Етикет: хорър

„Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън

„В тази къща нямаше доброта, тя не бе предназначена за живеене, това не бе къща за хора, ни за обич, ни за надежда.“

Kniga-Svartalishte na duhove-Sharli Dzhaksan

Шърли Джаксън печели своята слава в направлението готическа литература, благодарение на множеството си романи, сборници, новели и разкази, а през 2007 година дори е учредена литературна награда на нейно име за постижения в психологичния съспенс, хоръра и тъмната фантастика. Но българските читатели определено са ощетени от факта, че дори назад във времето са преведени едва една нейна книга и един разказ. Погледнато от хубавата страна обаче, всъщност е издаден най-известният ѝ роман – класиката „Свърталище на духове“, сочен за една от най-добрите истории за призраци.

Ученият-окултист доктор Монтагю иска да напише труда на живота си като събере неопровержими доказателства за къща, станала свърталище на духове. Така той подбира своя „работна група“ от непознати, срещали се със свръхестественото – безгрижната Теодора, която е проявила известни телепатични способности, крехката Елинор Ванс, тясно свързана с феномена полтъргайст в миналото и Люк Сандерсън, бъдещият собственик на пустата и зловеща Хил Хаус. Именно това е и имението, станало обект на интерес от страна на Джон Монтагю. Но докато първоначално групата се сблъсква просто с необясними явления, то Хил Хаус тепърва събира силите си и търси своята следваща жертва…

Вероятно „Свърталище на духове“ няма да ви накара да потръпвате, да се страхувате, да се ужасявате, но тя неслучайно си е спечелила славата на класика, не само защото вдъхновява Стивън Кинг. По същество това е познатата ни история за група от хора, които попадат в зловещо и неприветливо имение, а злокобно присъствие се спотаява в тъмните му ъгли. Но издадената през 1959 година книга на Шърли Джаксън е повече от това, умело съчетавайки свръхестествено и психологическо, ужас и безгрижие, радост и отчаяние, създавайки сюжет, чийто основи можем да открием дори в популярни модерни романи.

В действителност, макар сравнително кратка и с по-скоро бавно темпо на разказа, „Свърталище на духове“ е от онези книги, които си заслужава да прочетеш, за да се докоснеш до класическото ѝ обаяние, но всъщност не е книга, която непременно ще ти стане любима. В центъра на тази история е Хил Хаус – имение, в което се случват необясними неща и до което никой от местните жители не иска да припари. Мрачно, чудато, потискащо, с врати, които се затварят сами, то е като капан и докато славата му на място със свръхестествени събития се носи от години, то за седемте нощи, които ще изкарат там, четиримата гости ще се убедят в това лично. Но те дори не предполагат колко силно ще им повлияе къщата, особено на плахата, податлива Елинор – отхвърляна и нежелана през целия си живот, може би тя най-накрая открива мястото, където ще бъде обичана.

Именно чрез своята деликатна и описателна проза Шърли Джаксън ни увлича в историята и много умело вдъхва на обстановката онази автентична готическа атмосфера. Безрадостност, безнадеждност, пустота, които се излъчват едновременно както от имението, така и от персонажите, а писателката до самия край надгражда интензитета и силата на събитията. Както обаче казах и в началото, „Свърталище на духове“ едва ли ще ви се стори наистина плашеща – може би по-скоро призрачна, но всъщност истинският ужас на тази история се крие в самите герои и в думите, които изричат. Елинор, Теодора, Люк, д-р Джон Монтагю, г-жа Дъдли – всеки посвоему различен и играещ своята конкретна роля в историята, докато постепенно фокусът се измества от демоничното присъствие към чисто психологическата и физическата им реакция: параноята, изолацията, страхът, съмнението, фантазиите.

А тази градация на лудостта достига своя връх в края на книгата. С течение на главите се трупа напрежението от очакването на предстояща трагедия, но тя внезапно и драматично се случва на финала, който пък на свой ред остава отворен.

В целостта си „Свърталище на духове“ е красиво написана мрачна приказка, украсена с мистериозни събития и тайни. Но всъщност Джаксън много майсторски използва готически ужас и позната история за обитавана от духове къща, превръщайки ги в метафора за тъмните кътчета и заключените стаи в човешкото подсъзнанието, докато предизвиква читателя да разгадае кое е реалност и кое не. Заради всичко това, в допълнение към майсторския и задълбочен писателски стил на Шърли Джаксън, тази класика си заслужава прочитането.

