Етикет: трилър

„Хвани ме“ от Лиса Гарднър

„Захар и подправки и счупено стъкло, от това са създадени малките момиченца.“

Kniga-lisa gardnar-hvani me

Не знам как точно се случи това да стана почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за Ди Ди Уорън, но ето че е факт. Не ме разбирайте погрешно – изненадата не е заради писателката или сюжетите, а защото самата аз рядко чета поредици. Но ето, че шест книги по-късно, все още съм заинтригувана и то най-вече заради доброто развитие в писателския стил на Гарднър.

Шарлийн Грант вярва, че ще умре. Точно както двете ѝ най-добри приятелки от детството, убити на 21 януари в поредни години. Но макар Чарли да отброява последните четири дни от живота си, тя не смята да се предаде без бой и дори моли за помощ сержант Ди Ди Уорън. Инстинктът на Уорън обаче ѝ подсказва, че историята на Шарлийн не е съвсем правдоподобна и колкото повече информация събира, толкова повече детективът се доближава до ужасяващата тайна, която младото момиче крие. А това може да е най-голямата заплаха за всички.

Още в самото начало не мога да не спомена, че части от сюжета на „Хвани ме“ са силно обезпокоителни и биха могли да предизвикат силни емоции у някои читатели. Както в „Единственият оцелял“, така и в шестата книга за сержант Ди Ди Уорън, писателката задълбава в темата за физическо и сексуално насилие над деца, както и засяга последствията от психическите заболявания, но в този случай историята е много по-смущаваща и не бях убедена, че ще я дочета докрай. 

Шарлийн Грант има откъслечни спомени за миналото си, но много ясно помни изтезанията на страдащата от Синдрома на Мюнхаузен си майка. Наказания от любов, както твърди Катрин Грант, а всъщност ужаси, които никой човек не бива да преживява. Но при поредния инцидент, Чарли успява да се спаси и заживява с леля си Нанси, вярвайки, че никой друг от семейството ѝ не е оцелял след онази кошмарна нощ. Опитвайки се да нареди живота си, съдбата я среща с две момичета, които ще станат опората ѝ в живота – Ранди и Джаки, но само докато трите не порастват и всяка от тях не поема по своя път. Сега, двадесет и осем годишната Чарли работи като оператор към 911, тренира стрелба и бокс, живее усамотено и се подготвя за 21-ви януари, когато ще умре. С молба за помощ, младото момиче се свързва именно със сержант Ди Ди Уорън, но няма ли престъпление, няма и разследване, а точно в този момент приоритет за детектива е разкриването на серия убийства на педофили в Бостън. Дали обаче историята на Чарли няма общо и с престъпленията? За да открие истината, на Ди Ди ще ѝ се наложи да се разрови в миналото на семейство Грант.    

Обичаен похват за стила на Гарднър е да ни въведе в няколко сюжетни линии, които по естествен начин да се обединят в едно в края. В случая, „Храни ме“ също не прави изключение, а повествованието е разказано от различни гледни точки, които ни препредават разкази за убийства, разбити семейства, опасностите в Интернет, малтретиране и сексуални престъпления. Като събирателен център на тези истории е сержант Ди Ди Уорън, която се опитва да намери общото помежду им, и с помощта на своя екип да достигне до отговорите. Убийствата са извършени с оръжие, отговарящо на това, което притежава Чарли, свидетел описва извършителя досущ като нея, младото момиче ежедневно се сблъсква с най-лошото в човешката природа и може би е решила сама да раздава правосъдие, или в действителност ще загуби живота си на 21-ви януари, докато човек, спотайвал се в сенките цял живот, се опитва да я натопи? Полицията на Бостън има точно четири дни, за да подреди пъзела, да открие какво общо имат бележките, оставени на местопрестъпленията, и най-вече – да отговори на големия въпрос „Защо?“.

Като цяло книгата е добре написана, с добра концепция и динамика, и се чете наистина бързо. Основният ѝ плюс всъщност са множеството неизвестни, които те увличат като читател – но макар да правиш догадки, Гарднър се старае да те обори с обрати, предоставяйки ти детайли, които допълнително разпалват любопитството. Освен това, писателката не пропуска да заложи и друг свой характерен похват, който присъства в книгите от поредицата за Ди Ди Уорън, а именно стих или израз, който става лайтмотив на сюжета. В този случай, това е репликата: „Бъди смела. Всеки умира някога.“, и макар да я срещаме още в първа глава, тя би могла да се отнася за всеки един от дамските персонажи. Към края обаче за мен историята тръгна надолу и както обикновено казвам по повод романите на Гарднър – слабото място на писателката продължава да бъде финалът. Вярвах, че по същество „Хвани ме“ няма да отстъпва на най-мрачните трилъри, но написаното от средата нататък не успя да оправдае очакванията ми и развръзката стана предсказуема. Имах чувството, че чета някоя от първите книги на Гарднър, в които се усеща, че сякаш не е знаела как да завърши историята.

Напълно съм наясно, че що се отнася до поредици, има по-добри и по-слаби книги. За мен обаче „Хвани ме“ беше от вторите и макар да беше увлекателна, по мое мнение писателката е способна на повече. Надявам се да го видя в следващите ѝ романи, но след прочитането на три от книгите ѝ за една година, мисля да си дам повече време преди да започна седмата „Без страх“.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Съпруга на убиец“ от Виктор Метос

Трилърът "Съпруга на убиец" върху червено-черен фон, до който стоят скъсани листове, пръстени и нож за писма

„Съпруга на убиец“ попадна в полезрението ми случайно заради високите ѝ оценки от читатели. Въпреки това се колебаех за нея поне година-две, защото истината е, че съм доста скептична към трилъри, които почти всички хвалят. 

Джесика Ярдли е успешен федерален прокурор, до колкото ѝ е възможно добра майка и бивша съпруга. Бившата съпруга на серийния убиец Тъмния Казанова. Тогавашният ѝ съпруг Еди Кал е осъден за поредица от чудовищни убийства и това клеймо я следва навсякъде, но въпреки това Джесика успява да продължи с живота си. Четиринадесет години след кошмара, който тя преживява обаче, са извършени нови двойни убийства, а по всичко изглежда, че те са дело на подражател на Еди Кал, с когото Ярдли трябва да си сътрудничи. Това я принуждава да се изправи пред най-мрачната част от миналото си, без да подозира, че настоящето ѝ може да бъде още по-ужасяващо.

