Преди време ми попадна статия за образа на Джейн Еър в съвременни романи, които пресъздават историята ѝ. Стори ми се интересно, тъй като книгата на Шарлот Бронте се е превърнала в готическа класика, а и реших да последвам обещанието си за по-разнообразни четива през тази година, прочитайки оригинала.
Джейн остава сирак още като дете – без потекло, без пари, и грижите за нея са поверени на вуйна ѝ мисис Рийд. В детството си малката Еър среща единствено физически и емоционален тормоз, упреци и наказания, които я карат да се чувства като изгнаница. За да не я търпи повече в къщата си, мисис Рийд изпраща Джейн в интернат за сираци, където глада, студа, лишенията и жестокостите отново съпътстват ежедневието на учениците. Въпреки всичко, мис Еър не спира да се стреми към личната си свобода и не оставя достойнството ѝ да бъде потъпкано. Но животът ѝ се променя след години, когато Джейн е наета за гувернантка в богато семейство и се влюбва.
Всъщност книгата е издадена през 1847 година и Шарлот Бронте използва мъжки псевдоним – Кърър Бел. Предвид засегнатите теми, едва ли жена писател е имала шанс да бъде издадена. Някои читатели ще приемат „Джейн Еър“ като книга за любовна история, други ще я разглеждат като история за израстването и формирането на силна и независима героиня. В случая обаче, няма правилен или грешен отговор. Романът на Шарлот Бронте е и двете. А стилът на Бронте е майсторски – невероятното богатство на езика, описанията, пресъздаването на обстановката. Не мога да не вметна и великолепната работа по превода на Христо Кънев! (изданието, което имам е от 1979 година на ДИ „Народна култура“)
История е разказана от първо лице, това на Джейн Еър, която говори директно на читателя. Цялостното усещане е, че това не е просто художествен роман, а сякаш ставаме странични наблюдатели на случващото се през годините, докато Джейн списва своя дневник, своята автобиография. Всъщност героинята преминава през пет отделни етапа: детството на Джейн в Гейтсхед Хол, където тя е малтретирана емоционално и физически от леля си и братовчедите си, дори и от прислугата; образованието ѝ в института за сираци „Лоуд“, където печели приятели и модели за подражание, но страда от лишения и потисничество; времето си като гувернантка в имението „Торнфийлд“, където се влюбва в мистериозния си работодател Едуард Рочестър; времето си със семейство Ривърс; и в крайна сметка нейното събиране и брак с любимия ѝ Рочестър.
Но измежду всички тези периоди, са засегнати изключително много противоречиви теми, както и за нашето време, така и за 19 век. Само мога да подозирам, защото така го усетих четейки, че „Джейн Еър“ е своеобразен бунт на самата Шарлон Бронте за устоите и разбиранията на обществото на собственото ѝ време. Книгата препредава социалния ѝ коментар за: ролята и отношението към жените, сираците, бедните, незаконните деца в английското общество; библейските учения, които са по-скоро лицемерни и трябва да се спазват от жените и бедните, но не и да учат на социално равенство; арогантността и властта, които са твое рождено право, ако си роден в заможно семейство. Но темата, която изпъква и тежи най-много, е за правото на жената да избира, правото ѝ да не бъде осъждана за действията си. Правото ѝ сама да решава кого да обича или не и да не дава обяснение за собствените си желания. Всичко това е в пълен контраст с викторианска Англия – жената трябва да е лишена от мнение и воля и да следва единствено повелите на мъжа и вярата.
И въпреки нюансите и порядките на епохата, Шарлот Бронте сякаш успява да се разграничи от това. Тя разказва историята на Джейн методично и без премълчаване, без да набляга на заключения, оставяйки читателите сами да формират мнението си за живота на младото момиче. Джейн израства като сирак под грижите на вуйна си; получава образование в интернат; става гувернантка в имение; влюбва се в господаря си; напуска го; скита се и почти умира от глад преди да бъде приютена от млад пастор и сестрите му; Джейн чудодейно открива, че е наследница на състояние, оставено от брата на баща ѝ; пасторът, макар неин братовчед, ѝ предлага брак и накрая момичето се връща при любимия си. Е, всички тези обрати в историята могат да ви се сторят особени и причудливи, но са в духа на готическите романи.
Положителното е, че внимателно организираната структура на повествованието прави историята подредена и лесно проследима. Но поради това, от средата нататък имах усещането, че по-скоро чета хроника – не можах да усетя истински емоциите, дилемите, промяната в чувствата. Другият ми проблем с „Джейн Еър“ бяха свръх детайлните описания – измежду диалозите, Бронте вмъква обяснения за обстановката, мислите, спомените на героите и минават страници, докато се върне на конкретната ситуация. На моменти наистина се уморявах. Също така, с минаването на времето в книгата, за мен Джейн се променя фундаментално – в началото тя по-скоро оспорва религията, после се уповава на Бог; представена е като независима, млада дама, но първо се подчинява сляпо на Рочестър, а след това и на Сейнт Джон, но поне го отхвърля; едва когато става заможна, тя се чувства равна на останалите. Оставяйки тези неща настрана, любовният аспект на връзката Еър-Рочестър също ми беше проблематичен. Едуард Рочестър е обсебващ, властен, манипулативен мъж, двойно по-възрастен от Джейн, неприемащ „не“ за отговор, държащ съпругата си Бърта затворена на тавана, защото е луда и междувременно иска да се ожени втори път. Когато тайната му е разкрита, той оправдава действията си с това, че съпругата му пречи на собствения му живот и добро име в обществото?! Всъщност частта със затворената съпруга ми беше най-интересна, но тя бързо, бързо приключи.
Напълно осъзнавам, че мнението ми е по-скоро непопулярно като не се възхищавам на този роман, но не бих могла да го приема просто като класическа, литературна, любовна история – имаше прекалено много неща, които ме тормозят в книгата и като сюжетна линия, и като стил на писане. И разбирам, че е било необходимо за времето си да има щастлив край, но за мен е напълно погрешно. Нали идеята на „Джейн Еър“ е, че Джейн е свободолюбива, волева и принципна? Предполагаше се, че тя е напредничава и може би изпреварва времето си? Лично аз загубих този образ някъде измежду 497-те страници.
Имах наистина големи очаквания за тази класика, но не беше по моя вкус. Не съжалявам, че я прочетох, но се надявах да е далеч по-интригуваща. Уви, не беше.
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Блогът на Ивиана 