„Хората се махат от това село, не идват тук.“

„Не, заплахата на свръхестественото е в това, че напада там, където съвременният разум е най-слаб, където ние сме отхвърлили защитната броня на суеверието, а нямаме с какво да я заменим.“

„— Страхът – рече докторът е отказ от логиката, доброволен отказ от следването на хода й. Ние му се поддаваме или се борим с него, но не можем да го приемем половинчато.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Птиците“: сборник разкази от Дафни дю Морие

„Тази есен птиците бяха по-неспокойни от всякога, а вълнението им бе по-забележимо, защото дните бяха тихи.“

Kniga-Ptitsite-Dafni dyu Morie „Птиците“ от Дафни дю Морие е книга, която бях наистина нетърпелива да прочета. Постепенно започнах да попълвам личната си библиотека с хорър класики като „Психо“ от Робърт Блох, „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън, „Невидимия“ от Хърбърт Уелс, и нямаше как да пропусна сборника с разкази на английската писателка.

Той съдържа девет кратки истории: „Птиците“, „Сега не гледай“, „Конвоят“, „Миг“, „Целуни ме още веднъж, страннико“, „Сини лещи“, „La Sainte Vierge“, „Гафът“ и „Монте Верита“, но само мога да предполагам, че подборът в изданието на „Лабиринт“ е направен от редактора или от самото издателство, защото не се придържа към съдържанието на никой от оригиналните сборници с разкази от Дю Морие. Как точно е направена селекцията обаче, няма никакво значение в случая, защото тя е наистина добра. Благодарение на преводите на Мариана Шипковенска, Олег Димитров и Емилия Л. Масларова се потапяме в едновременно мистериозни, фантастични и мрачни сюжети, в които по мое мнение няма и една излишна дума, и които потвърждават репутацията на писателката Дафни дю Морие на майстор в разказването на истории.

Първият и най-популярният от разказите е „Птиците“. Тази кратка, пасторална и кошмарна история дължи славата си не само на майсторският писателски стил на Дю Морие, но и на режисирания от Хичкок филм с едноименното заглавие. В сюжета се разказва за семейство, което се опитва да превърне дома си в крепост, за да се опази от нападенията на все по-агресивните птици, които са повлияни от мистериозни сили.

Писателката всъщност рисува истински картини с думи – описанията и надграждането в историята са запленяващи и самата Дю Морие изключително умело си играе с чувството за терор и неизбежност. И макар краят да е отворен и само да предполагаме какво се е случило със семейство Хокън, определено мога да кажа, че след като прочетете разказа никога повече няма да гледате по същия начин на ятата птици.

„Нат ги слушаше как цепят дървото и се запита колко ли милиони години памет са запечатани в тези малки мозъци зад пробождащите човки и пронизващите очи, която беше пробудила сега инстинкта им да унищожат човечеството с изкусната сръчност и точността на машини.“

Следващият разказ в сборника е „Сега не гледай“. В него се запознаваме с Джон и Лора, които са във Венеция и се опитват да се възстановят след загубата на дъщеря им Кристин. Тяхната почивка обаче придобива необичаен обрат, когато срещат две сестри-близначки в кафене. Едната от тях е сляпа и твърди, че вижда починалото дете да седи с родителите си на близката маса и че Джон притежава способността да вижда бъдещето. Мъжът подминава казаното с голяма доза скептицизъм и не се вслушва в думите на сляпата близначка, че духът на Кристин се опитва да ги предупреди, че са в сериозна опасност, ако останат във Венеция.

Основната тема във втория разказ е скръбта по загубата на дете, комбинирана със свръхестественото и мистериозното. Но дали това е необичайна житейската история на опечалена майка, която търси утеха във видения, или е история за това, че понякога трябва да повярваме в необяснимото – читателя сам трябва да прецени, но Дю Морие е сътворила истински шедьовър с бавно надграждащо се напрежение и изненадващ край.

Третият разказ е „Конвоят“ – военноморска история от Втората световна война за британски кораб, който се опитва да изпревари немска подводница. Ще си кажете, че тази история не е нещо особено, нали? Писателката обаче ни поднася изненада и добавя една идея призрачност, защото кораба се насочва към мъгла и помощникът Блънт сключват сделка с необичаен кораб.

В „Миг“ прекарваме един необикновен ден с мисис Елис. Или светът се е сбъркал, или тя просто не е тази, за която се представя? Е, отговорът научаваме накрая и самата история е по-скоро мистерия, но писателката отново много майсторски разгръща повествование, позволявайки ни да опознаем героя, неговите житейски несгоди и терзания, и си заинтригуван да продължиш да четеш, макар да подозираш какъв е финалът.

„Целуни ме още веднъж, страннико“ ни въвежда в една на пръв поглед красива любовна история с неочакван обрат. Добродушен и срамежлив мъж се влюбва в непознато, червенокосо момиче с поглед на котка, и опитвайки се да прекара възможно най-много време с нея, я следва до гробищата посред нощ.