Бих могла да разделя „Съпруга на убиец“ на две части. В първата, сюжетът се завърта около разследването на няколко двойни убийства, водено от ФБР агентът Кейсън Болдиун. Той моли федералния прокурор Джесика Ярдли да му помогне, но има уловка – участието на Ярдли е условието, което поставя бившият ѝ съпруг, за да сътрудничи на службите. Еди Кал е обаятелен художник и осъден сериен убиец, по-известен с прозвището Тъмния Казанова, очакващ смъртното си наказание. Разбира се, Еди Кал би могъл да даде на специалните агенти и прокуратурата информация и дори насоки за профила на своя последовател Тъмния Казанова-младши, но това което желае най-силно като благодарност за помощта, е не да бъде отменено смъртното му наказание, а да види дъщеря си Тара.

Следва интригуваща комбинация от разследване, надлъгване, семейни кризи, спомени и изненадващи разкрития за най-близките на федерален прокурор Джесика Ярдли. Интересно е, че подходът на Виктор Метос за изграждането на образа на Еди Кал, много ми напомня на серийните убийци като Тед Бънди или Пол Джон Ноулс. Красиви, харизматични, манипулативни, интелигентни и никой не предполага на какво са способни, докато не бъдат заловени. А понякога тези чудовища имат и последователи, които копират престъпленията до най-малкия детайл…

Във втората част пък книгата се развива по-скоро като правен трилър и разкритията стават известни на читателя. Тъмния Казанова-младши е арестуван и точно като Тед Бънди решава да се защитава сам в съда. Макар и юридически гений, дори и той би могъл да бъде надигран в собствената му игра, стига човек да знае къде са слабите му места. А Джесика Ярдли много добре познава серийните убийци – нали е споделяла живота си с такъв.

В цялост, книгата е много добре написана, с баланс между диалог и разказ, с достатъчно динамика и обрати. Опознаваме главния персонаж като силна и издръжлива жена, която е успяла да подреди живота си наново, преди да понесе поредния удар от съдбата. Но макар да не липсваха стереотипи, образът на Ярдли служеше за спойка на историята и останалите второстепенни герои, което поне на мен донесе усещане за консистентност и свързаност на действието. Самият Метос пък успява да вплете в сюжета множество теми, които са отвъд разследването и убийствата: мрачните тайни, от които не можем да избягаме; предателството; силата на семейството; тънката граница между съдебната победа на всяка цена и осъждането на невинен, и може би най-важната – може ли възпитанието да „надвие“ наследените черти. Да, не мога да скрия, че има неправдоподобни моменти, но най-силната страна на „Съпруга на убиец“ е интензитетът на действието и това, че дава теми за размисъл. Всъщност има сюжетни линии, които нямат реална развръзка и много вероятно да имат такава във втората книга „Четвъртата картина“ (която си и купих още преди да завърша тази), но самият финал дава завършеност на историята с обрат. Самата аз продължавам да се чудя дали краят беше наистина силен, или пък по-скоро лошо скалъпен с единствената цел да има изненада, но все още не съм достигнала до заключение по този въпрос. 

В интерес на истината, „Съпруга на убиец“ може да ви стори предсказуема и банална на моменти, или недотам задълбочена, особено ако сте почитатели на трилър жанра. Но въпреки това, бързото темпо, обратите и стилът на Метос компенсират недостатъците до голяма степен, и точно поради тези причини бих препоръчала да дадете шанс на книгата.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Синът“ от Ю Несбьо

Kniga-Sinat-Yu NesbyoМакар да се присъединих в редиците на почитателите на Ю Несбьо с прочитането на „Жажда“, останах малко разочарована от последната книга за Хари Хуле „Нож“. И все пак очаквах с нетърпение какво още може да ни предложи авторът, въпреки че досега не съм имала възможност да наваксам с поредицата за небезизвестния разследващ полицай. И тогава от Емас издадоха самостоятелния роман „Синът“, който по моя си традиция, изчака две години в библиотеката преди да бъде прочетен. 

Сони Лофтхюс е в началото на трийсетте си години, но е прекарал в затвора близо половината си живот за престъпления, които не е извършил. В замяна на самопризнания си, получава редовни доставки на хероин и надзирателите подхранват вярванията на другите затворници, че той притежава дарба да лекува и опрощава грехове. Сегашното положение на Сони е следствие на самоубийството на баща му, предпочел смъртта пред публичното разобличаване като корумпирано ченге. Но при една неочаквана изповед, младият мъж научава цялата истина и е време да отмъсти на всички замесени – адвокати, полицаи и дори затворническия свещеник, чиято цел е да го държат надрусан и зад решетките. А над всички тях стои фигурата на Близнака, престъпният бос на Осло.

Това, което увлича читателя в книгите на Несбьо, е стилът – методичен, описателен, задълбаващ в историята и постепенно разгръщащ действието, достигайки до кулминацията и развръзката. Даже прекалено бавно за моя вкус в случая на „Синът“ и по тази причина интересът ми беше на приливи и отливи. Първата част не ме спечели особено и продължих да чета, само защото е книга на скандинавския писател. Персонажите ми се струваха прекалено много и това ме объркваше, нямаше голямо развитие, но пък плюсът беше, че като читател си въведен в историята на Сони Лофтхюс. 

Осъден, поемайки вината за чужди престъпления, Сони Лофтхюс избира предсказуемия живот в затвора пред свободата след като става наркозависим след самоубийството на баща му. Аб Лофтхюс е разобличен като корумпиран полицай и това белязва живота на сина му, който предпочита да не мисли за миналото и изживява половината си живот в наркотичен делириум зад решетките. Но Сони си спечелва славата на човек, който притежава дарбата да опрощава греховете на затворниците, а те на свои ред са готови да му споделят всичко, само за да изпитат облекчение. Именно по време на една неочаквана изповед Синът научава истината за смъртта на баща си и организира собственото си бягство от затвора, за да си отмъсти.

В тази история има и още един основен герой – Симон Кефас. Бивш партньор и най-добър приятел на Аб Лофтхюз, искащ повече от всичко иска да защити Сони от последствията от собствените му действия, затова трябва да го открие преди всички замесени с Близнака. Самият Кефас не е най-добрият съюзник, който може да има Сони, тъй като преди години полицаят губи добрата си репутация заради пристрастеност към хазарта, а хората по високите етажи му припомнят този факт ежедневно. Но това е по-малкият проблем. Симон се нуждае от непосилно голяма сума пари, защото има опасност съпругата му да загуби зрението си. Именно престъпния бос Близнака му предлага помощ с този належащ финансов въпрос, но само при условие, че полицаят му предаде Сони. Въпросът е дали Кефас ще се съгласи, знаейки че няма как по друг начин да спаси любимата си Елсе, или дългът към семейство Лофтхюс ще надделее?

