – започва да говори все повече за миналото, прави равносметки и споменава все по-често сестра си и майка си. До известна степен обаче най-после получава така чаканото признание – през февруари 1890 година е публикувана обстойна хвалебствена статия относно творчеството на Ван Гог в престижното списание Mercure de France.
Следващите няколко месеца са тежки за художника, тъй като получава още няколко силни атаки, при които се опитва да се самонарани и това го кара да се чувства като „счупен съд”. В търсене на изход от болестта си, Ван Гог взима решение да напусне Сен Реми и да потърси друг приют, където да живее. Благодарение на брат си, през май 1890 г. нидерландецът отпътува за Овер-сюр-Оаз (селце близо до Париж) с д-р Пол Гаше, който е убеден, че може да го излекува и двамата наемат стая в странноприемница. Винсент бързо се сприятелява с доктора и децата му, рисува техни портрети, изгледи от селото, църквата и портрети на жителите, мисли за постоянно жилище, популярността му в художествените среди расте и дори споделя в писмо, че „Сякаш кошмарът беше изчезнал напълно“.
Както досега обаче в живота му настъпва обрат. На 6 юли Ван Гог решава да посети брат си в Париж, но моментът е крайно неподходящ – Тео има проблеми в работата си, малкият Винсент Вилем е тежко болен и двамата братя се скарват как се съхраняват картините на художника с малкия апартамент на Тео. След като се връща в Овер, Винсент е силно депресиран, което проличава в писмата му – той силно съжалява, че цял живот е бил в тежест за брат си и му е създавал неприятности, пишейки: „Страхувах се – не напълно – но все пак малко – че това, че съм в тежест за вас, е нещо, което смятате за непоносимо – но писмото на Джо (Йохана) ми доказва ясно, че осъзнавате, че работя и полагам усилия точно толкова, колкото и вие.”
Теодорус получава последното писмо от брат си на 24 юли 1890 г. – макар да е почти неразбираемо и объркано, в него Ван Гог прилага скица на най-амбициозната си картина досега и както обикновено моли за нови бои. Нищо не предшества трагедията, която ще настъпи едва няколко дни по-късно.
На 27 юли 1890 година Винсент решава да отнеме живота си и се прострелва в житните полета зад квартирата си. Въпреки тежките си наранявания, намира сили да се прибере в стаята и е заварен от д-р Гаше да пуши лула в леглото си. Тео е уведомен незабавно за случилото се, но по всяка вероятност лекарите са подценили ситуацията, защото така и не правят опит да извадят заседналия куршум. Винсент ван Гог изпада в кома и издъхва на 29 юли в обятията на обичния си по-малък брат.
Няма да излъжа като кажа, че „Писмата на Винсент ван Гог“ не е четиво за всекиго – обемисто, объркващо, на моменти монотонно. Но от друга страна този сборник е своеобразен дневник, чрез който ставаме част от историята на една неповторима личност и много ясно можем да разграничим образите на поставения на пиедестал артист сега и твореца приживе. Много може да се пише и да се разсъждава за личността на Ван Гог, но за мен лично, освен че ми даде съвсем различен поглед, това беше историята на един изстрадан и изпълнен с празнота живот.
Но най-силното чувство, което ще остане в мен е, че Винсент ван Гог е бил просто един човек, търсещ обич, одобрение и признание през целия си живот. За съжаление, така и не ги намира приживе.
„Admire as much as you can, most people don’t admire enough.“
„It is good to love as many things as one can, for therein lies true strength, and those who love much, do much and accomplish much, and whatever is done with love is done well.“
„But one must learn to read, just as one must learn to see and learn to live.“
„The clergymen call us sinners, conceived and born in sin. Bah! What confounded nonsense that is. Is it a sin to love, to feel the need for love, not to be able to live without love? I consider a life without love a sinful and immoral state.“
„For instead of trying to reproduce exactly what I see before me, I make more arbitrary use of colour to express myself more forcefully.“
„The only choice I have myself is between being a good painter or a bad one. I choose the first. But the needs of painting are like those of a ruinously expensive mistress, one can do nothing without money, and one never has enough of it.“
„I can well do without God in both my life and also in my painting, but, suffering as I am, I cannot do without something greater than myself, something which is my life – the power to create.“
„The day will come, however, when people will see they (his paintings) are worth more than the price of the paint and my living expenses, very meagre on the whole, which we put into them.“
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Прочитайки
Неведнъж съм споделяла, че част от трилъри, които чета в последната година са издания на SBB Media и често дебна по будките за тях – на много добра цена са и има добри попадения от поредицата „Криминални шедьоври“. Така попаднах на Лиса Гарднър като автор, стилът ѝ до голямата степен ми хареса и реших, че е време да прочета втора нейна книга. В случая грешката е моя, защото се оказа, че съм започнала отзад напред с поредицата ѝ за Ди Ди Уорън – първо прочетох третата книга 
Търсейки нови трилъри, все попадах на автора Крис Картър като препоръка и се заинтересувах. Всъщност биографията на Картър е любопитна – завършва криминална психология, но години наред работи като китарист в различни рок групи и едва през 2008 година започва да пише. Но не е изненада, че се насочва именно към трилърите, позовавайки се на опита си като криминален психолог. Та, аз се „запознах“ с Картър като автор едва с „По следите на злото“, която е десетата му книга от поредицата за детектив Робърт Хънтър, така че се надявах да не усещам, че съм пропуснала нещо от предишните. 
Не мога да се сетя за много писатели, които толкова майсторски да си служат с езика и да превърнат една хроника за убийство в толкова пленяваща творба от литературна гледна точка. Разбира се, 
Ако трябва да съм честна понякога умишлено изоставам с четенето на много нашумели книги, тъй като няма как да не бъда повлияна от многобройните положителни отзиви. И макар въз основа на тях понякога да купувам дадена книга, често имам чувството, че мненията не са особено обективни, а винаги съм държала сама да си създавам впечатление. Така бавно, но славно, стигнах и до поредния хит-
Блогът на Ивиана 