Този разказ всъщност е силно повлиян от Втората световна война, но писателката успява да му предаде мистериозния и хорър оттенък благодарение само на няколко реплики. И макар финалът да е напълно очакван и предсказуем, все пак те натъжава заради всички разбити сърца.

„Сини лещи“ пък ни пренася в ужасяващия следоперативен кошмар на мисис Уест, която „проглежда“ отново след операция на очите. Лекарите ѝ поставят временни лещи, които оцветяват всичко в синьо, но самата пациентка успява да види истинската същност на хората около себе си, което е изпитание за психиката ѝ.

Четейки разказа, имах чувството, че вече съм го чела или много ми напомня на друго произведение, но в тази психофантастична история големият въпрос е дали персоналът в болницата провежда някакъв експеримент или всичко случващо се е психологическа игра, защото Марда Уест не може да повярва на очите си. Ние също като читатели не можем да повярваме, но ако се поставите на мястото на пациентката, няма как да не се запитате как бихте реагирали?

„La Sainte Vierge“ всъщност е много кратка история за вярата и за още нещо… Мари толкова отчаяно се моли за благополучното завръщане на любимия си Жан на Пресветата Дева, че преживява блажено видение с Богородица, която обгръща рибаря. Самата Мари смята това за висш знак за закрила, но дали просто не вижда това, което най-силно желае? Не бих могла да разкрия повече, но поне мога да споделя, че чрез този разказ си проличава истинската магия на Дю Морие – да създаде сюжет, който е толкова предсказуем, че всъщност е непредсказуем. Може би написаното не ви звучи логично, но ще имате толкова много предположения за финала и все пак ще се изненадате.

Сборникът продължава с разказа „Гафът“, който е за случайностите в живота, но не от онези щастливите. Или по-скоро е за съвпаденията, които объркват нечий живот – от една страна са комични, от друга драматични, и се питаш ти ли си допуснал гаф без да осъзнаваш, или погледнато от страни, си направил добро.

„Колко ли хора са си съсипали живота само защото за миг са били нетактични? Неподходяща дума в неподходящ момент, и край на всички мечти. Колкото и да са съжалявали, не са могли да направят нищо. Казана дума, хвърлен камък. Няма как да я върнеш назад.“

За финал е оставен „Монте Верита“, който е и най-дългият разказ. Планинар си спомня странното изчезване на Ана, съпругата на най-добрия му приятел Виктор, докато двойката изкачва непознатия връх Монте Верита. Споменатото място излъчва странен магнетизъм и в същото време се носят всякакви слухове за общност от просветени, която обитава местността. Всъщност, загубата и обсебващото търсене около този мистериозен връх ще разкрият истинските желания на героите за един по-различен живот.

Аз по-скоро бих определила „Монте Верита“ като повест, но това няма никакво значение, защото историята е великолепно написана. Загадъчна, без излишни обяснения и детайли, и оставя място за интерпретациите от читателя. Дали английската писателка е надникнала в онези съкровени желания, които потискаме, дали търсенето на истината не носи само нещастие, дали стремежа да достигнем невъзможното е наистина необходим – преценете сами.

„Не съм по разсъжденията, никога не съм бил. Но от едно време, когато ходех по планините, знам: там се доближаваме най-много до Съществото, каквото и да е то, което направлява съдбата ни.“

Поглеждайки сборника в цялост, определено мога да кажа, че Дафни дю Морие е абсолютен майстор на късия разказ. Всяка история те пренася в различен свят, едновременно с което писателката изгражда изключително правдоподобни персонажи, които опознаваш в малко страници, успява да извади на показ ужасите и желанията, които са само в ума ни, и да предизвика въображението. Разбира се, като всеки сборник с разкази, и „Птиците“ има добри и не толкова добри истории, но моите лични фаворити са: „Птиците“, „La Sainte Vierge“, „Целуни ме още веднъж, страннико“ и „Монте Верита“. Все пак не мога да не отбележа, че заради „Птиците“, Дафни дю Морие е популярна като хорър писател, но чрез този сборник виждаме много повече от нейния талант и аз определено ще наваксам с останалите книги от авторката.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Невидимия“ от Хърбърт Уелс

„Аз съм най-обикновен човек… човек, когото познавахте, само че съм невидим.“

Kniga-Nevidimia-Harbart Uels Като човек, който не е особено започнат с фантастиката, да прочета три книги в този жанр за една година си е истинско постижение за мен. Започнах от антологията с фентъзи и фантастични разкази „Разбойници“, който „отлежаваше“ в библиотеката ми от 2018 година, а през лятото прочетох и „Война на световете“. Сега дойде моментът и за втората книга от Хърбърт Уелс, която си бях набелязала, а именно „Невидимия“.