Самото повествование е разказано от гледна точка на двамата персонажи и читателят може да проследи развитието както на издирването на Сони от страна на полицията, така и неговата лична вендета. Интересното в случая е, че Несбьо  изгражда двама несъвършени, вземащи грешни решения и интригуващи герои, които хипотетично трябва да са от двете страни на закона, но в крайна сметка трудно можете да решите на чия страна бихте застанали. Но по мое мнение не се опитвайте да търсите напрежението и обратите, които са обичайни за книгите на скандинавския писател. За мен лично сюжетът не беше достатъчно увлекателен, около средата вече става предсказуем, а и имаше някои нереалистични аспекта, като например това, че Сони употребява наркотици повече от десетилетие, изведнъж спира, бяга от затвора, превръща се в неуловим убиец и междувременно се влюбва. Но въпреки това, Несбьо успява реалистично да предаде усещането за скандинавски ноар и да ти помогне да вникнеш по-надълбоко в престъпния свят на Норвегия.

Истината е, че имах високи очаквания, които не се оправдаха глава след глава, затова възложих последните си надежди за обрат в мнението ми на финала. Всъщност едва последните няколко глави изиграха ролята едновременно на завръзка и кулминация и едва тогава наистина нямах търпение да разбера как ще приключи историята. Е, краят не успя да промени цялостното ми впечатление, но все пак плюсът е, че прочетох нещо по-различно от писателя.

За мен лично „Синът“ беше по-слаба книга, сравнявайки я с тези за Хари Хуле. Да, книгата има своите положителни страни и приветствам това, че Несбьо е решил да поеме в нова посока, но моят съвет е да не очаквате задълбочеността и сложността на предишните книги на автора.

 

„Ами… религията донякъде прилича на застраховката „Пожар и природни бедствия“. Не разчиташ твърде на нея, но за всеки случай решаваш да пробваш.“

„А злото наподобява туморна клетка, която се размножава и заразява здравите, ухапва ги като вампир и ги вербува да се включат в разкапването на цялото. Веднъж ухапан, никой не се измъква. Никой.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Крадецът“ от Даниъл Силва

Kniga-Daniel-Silva-Kradetsat„Крадецът“ от Даниъл Силва е от книгите, които съм купувала от купа „3 книги за 10 лева“ на Панаира на книгата в Пловдив през 2021 година. Тълпата около шатрата на издателството беше наистина голяма и нямах много време за обмисляне и зачитане на анотацията, така че се доверих на корицата. Оказа се, че конкретната книга е четиринадесетата от поредицата на Силва за героя Габриел Алон, която към момента всъщност наброява общо двадесет и две. Установявайки този факт, бях скептична дали ще успея да наваксам с предисторията и дали изобщо ще ми хареса при положение, че не съм запозната с творчеството на писателя.

В продължение на 350 години мястото на шедьовъра на Караваджо „Рождество със Свети Франциск и Свети Лаврентий“ е над олтара в църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо. Докато един ден, през октомври 1969 година, двама мъже не я изрязват от рамката ѝ и не я открадват. Всички тайни служби по света са вдигнати на крак, но така и не става известно дали това е работа на сицилианската мафия, на обикновени крадци, или на професионалисти в кражбата на безценни картини. 50 години по-късно, по молба на италианския Арт отряд, реставраторът под прикритие, а в действителност легендарен израелски разузнавач и екзекутор, Габриел Алон трябва да проучи горещата следа и да открие в чий ръце в действителност е попаднал един от най-търсени предмети в историята. 

В самото начало на „Крадецът“ си помислих, че основната идея и стилът на писане определено попадат в десетката на читателските ми предпочитания – мистъри трилър, съчетаващ в себе си множество факти, исторически препратки, действителни събития и фикция. Всъщност вярвах, че книга, чието действието се развива в прекрасните Венеция, Рим, Лондон, Париж, Женева и са включени изчезнали картини на майстори-художници, ще е също точно толкова интригуваща и приятно написана, колкото са и самите градове, които изброих. 

Силва много умело увлича читателя в история за шпиони, разузнавачи и държавни структури, които са по следите на изчезнали шедьоври на изобразителното изкуство, които пък стават притежание на лидерите на мафиотски организации и политическия елит чрез черния пазар. Tова в действителността е публична тайна, но в случая авторът е пречупил действието през разследването на бъдещия директор на тайната разузнавателна служба на Израел Габриел Алон, чиято житейска история научаваме измежду страниците. „Светото семейство“ от Пармиджанино, „Млади жени на село“ от Пиер-Огост Реноар, „Портрет на жена“ от Густав Климт, „Жена с ветрило“ от Модиляни – всички те са били откраднати и предполагаемо намерени, макар част от разследванията да продължават, но как е възможно да се открадне картина с размери 268 х 197 сантиметра и в продължение на 50 години да не може да бъде открита? Обяснението именно на този въпрос търси и писателят чрез главния си герой, който решава да примами тайния и богат колекционер на крадено изкуство. Самият план на Алон пък е повече от интересен – благодарение на търговец на черния пазар, фалшификация и бивши тайни агенти, той организира кражбата и продажбата на друг шедьовър – „Слънчогледите“ от Винсент ван Гог, който определено всеки би искал да притежава. 

Само че всичко хубаво си има край, както се казва, защото поне за мен от средата нататък политиката се намеси прекалено много в повествованието и сюжетът за издирването на картината „Рождество със Свети Франциск и Свети Лаврентий“ се разми. Докато в самото начало писателят увлекателно ни въвежда в света на черния пазар на картини и как те биват поръчвани от световни лидери като застраховка за бъдещето, ако те нямат достъп до милиардите си, и как реално биха могли да се случат незаконните продажби, то в последствие разказът прераства в история за автокрацията в Русия и Сирия, присвояването на пари и незаконната търговия от страна на политическия елит, първата криза в Украйна, Арабската пролет – всички те са взаимосвързани и зад тях стоят именно управниците. Самият Силва обаче много внимава да не назовава настоящите политически лидери с имената им, а само преразказва факти и изказва хипотези за развитието на събитията, докато Габриел Алон разплита мистерията и решава да отмъсти на сирийския президент, тъй като руският е недосегаем. 