Мистериозният учен Грифин посвещава кариерата си на оптическата непроницаемост, но случайно създава нещо немислимо – серум, чрез който става невидим. Изпробвайки го върху себе си и превръщайки се в първия невидим човек, физикът очаква признание и слава за невероятното си откритие. Реалността обаче се оказва по-различна. Той среща единствено неразбиране и страх от околните, които бавно го тласкат към ярост и лудост, а това което ще последва е Царство на терора.

Макар сравнително кратка, благодарение на идеята си, „Невидимия“ е успяла да се превърне в класика както в жанра на ужасите, така и в научната фантастика, чиито елементи писателят е съчетал. Чрез линейно, съсредоточено върху сюжета, без отклонения и догадки повествование, Хърбърт Уелс постепенно ни превежда през отрязък от време в живота на г-н Грифин – физик, станал първия невидим човек, чиято мания за величие прераства в неконтролируема ярост. Неоценен, отблъснат от обществото и преследван заради своето откритие, ученият осъзнава, че единственият начин да получи признанието, което заслужава и едновременно да си отмъсти, е чрез терор и убийства. Макар обаче стилът на писателя да не е особено по вкуса ми със своята описателност и разказ като от страничен наблюдател, както споделих и в мнението си за „Война на световете“, не мога да не оценя и интересните философски и психологически въпроси, които Уелс повдига с книгата си.

Докато в началото на книгата Грифин се бори да запази своята тайна и да оцелее, към края неговата личност на учен с брилянти идеи отстъпва пред Невидим Първи – предвестник на Царството на терора, обсебен от идеята за мъст. Можем да помислим, че именно невидимостта е факторът, влошил моралното и психологическо състояние на физика, но дали човек може да се превърне в нещо, което не е? Без солиден морален компас, съдейки от монолога за живота му преди създаването на серума, високомерен, изискващ от другите, без емоционална привързаност към друго човешко същество, без усещане за принадлежност към семейството и без приятели, героят на Уелс се превръща в събирателен образ на разрушителните страни, които притежава необикновената сила като невидимостта, макар писателят да не изказва собственото си мнение. Няма разсъждения за доброто и лошото, няма явно противопоставяне на правилно и грешно или осъждане на постъпки – това е оставено на читателя. И макар вероятно да не изпитвате симпатии към Грифин, краят ще ви остави с чувство на тъга, съжаление и трагичност, а лично за мен това беше най-силният момент от книгата.

До известна степен „Невидимия“ може да ви напомни на романа „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ от Робърт Луис Стивънсън, или на „Франкенщайн“ от Мери Шери, заради изначалната двойственост на личността и проявленията на нашите същности в различни ситуации и условия. От друга страна осъзнавам, че от днешна гледна точка за романа на Уелс има различни мнения – можете да сметнете идеите за наивни, стилът за безинтересен и разказа за муден. Сега си представете как обаче обществото би възприело идеята за невидим човек през 1897 година? С паника, страх и опити да премахнат от живота си това, което не разбират – точно като в случая на Грифин. Именно заради новаторската фантазия на Уелс „Невидимия“ се счита за истинска литературна класика, засягаща темите за властта, морала и науката.

А колкото до моето лично мнение, то е някъде по средата.

„Работиш дълги години, обмисляш, кроиш планове и после някакъв безмозъчен, тъп идиот ти застане на пътя!“

„Мисълта за невменяемост се натрапва сама.“

„През нощта вероятно успя да похапне и поспи, тъй като на сутринта му се възвърна присъствието на духа и пак стана силен, енергичен, гневен и злобен, готов за своята последна голяма битка с целия свят.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Удавниците“ от Дженифър Макмеън

„Нещо слушаше, чакаше, гледаше. Нещо, което със сигурност успях да зърна.
Нещо, което със сигурност ме зърна.“

Kniga-udavnitsite-dzhenifar-makmean

Винаги съм изпитвала особена притегателна сила към мистериите, разказващи се за вода и не само защото за мен е най-разрушителната сила или защото винаги съм изпитвала лек страх от нея, а по-скоро защото наистина имаш усещането, че водата може да бъде жива. Всъщност в повечето страшни истории тя наистина е и може да бъде изключително зловеща.

„Водата взима, но и дава“ – едно предупреждение, което мнозина пренебрегват, отчаяно търсейки спасение във водата на Бранденбургските извори. Тя е с чудодейни сили – лекува и изпълнява най-съкровените желания, но веднъж опиташ ли от водата, ставаш част от нея за цял живот и трябва да си готов да ти отнеме нещо не по-малко ценно дори от собствения ти живот.

За мен „Удавниците“ беше от онези книги, за които още от първите няколко страници знаеш, че ще ти харесат. Смесица от хорър и мистерия, с увлекателен и четивен стил, с богат и изпълнен със символи език, чете се бързо и най-големият плюс за мен – Макмеън и за момент не измества фокуса от сюжетната си линия, а именно Бранденбургските извори.

История е предадена от две гледни точки – на Джаклин през 2019 година и Етел Монро през 1929, а отправната точка е именно чудодейната вода. Етел е на 37 години и отчаяно иска дете. Обвинява себе си за това, че не може да забременее от съпруга си д-р Монро, с когото са сключили брак преди година. Но отивайки на почивка в хотел „Бранденбург спрингс“, най-после получава лъч надежда как да сбъдне най-съкровената си мечта – трябва само да я прошепне на водата. И желанието се сбъдва, но водата винаги „отнема нещо насреща“.

Разказът на Джаки от 2019 година започва със спомени за летата ѝ, споделяни със сестра ѝ Лекси, в семейното имение „Спароу крест“ – веселието, плуването в басейна и семейните тайни. В детството си, двете всъщност са много близки, но с годините различията в характерите им си проличават все повече и повече – психичното състояние на Алексиа не е стабилно, определя се като свободен дух и сее хаос около себе си, докато Джаклин е праволинейна, отговорна и избира кариерата на социален работник. Двете съвсем губят връзка помежду си след като Лекси наследява имението от баба си, а Джаки е огорчена от решението и изключва сестра си от живота си. Докато не получава поредица от налудничави обаждания от Лекси относно басейна в имението и няколко часа по-късно Алексиа е намерена мъртва във водата. За Джаки това е бил поредният маниакален епизод на сестра ѝ, но дали щеше да я спаси, ако просто беше вдигнала слушалката? Дали наистина има нещо във водата?

Дженифър Макмеън много майсторски ни превежда през историята оттук нататък – на пръв поглед няма да намерим нищо общо между Етел и Джаки, но в края тези два паралелни свята се сливат в едно; Лекси е правела проучване за семейството си и имението „Спароу крест“, което се оказва, че е издигнато на мястото на хотел „Бранденбург спрингс“ и крие много мрачни тайни, а Джакс постепенно започва да вярва, че смъртта на сестра ѝ е свързана с водата и до известна степен може би тя е отговорна за това. И колкото повече научаваме от гледната точка в миналото, толкова повече парчета от пъзела започват да си идват на мястото в настоящето. Темпото, атмосферата и наративът са отлични, на моменти може да ви полазят тръпки и много добре е вплетен фактът, че водата всъщност е главен герой в историята и тя наистина е жива – лекува, но и докарва до лудост, дава живот, но и отнема и именно от това черпи сили.

Ще изневеря на себе си обаче, ако не спомена и нещата, които не ми харесаха, макар да са по-скоро пренебрежими. Дотягаше ми непрекъснатото натрапване на чувството за вина на Джакс – да, напълно разбирам, че съвестта ѝ я гложди и се търси психологическият момент с връзката между сестри, но пък и не е нужно да се повтаря отново и отново. Относно самата конструкция на сюжета ме подразни до известна степен, че никой от героите не казваше какво мисли, какво подозира или от какво точно се страхува. Голяма част от диалозите завършваха, образно казано, с „няма значение“, „ще ти кажа друг път“, „не ти е работа да знаеш“, което абсолютно излишно отлага и насича действието. Съответно това доведе до разкриване „в последната минута“ на цялата история, а краят беше сполучлив, но все пак леко разочароващ за мен самата.

Но тези неща в никакъв случай не правят „Удавниците“ по-малко увлекателно и призрачно четиво – все пак всичко е въпрос на читателски вкус. Тази книга си заслужава не само заради историята, увлекателния и описателен стил, но и заради чудесния превод и се надявам да видим още от книгите на Макмеън на български.

Ако пък искате да почуствате атмосферата на всички песни, който се споменават в книгата, можете да слушате плейлиста, създаден от издателство Benitorial тук.

„Доброто винаги е придружено от зло.“

„Във водата няма нищо друго, освен това, което сами водим със себе си.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Психо“ от Робърт Блох

„Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.“

Kniga-psiho-robart-bloh

Дори и да не сте чели или гледали „Психо“, то много вероятно сте чували това заглавие, защото и книгата, и филмът са станали част от популярната култура дори само чрез фрагменти от сюжета. Е, аз съм от онези малцина (поне в моето обкръжение), които не са гледали класическата екранизацията на Хичкок, но поне поправих пропуска си с книгата на Блох.