Следва преследване, надлъгване, няколко излишни глави, изнудване, отвличане и все пак щастлив край. Общо погледнато обаче книгата ме остави със смесени чувства, защото с течение на действието фокусът изцяло се измести от заявката за издирването на един от най-търсени предмети в историята и се превърна в лична вендета срещу един от днешните диктатори, а аз си очаквах приключенска мистерия с исторически данни и разследване. Но не мога да отрека, че беше интересно да проследя как в сюжета са намесени настоящи държавни лидери, политически кризи и фикция, и макар да не се споменават директно и да има уточнение, че приликите с лица и събития са случайност, всеки читател, който поне малко е запознат с геополитика, световни новини и войните през последното десетилетие, знае за какво е писал Силва. 

Все пак отчитам като плюс, че открих нов автор и макар „Крадецът“ да е част от поредица, това не ми попречи да навляза в сюжета и предисторията на героите, но честно казано не съм убедена, че скоро бих посегнала към друга книга на автора.  

 

„Най-добрият начин да се спечели една хазартна игра е да се премахнат всички случайности от уравнението.“

„Интернет последователите са по-ценени от приятелите от плът и кръв, защото поддържат илюзорната перспектива за известност, дори за безсмъртие. Ако Декарт беше жив, би могъл да напише: „Аз туитвам, следователно съществувам“.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Обичам те повече“ от Лиса Гарднър

„Може би, също като мен, се е чудил през последните няколко дни дали това не са различните кръгове на ада и без значение колко дълбоко си мислиш, че си пропаднал, се оказва, че има още едно, по-дълбоко и по-тъмно място.“

Kniga-Lisa-Gardnar-Obicham-te-povecheПоредицата за детектив Ди Ди Уорън от Лиса Гарднър е от малкото, които ме заинтригуваха, тъй като обикновено поредиците не са моето нещо –  в някакъв момент авторът ме разочарова, не ми харесва развитието на героите, или се чака прекалено много време за издаването на книгите. Но този случаи е различен, тъй като SBB Media доста бързо наваксват с издаването на серията, която наброява 11 книги в оригинал, и тъй като самата аз виждам прогреса на Гарднър като писател на трилър истории. 

Сержант Ди Ди Уорън започва разследване за убийство, което би трябвало да е ясно от самото начало – щатският патрулиращ полицай Теса Леони е застреляла съпруга си Брайън Дарби със служебното си оръжие при самозащита. Самата Теса е обезобразена от жесток побой, намира се в шок, а шестгодишната ѝ дъщеря Софи е в неизвестност. Дали обаче тя наистина е жертва на системен тормоз, дали твърдението ѝ, че Софи е отвлечена, е истина, или полицай Леони е хитра, безсърдечна и е решила да изиграе роля, тъй като показанията ѝ си противоречат от самото начало? Сержант Уорън е изправена и пред друга трудност – щатската полицията пази своите, независимо от обстоятелствата, затова ѝ е необходима помощта на бивш ѝ любовник и колега Боби Додж, с когото да съберат парчетата от миналото и настоящето на Теса Леони, които пък ще ги отведат до истината за случилото се. 

„Толкова много неща можеха да протекат както си му е редът в подобна къща. Какво тогава се беше объркало?“. Един много важен въпрос, който си задава сержант Ди Ди Уорън, влизайки в къщата на щатския полицай Теса Леони – тя е пребита почти до смърт, а съпругът ѝ Брайън лежи мъртъв в кухнята. На пръв поглед това изглежда като поредния трагичен случай на системно насилвана съпруга, която не е издържала повече. Но шестгодишната Софи Леони е изчезнала, а показанията на Теса са изпълнени с несъответствия и пропуски, които стават все по-очевидни за бостънския сержант Ди Ди Уорън и детектива от щатската полиция Боби Додж, докато събират информация за живота на семейството.

Историята е разказана от две гледни точки – тази на Ди Ди, чието съзнание е ангажирано едновременно от разследването и от бъдещето на връзката ѝ с Алекс, когото познаваме от „Единственият оцелял„, и тази на Теса Леони, която разказва за своето детство, бременност, решението да стане полицай и бракът ѝ с Брайън. Интересен момент тук е, че макар Гарднър да се опитва да ги противопостави като доброто и лошото ченге, тези две героини си приличат изключително много. Полицай Леони е умна, находчива и корава, каквато всъщност е и сержант Уорън, и може би затова двете си нямат доверие и взаимно се възприемат като врагове – Теса иска бостънската полицайка да не ѝ се пречка, за да може да спаси дъщеря си, а опитният сержант е наясно, че Леони лъже и спестява голяма част от информацията от самото начало. Ако образът на Брайън на идеалния съпруг е бил само за пред хората, то вероятно той си е получил заслуженото, но какво се е случило със Софи, къде може да е тя? Какво може да знае Теса Леони и каква игра играе с екипа на Ди Ди?

Точно това са въпросите, които успяват да увлекат читателя, а самата Гарднър много умело надгражда сюжета с нови и нови разкрития, нови замесени и постепенни обрати. Има напрежение, неизвестни, последователност, а повествованието е описателно и динамично. Освен това, персонажите са добре изградени и са задълбочени, а тези, които познаваме от предишните книги, имат развитие. И не се притеснявайте, ако по стечение на обстоятелствата „Обичам те повече“ е първата книга от поредицата, която четете, защото писателката в определени моменти, и всъщност много на място, припомня отминали моменти от живота на главните героите – Боби Додж е бивш любовник на Ди Ди, но двамата така и не признават открито чувствата, затова пък са изключително силни като партньори в работата си. И макар все още да се привличат, той се жени за Анабел, около която се върти случая в книгата „Крий се„, а Уорън започва връзка с експертът по местопрестъпленията Алекс Уилсън, персонаж от четвъртата книга. 

Но да оставим настрана личния живот на разследващите полицаи, защото е по-скоро допълнение към сюжетната линия и да се върнем към случая в петата книга. С напредването на историята ние като читатели, заедно с Ди Ди и Боби, бавно научаваме истината за убийството на Брайън Дарби, но мога да кажа, че още от самото начало ще симпатизирате на Теса, без да знаете дали е виновна или невинна. Леони влиза в ролята на супер жената, която е готова на всичко, за да спаси детето си, независимо от косвените жертви и последствията за самата нея. Всичко това обаче я прави антипод на сержант Уорън, която не разбира какво е да си майка и вярва във върховенството на закона и правилата. В крайна сметка, две силни дами са изправени една срещу друга в името на това да открият Софи, опитвайки се да превъзмогнат демоните в собствения си живот. 

Както споменах и в началото на публикацията, нещото което ми прави впечатление по отношение на поредица за Ди Ди Уорън, е, че виждам прогреса на Гарднър като писател на трилъри. Основният ми проблем с книгите ѝ беше прибързаният финал, но в „Обичам те повече“ това някак си беше елегантно избегнато. Да, има разкрития в последната минута и няколко важни, макар и спонтанни, проблясъка в съзнанието на детектив Додж, но като цяло краят беше плавен, последователен и дава на читателя достоверен завършек на историята. 

В интерес на истината, петата книга не е толкова мрачна и смущаваща, както някои от предходните, но ти повлиява емоционално и набляга на основния въпрос: „Кого обичаш и доколко си готов(а) да рискуваш?“. Освен това, чрез тази история Лиса Гарднър представя за пръв път Теса Леони и в последствие я включва в още няколко книги, които се надявам да видим и на български. А до тогава, аз съм твърдо решена, че ще стигна до края на поредицата за сержант Уорън.  

 

„Майките стискат децата до себе си, бащите ги пускат да вървят. Може би така е устроен светът.“

„Всички жени достигат един момент в живота си, когато осъзнават, че искрено обичат някой мъж, а той изобщо не го заслужава.“ 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Жестоко и необичайно“ от Патриша Корнуел

„Когато насилието улучи някого до теб, и ти можеш да бъдеш изпръскана. Да се измърсиш.“

Kniga-zhestoko-i-neobichayno-ot-patrisha-kornuelСлед „Аутопсия“, бях впечатлена от стила на Корнуел и героинята ѝ Кей Скарпета, затова си обещах, че това няма да е последната книга от авторката, която отбелязвам като прочетена. Но тъй като бях започнала с първата книга от поредицата за съдебномедицинския експерт, реших, че ще продължа с по-ранните книги на Корнуел и така открих „Жестоко и необичайно“, която е четвъртата от серията. 

Главният съдебномедицински експерт на Вирджиния Кей Скарпета е повикана да направи аутопсия на тялото на убиеца Рони Джо Уодел веднага след неговата екзекуция. Но няколко дни по-късно младо момче е открито мъртво и престъплението много наподобява убийство, извършено от Уодел, а в дома на привидно самоубила се жена, свързана със самия него, са открити негови отпечатъци. И докато Скарпета и детектив Пийт Марино се опитват да открият как мъртъв затворник е възможно да извършва престъпления, ситуацията се усложнява още повече. Вероятно служители на Съдебна медицина умишлено не са спазили процедурите след аутопсията на Уодел, липсват множество документи, а самата д-р Скарпета е обвинена, че „си е разчистила сметките“ с нейна служителка. 

Интриги, политика, обрати и множество убийства – така бих могла да обобщя „Жестоко и необичайно“. В центъра на всичко това се оказва д-р Кей Скарпета, която се сблъсква с най-заплетения случай в кариерата си и трябва да намери отговорите дали е възможно да е допусната сериозна грешка и да е екзекутиран друг затворник, а Рони Джо Уодел да е на свобода и да продължава да убива. С това обаче проблемите за Скарпета едва започват – отпечатъците от пръстите на мъжа са изчезнали, досието му в системата е манипулирано и липсва важна документация от „Съдебна медицина“. И докато тя, заедно с главният инспектор в отдел „Убийства“ Пийт Марино, племенницата ѝ Луси, която е компютърен гений, и агентът от ФБР Бентън Уесли, се опитват да намерят информация и доказателства, са извършени още няколко убийства, а кариерата на Скарпета е заложена на карта. 

Освен че на всички местопрестъпления са открити пера от патешки пух, другото свързващо звено се оказва именно лекарката. Убита жена, която е имала връзка с Уодел, се е обаждала на Кей, а самата тя става заподозряна в убийство, когато е открито тялото на колежката ѝ Сюзън, с която се твърди, че са имали лоши отношения. Но дори когато губернаторът, пресата и колегите ѝ са се настървили срещу нея, важното е, че зад гърба си Кей все още има верни приятели, които ѝ помагат да разплете загадката с екзекутирания затворник.

Това, което най-много ми хареса още при първата книга на Корнуел, е че има достоверност и динамика в сюжета. Личи си, че проучванията ѝ за методологията са били изключително задълбочени, много реалистично е предадена работата на полицията и на патоанатомите, и всичко това е допълнено от фикция и съспенс. Интересен факт е, че самата Корнуел работи като компютърен анализатор в Службата на главния съдебен лекар в Ричмънд, Вирджиния, когато продава и първия си роман „Аутопсия“, който ѝ носи призванието „майката на жанра „съдебна медицина“ в литературата“, така че автентичността на разказа не е случайна. Освен това, писателката много майсторски успява да потопи читателя в мрачната атмосфера чрез детайлните описания на обстановка и ситуации, сюжетът е интригуващ, а повествованието е разказано от гледна точка на д-р Скарпета. 

Но предвид силната заявка с началото на книгата, имаше и няколко недостатъка за мен. Като за начало не успях да се свържа с никого от персонажите, защото никой от тях не говори за чувствата си или емоциите си, а по-скоро обяснява върху какво работи; макар Корнуел основно да набляга на процедурите и посоката на разследването, има празнини във взаимовръзката на парчетата информация, които представя като улики на читателите, и основното – краят беше някак разочароващ. Имаше неяснота, прибързаност, липсваше ми елементът на изненада и извършителят е разкрит, но се изплъзва на властите. И точно заради финала, превъртайки назад сюжета, ми се струва шаблонен. Сложен случай, Скарпета се ангажира прекалено много с разследването, има множество хипотези, почти губи работата си, всичко се изяснява накрая, но убиецът се измъква. Има интересни разкрития, оставена е отворена вратата за продължения и се намеква за значителна промяна в живота на Кей, но сякаш книгата е написана само, за да се представи накрая присъстващият в следващите книги убиец Темпъл Голт.

Не ме разбирайте погрешно – харесвам Корнуел като писател, има много интересни хрумвания, книги ѝ са четивни, но все нещо не ми достига, за да ги смятам за брилянтни трилъри. Не забравям и, че „Жестоко и необичайно“ е писана през 90-те – има остарели технологии, остарели хакерски методи, морално остарелите подходи за разследванията и случаите на д-р Кей Скарпета са били новаторски. Но се надявам авторката да е надградила стила си и да е елиминирала недостатъците в последната част на сюжетите си към ден днешен и затова ако реша да прочета и друга книга от Патриша Корнуел, бих избрала някоя от по-скоро издадените. 

 

„Промяната на сезоните приличаше на фазите на луната – една сила, която ме притегляше и променяше гледната ми точка.“

 

„Защото, ако се беше влюбила, щеше да знаеш, че любовта изважда на повърхността най-доброто и най-лошото в нас. Днес сме щедри и чувствителни, утре не заслужаваме да ни погледнат. Животът се състои от уроци по примиряване на противоположностите.“

 

„Именно грижата за живите ме накара да изучавам мъртвите — отговорих. — Онова, което научаваме от мъртвите, служи на живите и правосъдието.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Натюрморт“ от Джой Филдинг

„Сякаш бе просто един натюрморт. Украса, която не иска нищо, поставена на подходящо място, за да я оглеждат и почистват.“

Kniga-natyurmort-dzhoy-filding

Макар Джой Филдинг да е продуктивен автор, голяма част от книгите ѝ да са издадени на български език и периодично да попадам на името ѝ, „Натюрморт“ е първата нейна книга, която прочитам. Това, което ме накара да избера точно нея, всъщност беше анотацията и бях истински любопитна да разбера как писателката е развила идеята си за сюжет.

Красива, успешна, щастливо омъжена и богата – това са само част от нещата, които биха могли да опишат Кейси Маршъл, към която съдбата е била повече от благосклонна след нещастното детство. Но животът ѝ се променя из основи след като я блъска автомобил и Кейси изпада в кома. Това, което убягва на лекарите обаче е, че макар да не може да вижда или да общува, младата жена може да чуе всичко и всички около нея и Кейси започва да осъзнава, че най-близките ѝ хора не са такива за каквито ги смята, а инцидентът не е нещастен случай. 

Книгата започва наистина силно и интригуващо, и те въвлича в случващото се още от самото начало – самата аз още през първия ден бях стигнала почти до половината, тъй като стилът на Филдинг е наистина четивен, стегнат и постепенно разгръща сюжета. Всичко започва с инцидента, при който Кейси Маршъл е блъсната от кола, и лекарите са истински изненадани, че изобщо е останала жива. И докато счупените кости зарастват и организмът се възстановява от множеството операции, младата жена остава заключена в собственото си тяло без възможност да общува, но чувайки всичко, макар самата тя да предполага, че по-скоро халюцинира. 

В по-голямата си част разказът е от първо лице и хубавото е, че авторката дава контекст на читателя чрез спомени от живота на Кейси преди катастрофата. Лежейки в болничното легло, младата жена превърта лентата на живота си – израстването в „мръснишки“ богато семейство Лърнър с неверния си баща и незаинтересованата си майка; трудните взаимоотношения с проблемната ѝ сестра Дру; динамиката в приятелството ѝ с Гейл и Жанин; започването на собствен бизнес; запознанството с идеалния мъж – адвокат Уорън Маршъл, и плановете им за дете. По този начин и читателите разбират каква е историята на персонажите и какви са взаимовръзките между тях. Но сега, в болничната стая, маските падат и вместо от любов, Кейси си дава сметка, че е заобиколена от завист, алчност, омраза, пресметливост и егоизъм. 

В интерес на истината, започвайки „Натюрморт“, бях предубедена, че и тя ще е от тези, в които има неизвестност до края и кулминацията ще настъпи в няколкото последни глави, но се оказа, че греша. В средата на трилъра от Филдинг знаем кой е извършителят на престъплението и въпросът е ще успее ли да довърши започнатото. Дали е Дру Лърнър, която е наркозависима, има разточителен стил на живот, но не разполага с никаква част от семейното богатство и изцяло зависи от издръжката, отпускана месечно от сестра ѝ; може би е Жанин Пегабо – най-добрата приятелка на Кейси от колежанските години, но винаги ѝ е завиждала за красотата, парите и щастливия брак, а и се чувства предадена след като г-жа Маршъл напуска съвместния им бизнес и започва свой; или пък може би е съпругът Уорън – идеален във всяко отношение, амбициозен и с успешна кариера като адвокат? Е, ще трябва да разберете сами, но психологическият момент с осъзнаването на истината за връзките в живота на Кейси е съществен, както за нея самата, така и за читателя. Не мога обаче да си изкривя душата, че след „голямото“ разкритие на извършителя, сюжетът става малко клиширан и не е като да не сте чели нещо подобно или поне да предполагате как ще се развие действието. 

В целостта си „Натюрморт“ е от онези книги, които са наистина увлекателни заради стила на автора, но все пак сюжетът не се задълбочава особено и финалът става предвидим. В никакъв случай не е лоша – концепцията е интересна, динамиката се запазва до края и има драматизъм, но не очаквайте големи изненади, тъй като липсват неочаквани обрати, и по-скоро бих я препоръчала като неангажиращо уикенд четиво. А самата аз определено ще се поинтересувам от другите книги на Джой Филдинг, защото имам усещането, че е писала и по-добри.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Под подозрение“ от Джон Лескроарт

Kniga-pod-podozrenie-dzhon-leskroartЩе започна с това, че независимо какво е написано на корицата, всъщност името на писателя се произнася „Джон Лескуа“. На български обаче е познат като Джон Лескроарт и ще се придържам към този вариант. Но макар да е доста продуктивен като автор в жанра на съдебните трилъри, ако не бъркам „Под подозрение“ си остава един от най-популярните му и харесвани романи.

Макар смъртта на намерената във ваната д-р Карин Драйдън да може да бъде определена като самоубийство или нещастен случай, в съзнанието на инспектор Девин Джул се спотайва възможността за убийство. Както в повече такива случаи, съпругът е първият заподозрян, но Стюарт Горман твърди, че не е бил в дома им и има алиби. Дали обаче той все пак не е имал мотив предвид, че Катрин изненадващо е поискала развод, а застраховката ѝ живот е за няколко милиона? Задачата на адвокат Джина Роук е точно това – да докаже, че клиентът ѝ невинен, колкото и невъзможно да изглежда.

В същината си „Под подозрение“ е смесица от мистерия и съдебна драма – има убийство, малко екшън, неизвестни, подозрителни персонажи, полицейски процедури и адвокатски стратегии. В центъра на книгата е Стюарт – писател с проблеми с гнева, той и съпругата му отдавна само живеят под един покрив, но не споделят живота си, а основният проблем в брака им е дъщеря им Кимбърли, която страда от раздвоение на личността и е първообраза на проблемното дете, както родителите ѝ я наричат. И макар Стюарт многократно да отрича да е наранил съпругата си, инспектор Джул има за цел да докаже, че именно той е извършителят. Но всъщност това е само на повърхността. Самата Карин е била красива, уважавана и свръхамбициозна лекарка с афинитет към парите, но е имала затруднения с последните си бизнес начинания и съответно е възможно да си е създала врагове. Дали всъщност д-р Драйдън не е убита от бизнес партньор, дали е имала любовник, който е решил да прекрати връзката им по особено жесток начин, може би Ким е отмъстила на майка си или пък съпругът ѝ е изпаднал в епизод на ярост заради поискания развод? 

И докато полицията открива несъответствия в алибито на Стюарт, благодарение на свидетел, и събира все повече косвени доказателства конкретно срещу него, адвокат Джина Роук трябва да изгради такава стратегия за пред съда, с която поне да посее основателно съмнение дали наистина г-н Гордън е способен да убие съпругата си. 

От самото начало имах своите подозрения кой е убиецът и дали ще се окажа права ме мотивираше да довърша книгата, защото истината е, че имаше минуси, които така и не успях да пренебрегна. Макар стилът на Лексроарт да е четивен и зад сюжета да има идея, в по-голямата част от книгата липсваха динамика и съспенс, различните хипотези бяха споменати само за отвличане на вниманието и едва след средата започват да се случват обрати и да се разкриват детайли за предполагаеми извършители. Освен това за мен героите не бяха изградени особено добре, защото когато четеш книга симпатизираш на едно персонажи, а други не харесваш, но тези на Лескроарт бяха някак си безлични. Стюарт e безинтересен, арогантен и взима доста глупави решения, Девин Джул е стереотипизиран образ на разследващ полицай, който взима решение, че някой е виновен и после се стреми да напасне доказателствата, а Джина е представена като некомпетентен и наивен адвокат въпреки дългогодишната ѝ кариера, тъй като това е първото ѝ дело за убийство.

Но сюжетът се „раздвижва“ със започването на делото, което е почти към края на „Под подозрение“ – самата аз не мога да си обясня защо авторът е решил да отложи толкова завръзката, защото като читател шансът изобщо да не стигнеш до този момент е голям предвид излишните глави преди това. Въпреки това в последните си глави книгата става наистина интригуваща – адвокат Роук най-после показва характер, следователят от екипа ѝ започва да открива нови „горещи“ следи, a финалът е добър и неочакван, ако не сте хванали един много тънък момент, който изглежда не на място в историята.

Истината е, че имах малко по-високи очаквания за „Под подозрение“, прочитайки анотацията, и може би съм твърде критична на база други съдебни мистерии, които съм чела. Въпреки това не мога да кажа, че книгата е лоша, просто бих я препоръчала на читатели, които не харесват зловещите детайли в трилърите, нямат против по-бавното развитие на действието и развръзка в последния момент.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Единственият оцелял“ от Лиса Гарднър

„Това е задължение на единствения оцелял. Трябва да бъдем свидетели. Трябва да живеем, за да разкажем за случилото се.“

Kniga-edinstveniyat-otselyal-ot-lisa-gardnar

Открих Лиса Гарднър като автор съвсем случайно миналата година и бях особено заинтригувана от поредицата за сержант Ди Ди Уорън, затова побързах да се сдобия с книгите, издадени на български до момента. „Единственият оцеляла“ е четвъртата книга от серията и ми прави впечатление, че авторката взима доста мрачен завой в сравнение с предишните си книги.

В топла лятна вечер в Бостън, четиричленно семейство е брутално убито. Бащата – вероятния заподозрян – се бори за живота си в болница, а сержант Ди Ди Уорън е сигурна, че този случай крие много повече, отколкото виждат на пръв поглед. След като и второ семейство е избито, полицията започва да намира сходства, а в хода на разследването, житейските пътища на сестрата в педиатрично психиатрично отделение Даниел Бъртън и Виктория Оливър – майка готова на всичко, за да осигури нормално детство на сина си, ще се пресекат по необичаен начин, разкривайки дълго пазени семейни тайни.

Може би едно от първите неща, което трябва да спомена за този трилър е, че навлиза дълбоко в темите за домашно насилие, малтретиране на деца и подрастващи с психични заболявания, което не го прави много лесен за четене от гледна точка на емоционално натоварване. Но от друга страна си личи, че Гарднър е направила наистина задълбочено проучване за тези проблеми и ни поднася реалистичен разказ за отчаяние, безсилие, емоционални травми и последствията от дълбоко скрити тайни от миналото.

Всъщност повествованието в „Единственият оцелял“ е разказано от три гледни точки. Историята започва с ретроспективните спомени на Даниел Бъртън, когато е на девет и баща ѝ убива майка ѝ, сестра ѝ и брат ѝ, преди да насочи пистолета към себе си пред очите на Дани. След този момент Даниел е принудена да живее живота си като „единствения оцелял“, непрекъснато задавайки си въпроса защо баща ѝ я оставя жива? Сега, когато наближава двадесет и петата годишнина от това ужасяващо събитие, животът на сестрата в педиатричното психиатрично отделение отново ще се обърка, защото ще влезе в полезрението на сержант Ди Ди Уорън. 

Така в сюжета се намесва и главното действащо лице на поредицата. Ди Ди е извикана на оглед след като се предполага, че мъж е избил цялото си семейство, а самият той се бори за живота си в болница след като се прострелва. Съседите са шокирани, тъй като шестчленното семейство Харингтън са сплотени, любезни, трудолюбиви, религиозни и дори са приели да се грижат за момче с психични проблеми. Докато полицията се колебае за причините – от финансови затруднения до това дали деветгодишният Ози е способен да извърши престъплението, второ семейство бива убито. Както и при първия случай, и при този няма оцелели, но ситуацията при Ларакет-Солис е различна. Това семейство живее в ужасяваща мизерия, разчита на социални помощи и децата са крайно неглижирани. Но сержант Уорън и екипът ѝ откриват сходни методи при двете убийства и доказателство след доказателство, това което насочва полицията към Даниел е, че и двете семейства имат дете, което е било лекувано в психиатричното отделение, където тя работи. 

В допълнение към историята на медицинската сестра и разследването на полицията, се запознаваме и с Виктория Оливър – майката на осемгодишния Еван, чуващ шепота на демон, който го кара да наранява хората. Страхувайки се за своя и за живота на дъщеря им Челси, съпругът на Виктория Майкъл я напуска, взимайки момичето със себе си. Но това само кара майката да се бори още повече – тя превръща къщата си в крепост и макар да се страхува за своята безопасност, Виктория  категорично отказва да настани Еван в институция.

Голямата загадка обаче си остава – какво общо имат тези три сюжетни линии и къде, кога и как ще се пресекат те?

С напредването на книгата, неизвестните и интригата нарастват, както и убийствата. Гарднър въвежда и множество персонажи – семействата, децата в психиатричното отделение, болничният персонал, спиритуален лечител и полицейски детективи, но е лесно да се проследи действието, тъй като писателката много добре развива историите и характерите. Ако сте чели предходните книги за сержант Ди Ди Уорън обаче, ще ви направи впечатление, че при нейния образ липсва кой знае какво развитие, освен новата любовна връзка, която започва, но до някъде го отдавам на това, че фокусът е върху престъпленията. И все пак нещото, което мога да издам тук, е че всъщност не трябва да търсим какво, а кой е свързващото звено между всички тях.

Определено в „Единственият оцелял“ Гарднър не изневерява и на силното си качество като писател умело да насочва сюжета в много различни посоки, но истината е, че като читател започваш да се питаш как ще успее да сглоби пъзела. Това беше и един от основните ми проблеми с предходните книги от поредицата – краят настъпваше прибързано и без плавно достигане до него. Но този път, до известна степен, авторката е елиминирала това. Действието е последователно и динамично, стилът е описателен и стъпка по стъпка, трите сюжетни линии се обединяват, разкривайки каква всъщност е истината за миналото. 

Макар обаче полицията да няма особени заслуги за разкриването на случая в края, това наистина е завладяващ трилър, описващ съкрушителния свят на деца с психически проблеми, което само допринася за интензивните чувства, които книгата предизвиква. На моменти ще сте отвратени, потресени, ще ви се прииска да спрете да четете, но Гарднър все пак успява да прикове вниманието и да ви предизвика да стигнете до края. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Аутопсия“ от Патриша Корнуел

„Никога не съм се притеснявала от мъртвите.
Страхувам се от живите.“

Kniga-autopsia-patrisha-kornuelЧели ли сте книга, издадена в годината, в която сте родени? Този въпрос ми попадна преди няколко месеца и се поинтересувах за най-добрите книги на 1990-та. В списъка бяха: „Джурасик парк“ от Майкъл Крайтън, „Четири след полунощ“ от Стивън Кинг, „V като Вендета“ от Алън Мур, но се насочих към трилърите и избрах следващото ми четиво да е от Патриша Корнуел. Трябваше обаче да се разровя в антикварните книжарници, защото голяма част от нейните книги не са преиздавани на български от десетилетие, а се оказа, че „Аутопсия“ е и първият роман в кариерата на писателката.

Той е „Господин Никой“ и вече е отговорен за четири убийства на жени. Методичен, жесток, не оставя никакви улики, а полицията е в безизходица и само констатира фактите. Телата на жертвите обаче могат да кажат на разследващите повече, отколкото някои предполагат. Дали главният лекар на щата Вирджиния Кей Скарпета ще успее да разгадае самоличността на серийния убиец, или времето ще изтече и ще се превърне в петата му жертва?

С „Аутопсия“, Патриша Корнуел започва кариерата си и дава началото на поредицата си за д-р Кей Скарпета, която продължава и до ден днешен. Но благодарение на героинята си, писателката е определяна за майката на жанра „съдебна медицина“ в литературата – истинско признание, нали? Особено ако се замислите, че този жанр в литературата повлиява и на едни от най-добрите и дълго продължилите криминални сериали. Но сега не си говорим за това и да се върнем на книгата.

Още от самото начало е интересно да наблюдаваш като читател методиката на Корнуел – изключително пунктуална, направени са изключително задълбочени проучвания за работата на полицията и патоанатомите, сюжетът е увлекателен, има съспенс и обрати. Имаше и някои неправдоподобни детайли като това, че десетгодишната племенница на Скарпета Люси е компютърен гений, но приемам, че това е с цел да се проследи развитието на този персонаж чрез следващите книги от поредицата. Но все пак, писателката е успяла да намери добър баланс между научната терминология, която вероятно на повечето хора не говори нищо, и жестоките детайли на убийствата, което пък успява и да наложи онова тягостно усещане за опасност и изтичане на време, докато разследващите се опитват да намерят нещо ново. И в интерес на истината, разкриването на серийния убиец не е единственият фокус на книгата – в хода на разследването разбираме и голяма част от историята на героите, между които има интересна динамика. Д-р Скарпета буквално живее заради работата си, но е подценявана само, защото е жена; сержант Пит Марино е разследващият полицай по случая със серийния убиец, но всячески вгорчава живота на Кей; напористата журналистка Аби Търнбул, която не се спира пред нищо, за да се сдобие с вътрешна информация и комисар Амбърги, чиято единствена цел е да отстрани Скарпета от поста ѝ. Всички те обаче трябва да работят заедно по случаите, за да разкрият убийствата, макар взаимно да се саботират. От друга страна, така и не разбираме гледната точка на убиеца – подозираш няколко човека в хода на сюжета, но все пак той остава енигма, за която установяваме само, че има рядко генетично заболяване и точно това използва Скарпета, за да го предизвика. 

Признавам ѝ го на Корнуел! След толкова изчетени криминални романи, за първи път срещам тази болест и беше изключително интересен обрат. Но от друга страна, чрез „Аутопсия“ сякаш попаднах в машина на времето – персоналните компютри са изключителна рядкост, информацията се съхранява на дискети, тепърва навлиза ДНК анализа, пуши се навсякъде. Все ми се струва, че 90-те не бяха толкова отдавна, а толкова много неща са се променили. Другото нещо, което  осъзнах е, че ако сте гледали поне сезон от криминален сериал (например „От местопрестъплението“ или „Престъпни намерения“), то все едно сте чели и книгата – няма как сюжетът да не ви се стори изключително познат. Което всъщност си е напълно обяснимо, при положение, че Корнуел е положила основите преди 30 години и оттогава идеите ѝ са пресъздавани хиляди пъти. 

В по-голямата си част обаче историята се развива с умишлено бавно темпо – събират се доказателства и се представят улики, които насочват читателя към задоволителен резултат, но въпреки това има логика във всичко, което четеш. И да, очаквано на финала има както екшън, така и щастлив край. 

В интерес на истината, Патриша Корнуел е доста продуктивен писател и до ден днешен и се радва на високи оценки за книгите си, но лично мен „Аутопсия“ ме остави със смесени чувства. Увлекателна, с чудесен стил, задълбочена, но някак си не можеш да пренебрегнеш остарелите технологии и бързия финал. Но това са само мои предразсъдъци и все пак беше интересно да прочета началото на поредица с 26 книги. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.