Изтощена и изгубена в бурна, мрачна нощ, Мери Крейн вижда табелата на мотел Бейтс. Имаща нужда от топъл душ и сън, Мери все пак наема стая, макар собственикът Норман Бейтс да ѝ се струва странен. А това ще се окаже по-лошо решение и от това да открадне 40 000 долара от своя работодател и да избяга.

Първоначално е възможно да подходите скептично заради обема на книгата – едва 170 страници (издание на Ciela от 2018), но недейте. Щом прочетете „Психо“ ще разберете защо това е класическа хорър книга. И да, накратко казано, романът разказва историята на Норман Бейтс, собственик на изолиран мотел, който се бори с властната си майка и се забърква в поредица от убийства. Но сюжетът е много повече от това. Вероятно Блох е проявил голяма смелост да напише такъв роман предвид табутата на времето, в което е издадена – сексуалност, лудост, отношения майка-син. Стъпвайки върху тази основа и размивайки границите, писателят създава шедьовър, който е актуален и до днес.

Прозата на Блох е стегната и описателна, и точно неговият стил създава напрежението, благодарение на мрачната атмосфера, която обрисува. В „Психо“ обаче липсва моментът, в който ще изпитате истински страх – всичко се случва постепенно, Блох надгражда историята, играе си с внушения, алюзии и разчита на психологическия ефект. Мога само да предполагам, че тази книга е била ужасяващо преживяване за читателите през 60-те години – убийства, изолация, психически отклонения, потресаващи събития и разстройство на личността. Всъщност самият Блох признава, че е вдъхновен от престъпленията и обстоятелствата около случая на убиеца от Уисконсин Ед Гейн за образа на Норман Бейтс.

Но макар „Психо“ да е достоверна чрез своята ужасяваща простота, за мен най-голямата сила беше в това, че сюжетът е предаден изключително визуално – къщата, в която времето е спряло, вътрешните борби на Бейтс, дъждът, облеклото, поведението, „превключването“ на личностите. Няма нито един излишен детайл или реплика, а сцените са описани с истинска прецизност. И превеждайки ни през мислите и действията на извършителя, емоции като гняв, отвращение и съчувствие, Блох изгражда една история, в чийто фокус са не героите, а мотивите, убийствата и разкриването им.

За мое съжаление, обаче, книгата беше много по-кратка, отколкото ми се искаше. Вероятно и много преди края ще подозирате (или дори ще знаете) какъв ще е той – все пак „Психо“ е на повече от 60 години и сте чели похватите на Блох при много от писателите след него. Но определено ще искате да прочетете написаното до самия финал.

„Каквото и да правиш, има неща, от които не можеш да избягаш.“

„Има моменти в които трябва да престанеш с анализите и да се довериш на чувствата си.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Мексиканска готика“ от Силвия Морено-Гарсия

Мексиканска готика от Силвия Морено-Гарсия, заобиколена от сухи цветя Когато през 2020 година излезе „Мексиканска готика“, предизвика истински фурор в Goodreads и сред книжните блогъри. Дори спечели „Най-добра книга в жарна ужаси“ на Goodreads за 2020, както и „Най-добра хорър книга за 2021“ на списание Locus. Трябва да отбележа, че подлагам под съмнение дали жанра на книгата е точно „ужаси“ или по-скоро „мистерия“, но това няма никакво отношение относно качествата ѝ.

Ноеми Табоада се отправя към имението „Високото място“ след като получава налудничаво писмо от братовчедка си Каталина, която се е омъжила наскоро в семейство Дойл и настоява да бъде спасена. Ноеми няма представа какво ще открие в това отдалечено мексиканско село, но прекрачвайки прага на къщата, осъзнава, че фамилия Дойл са всичко друго, но не и обикновени, а изолираното имение сякаш е живо.

„Мексиканска готика“ определено е изградена в готическа стилистика, така че почитателите ѝ няма да са разочаровани – свръхестествени елементи, малко романтика, потискаща обстановка и неизвестност. В своята цялост, сюжетът си е зловещ и на моменти откровено отблъскващ, с интензивни психологически моменти, а стилът на Морено-Гарсия само подсилва ефекта.

Ноеми ни е представена като млада, вятърничава, популярна светска дама, от уважавано семейство, която е свикнала да ѝ се угажда и често мени мнението си. Нейната натура противоречи на всичко, което са семейство Дойл – строги, властни и необщителни, някога са били заможен род, но са били принудени да затворят рудника за сребро, който притежават. Живеят по правила и установени традиции, а „Високото място“ и самите те са взаимно свързани. Ноеми обаче открива приятел в лицето на Франсис – блед, слаб, срамежлив и готов да разкрие семейните тайни на госпожица Табоада.

Книгата е загадъчна, усещаш мрачната атмосфера навсякъде, описанията, символиките, всичко си е на мястото и представено много живо – уроборосът; препратките към мексиканската история и личности (макар да ми се иска да беше наблегнато повече на мексиканската култура); препратките към евгениката; увивните растения; старата прашасала къща, гъбите, растящи в гробището; мракът, в който се спотайва миналото. В първата си половина действието е малко мудно, но на мен ми беше интересна тази монотонна описателност, защото надграждането беше постепенно – очевидно има нещо нередно със семейство Дойл, но все още не знаем какво; Ноеми започва да се съмнява в разума си, защото халюцинира и сънува кошмари; а къщата все повече я притегля със своята мистериозност, където призраците и лудостта са намерили своето убежище. Книгата експлоатира много от приказките, с които сме израснали, а и в самото повествование са като непрекъснати препратки – старо, изолирано имение със зловещо семейство, борбата между доброто и злото, „принцесата“, която трябва да бъде спасена и плахият принц, който събира смелост заради любовта. Но разбира се, версиите на тези истории в „Мексиканска готика“ са възпроизведени по зловещ начин. Хауард Дойл е главата на семейството – той се е преселил от Англия, и е успял да запази рода в продължение на векове, благодарение на кръвосмешение и жертвоприношения. Но чистата кръв на Дойл вече не е достатъчна, необходима е нова живителна сила, която да подхрани както наследниците на Хауард Върджил, Флорънс и Франсис, така и къщата. И докато мракът вече е обзел всичко и всички под покрива на „Високото място“, за да се спаси Ноеми е принудена да се омъжи за Франсис.

Честно казано ще спра дотук, защото ако продължа, ще трябва да навляза в детайли и не мога да избегна да издавам какво точно се случва.

Но пък не е в мой стил да си премълча за слабите места на книгата. Каталина, заради която Ноеми отива в имението, всъщност е второстепенен герой и не присъства в по-голямата част от книгата; Представянето и дълбочината на героите бяха малко вяли – освен за Ноеми, за останалите не научаваме почти нищо, освен детайли, от които има полза в даден момент от повествованието; Това, което реално създаваше напрежението (съспенса) е липсата на отговори в по-голямата част на „Мексиканска готика“ и когато идва кулминацията, имаше пропуски и умишлени напасвания в сюжета от страна на писателката; Любовната история не беше на място и спокойно можеше да бъде пропусната, а краят си граничи с фантастика. Освен това, цялостната идея на книгата страшно много ми напомняше на филма „Пурпурният връх“ от 2015 година – не мога да твърдя, че има взаимстване, но пък и не мога да отрека, че сходствата са налице.

Въпреки гореизброените, „Мексиканска готика“ си е интересна, увлекателна, добре написана и достатъчно обезпокоителна мистерия (за да влезе в графа хорър). Обаче, финалът за мен беше крайно несполучлив и неправдоподобен – можеше да има обрат в стил психологически трилър, но пък и тогава щях да кажа, че е предвидим (та, няма пълно щастие). Така или иначе, дебютът на Силвия Морено-Гарсия си заслужава вниманието, но не правете грешката да се пренавивате с изключително високи очаквания само заради възхваляващите ревюта и оценки.

„…веднъж къщата да те опознае, и ще ти се струва прекрасна.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Жажда“ от Ю Несбьо

„Известен е един-единствен начин да се отървеш от въображаемите чудовища.

Да се увериш, че наистина не съществуват.“

Корица на книга от Ю Несбьо с мечи капан и счупен телефон

Търсейки поредния трилър, който да харесам или оплюя, се спрях най-сетне на Ю Несбьо. Авторът непрекъснато ми се набиваше на очи, тъй като при всяко запитване за препоръка на трилър в онлайн мрежата, неговото име изпъкваше ярко, та и очакванията бяха големи.

Не знаех с коя точно книга да започна, защото на българския пазар са преведени доста от неговите. Залових се да издирвам информация и осъзнах, че трилърите са поредица с главен герой Хари Хуле. В крайна сметка, по мой си начин, не започнах от първата книга, а както се оказа от единадесетата, благодарение на рейтинга в Goodreads. До някъде си е моя грешка, защото сега трябва по обратен ред да наваксвам, но пък да се върна на „Жажда“.

Изключително актуална тема за онлайн запознанствата, общувате в мрежата и опасностите, които крият, защото човек никога не можеш да е сигурен, че симпатичният непознат от снимката е същият и зад компютъра или телефона. За съжаление, освен актуална, темата е и много реална, което прави трилъра на Несбьо още по-зловещ.

Книгата ни среща с Хари Хуле, който вече е женен и преподава в Академията на полицията, но е привлечен като независим консултант, за да помогне в разкриването на важен случай. В убийствата обаче има повече неизвестни, отколкото доказателства, а на Хуле нещо му подсказва, че вече се е срещал с извършителя.

Макар от самото начало да става ясен способа на част от убийствата, книгата разгръща доста внимателно действията на полицията и психологията зад престъпленията, което държи четящия в напрежение и по никакъв начин не се губи очакването от развръзката. Несбьо много добре изгражда историята, благодарение на реални факти и сведения, които обаче се пречупват през героя, който ги разкрива на читателя без това да дотяга, а точно обратното – искаш да научиш още и още. Вампиризъм, кръвопийство, метални зъби, чрез които изверг прегризва гърлата на жертвите си – всичко това за повечето хора по-скоро граничи с митологията, а не с реалност. Но авторът много внимателно напомня, че всъщност е истинско и е някъде около нас. Макар големия си обем, „Жажда“ е наистина увлекателен трилър, който те въвлича в извратения свят на Валентин Йертсен…или пък не съвсем.

Множество обрати, препратки, преследване, профилиране, развръзки, които заблуждават читателя, и после се превръщат в поредните завръзки. Може би на моменти ще си мислите, че сте се досетили за всичко, но точно когато мислите, че започвате да разбирате кой е убиецът и защо, историята има обрат, който ви оставя объркани. Става почти невъзможно да се разбере на кои герои може да се вярва и кои крият дълбоки тайни. Както и самият Хари Хуле казва: „Разкрихме го, но не сме го разрешили.“ Защото, в крайна сметка, твърде много хора крият своите извратени тайни. Собствените мотиви всъщност са най-силната движеща сила на хората и трябва да надникнеш в този индивидуален свят, за да получиш отговорите.

Хубавото е, че дори и ако като мен да не сте чели предходните книги, все пак успяваш да навлезеш в историята на героите, тъй като Несбьо успява елегантно да вмъкне информация за тяхното минало. Между всичко случващо се в разследването и случаите, читателят е предизвикан да осмисля и миналите преживявания на протагонистите и антагонистите. Нещото, което обаче може да е наистина объркващо, е броят на героите, които трябва да се запомнят. Но и самата книга е многопластова, така че напълно разбирам с какво допринася всеки от персонажите.

И стигаме до финала, най-големият обрат – добре помислен, изненадващ, естествен. Чрез диалози, Несбьо дава отговорите на читателя кой всъщност е геният зад всичко случило се и защо – какви са доказателствата, какви са фактите и най-важното – какви са мотивите. Лично на мен ми дойде малко в повече драматизмът и описанията, но какво да се прави – винаги съм смятала, че краят е най-трудното нещо за измисляне на една книга.

„Жажда“ ме накара да мисля и да предполагам, което за мен е най-важното в един трилър. Вече съм наясно защо Ю Несбьо има толкова почитатели по цял свят и определено няма да е последната ми среща с него.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Градината на пеперудите“ от Дот Хъчисън

Kniga-gradinata-na-peperudite-ot-dot-hachis Когато видях заглавието на тази книга и жанра „трилър“ си казах: „Защо толкова много трилъри използват пеперудите за сюжетната линия или в заглавито?!“. Всъщност, бях и малко скептична към поредната книга от този жанр, излязла на пазара, след като прочетох „Добро момиче, лошо момиче“ от Али Ланд. Прочетох два-три отзива, заинтригувах се и след ден книгата вече беше в ръцете ми.

…И така не я оставих четири дни – историята те увлича, добре написана и добре преведена, смущаваща, завладяваща. Наистина представя една интересна интерпретация за тъмните ъгълчета в съзнанието на човек и колко извратени могат да бъдат желанията му. Такива истории рядко можеш дори да откриеш дори в документалните филми за най-известните и жестоки серийни убийци. Сюжетът на книгата е добре развит, описателен, подробен, лесно можеш да си представиш какво се случва и как точно и може би точно затова се чете толкова лесно. Определено много хора могат да я определят като извратена, но авторката е успяла майсторски да създаде един мрачен, ужасяващ и отблъскващ свят зад привидно идиличния, богаташки живот в семейството на Градинаря.

Всъщност, книгата е номинирана в категория Best Horror за 2016 година в Наградите на читателската класация на „Гудрийдс“. Оказа се, че авторката има и други издадени книги, които се надявам да видим на българския пазар.

Единственото нещо, което малко ми развали удоволствието от книгата беше краят, който ме накара да се запитам „Ама сериозно ли?!“. Защо беше така скалъпен?! Просто нямаше нищо общо със стила на книгата, което наистина ме подразни и ми стори като в холивудските филми – набързо историята приключва и всичко се изяснява в последните 10 минути. Направо ми се иска авторката да го премисли още малко и да издаде отново книгата с променен край…

Оценката ми за книгата в Goodreads: