Етикет: поредица

„Хвани ме“ от Лиса Гарднър

„Захар и подправки и счупено стъкло, от това са създадени малките момиченца.“

Kniga-lisa gardnar-hvani me

Не знам как точно се случи това да стана почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за Ди Ди Уорън, но ето че е факт. Не ме разбирайте погрешно – изненадата не е заради писателката или сюжетите, а защото самата аз рядко чета поредици. Но ето, че шест книги по-късно, все още съм заинтригувана и то най-вече заради доброто развитие в писателския стил на Гарднър.

Шарлийн Грант вярва, че ще умре. Точно както двете ѝ най-добри приятелки от детството, убити на 21 януари в поредни години. Но макар Чарли да отброява последните четири дни от живота си, тя не смята да се предаде без бой и дори моли за помощ сержант Ди Ди Уорън. Инстинктът на Уорън обаче ѝ подсказва, че историята на Шарлийн не е съвсем правдоподобна и колкото повече информация събира, толкова повече детективът се доближава до ужасяващата тайна, която младото момиче крие. А това може да е най-голямата заплаха за всички.

Още в самото начало не мога да не спомена, че части от сюжета на „Хвани ме“ са силно обезпокоителни и биха могли да предизвикат силни емоции у някои читатели. Както в „Единственият оцелял“, така и в шестата книга за сержант Ди Ди Уорън, писателката задълбава в темата за физическо и сексуално насилие над деца, както и засяга последствията от психическите заболявания, но в този случай историята е много по-смущаваща и не бях убедена, че ще я дочета докрай. 

Шарлийн Грант има откъслечни спомени за миналото си, но много ясно помни изтезанията на страдащата от Синдрома на Мюнхаузен си майка. Наказания от любов, както твърди Катрин Грант, а всъщност ужаси, които никой човек не бива да преживява. Но при поредния инцидент, Чарли успява да се спаси и заживява с леля си Нанси, вярвайки, че никой друг от семейството ѝ не е оцелял след онази кошмарна нощ. Опитвайки се да нареди живота си, съдбата я среща с две момичета, които ще станат опората ѝ в живота – Ранди и Джаки, но само докато трите не порастват и всяка от тях не поема по своя път. Сега, двадесет и осем годишната Чарли работи като оператор към 911, тренира стрелба и бокс, живее усамотено и се подготвя за 21-ви януари, когато ще умре. С молба за помощ, младото момиче се свързва именно със сержант Ди Ди Уорън, но няма ли престъпление, няма и разследване, а точно в този момент приоритет за детектива е разкриването на серия убийства на педофили в Бостън. Дали обаче историята на Чарли няма общо и с престъпленията? За да открие истината, на Ди Ди ще ѝ се наложи да се разрови в миналото на семейство Грант.    

Обичаен похват за стила на Гарднър е да ни въведе в няколко сюжетни линии, които по естествен начин да се обединят в едно в края. В случая, „Храни ме“ също не прави изключение, а повествованието е разказано от различни гледни точки, които ни препредават разкази за убийства, разбити семейства, опасностите в Интернет, малтретиране и сексуални престъпления. Като събирателен център на тези истории е сержант Ди Ди Уорън, която се опитва да намери общото помежду им, и с помощта на своя екип да достигне до отговорите. Убийствата са извършени с оръжие, отговарящо на това, което притежава Чарли, свидетел описва извършителя досущ като нея, младото момиче ежедневно се сблъсква с най-лошото в човешката природа и може би е решила сама да раздава правосъдие, или в действителност ще загуби живота си на 21-ви януари, докато човек, спотайвал се в сенките цял живот, се опитва да я натопи? Полицията на Бостън има точно четири дни, за да подреди пъзела, да открие какво общо имат бележките, оставени на местопрестъпленията, и най-вече – да отговори на големия въпрос „Защо?“.

Като цяло книгата е добре написана, с добра концепция и динамика, и се чете наистина бързо. Основният ѝ плюс всъщност са множеството неизвестни, които те увличат като читател – но макар да правиш догадки, Гарднър се старае да те обори с обрати, предоставяйки ти детайли, които допълнително разпалват любопитството. Освен това, писателката не пропуска да заложи и друг свой характерен похват, който присъства в книгите от поредицата за Ди Ди Уорън, а именно стих или израз, който става лайтмотив на сюжета. В този случай, това е репликата: „Бъди смела. Всеки умира някога.“, и макар да я срещаме още в първа глава, тя би могла да се отнася за всеки един от дамските персонажи. Към края обаче за мен историята тръгна надолу и както обикновено казвам по повод романите на Гарднър – слабото място на писателката продължава да бъде финалът. Вярвах, че по същество „Хвани ме“ няма да отстъпва на най-мрачните трилъри, но написаното от средата нататък не успя да оправдае очакванията ми и развръзката стана предсказуема. Имах чувството, че чета някоя от първите книги на Гарднър, в които се усеща, че сякаш не е знаела как да завърши историята.

Напълно съм наясно, че що се отнася до поредици, има по-добри и по-слаби книги. За мен обаче „Хвани ме“ беше от вторите и макар да беше увлекателна, по мое мнение писателката е способна на повече. Надявам се да го видя в следващите ѝ романи, но след прочитането на три от книгите ѝ за една година, мисля да си дам повече време преди да започна седмата „Без страх“.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Крадецът“ от Даниъл Силва

Kniga-Daniel-Silva-Kradetsat„Крадецът“ от Даниъл Силва е от книгите, които съм купувала от купа „3 книги за 10 лева“ на Панаира на книгата в Пловдив през 2021 година. Тълпата около шатрата на издателството беше наистина голяма и нямах много време за обмисляне и зачитане на анотацията, така че се доверих на корицата. Оказа се, че конкретната книга е четиринадесетата от поредицата на Силва за героя Габриел Алон, която към момента всъщност наброява общо двадесет и две. Установявайки този факт, бях скептична дали ще успея да наваксам с предисторията и дали изобщо ще ми хареса при положение, че не съм запозната с творчеството на писателя.

В продължение на 350 години мястото на шедьовъра на Караваджо „Рождество със Свети Франциск и Свети Лаврентий“ е над олтара в църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо. Докато един ден, през октомври 1969 година, двама мъже не я изрязват от рамката ѝ и не я открадват. Всички тайни служби по света са вдигнати на крак, но така и не става известно дали това е работа на сицилианската мафия, на обикновени крадци, или на професионалисти в кражбата на безценни картини. 50 години по-късно, по молба на италианския Арт отряд, реставраторът под прикритие, а в действителност легендарен израелски разузнавач и екзекутор, Габриел Алон трябва да проучи горещата следа и да открие в чий ръце в действителност е попаднал един от най-търсени предмети в историята. 

В самото начало на „Крадецът“ си помислих, че основната идея и стилът на писане определено попадат в десетката на читателските ми предпочитания – мистъри трилър, съчетаващ в себе си множество факти, исторически препратки, действителни събития и фикция. Всъщност вярвах, че книга, чието действието се развива в прекрасните Венеция, Рим, Лондон, Париж, Женева и са включени изчезнали картини на майстори-художници, ще е също точно толкова интригуваща и приятно написана, колкото са и самите градове, които изброих. 

Силва много умело увлича читателя в история за шпиони, разузнавачи и държавни структури, които са по следите на изчезнали шедьоври на изобразителното изкуство, които пък стават притежание на лидерите на мафиотски организации и политическия елит чрез черния пазар. Tова в действителността е публична тайна, но в случая авторът е пречупил действието през разследването на бъдещия директор на тайната разузнавателна служба на Израел Габриел Алон, чиято житейска история научаваме измежду страниците. „Светото семейство“ от Пармиджанино, „Млади жени на село“ от Пиер-Огост Реноар, „Портрет на жена“ от Густав Климт, „Жена с ветрило“ от Модиляни – всички те са били откраднати и предполагаемо намерени, макар част от разследванията да продължават, но как е възможно да се открадне картина с размери 268 х 197 сантиметра и в продължение на 50 години да не може да бъде открита? Обяснението именно на този въпрос търси и писателят чрез главния си герой, който решава да примами тайния и богат колекционер на крадено изкуство. Самият план на Алон пък е повече от интересен – благодарение на търговец на черния пазар, фалшификация и бивши тайни агенти, той организира кражбата и продажбата на друг шедьовър – „Слънчогледите“ от Винсент ван Гог, който определено всеки би искал да притежава. 

Само че всичко хубаво си има край, както се казва, защото поне за мен от средата нататък политиката се намеси прекалено много в повествованието и сюжетът за издирването на картината „Рождество със Свети Франциск и Свети Лаврентий“ се разми. Докато в самото начало писателят увлекателно ни въвежда в света на черния пазар на картини и как те биват поръчвани от световни лидери като застраховка за бъдещето, ако те нямат достъп до милиардите си, и как реално биха могли да се случат незаконните продажби, то в последствие разказът прераства в история за автокрацията в Русия и Сирия, присвояването на пари и незаконната търговия от страна на политическия елит, първата криза в Украйна, Арабската пролет – всички те са взаимосвързани и зад тях стоят именно управниците. Самият Силва обаче много внимава да не назовава настоящите политически лидери с имената им, а само преразказва факти и изказва хипотези за развитието на събитията, докато Габриел Алон разплита мистерията и решава да отмъсти на сирийския президент, тъй като руският е недосегаем. 

Следва преследване, надлъгване, няколко излишни глави, изнудване, отвличане и все пак щастлив край. Общо погледнато обаче книгата ме остави със смесени чувства, защото с течение на действието фокусът изцяло се измести от заявката за издирването на един от най-търсени предмети в историята и се превърна в лична вендета срещу един от днешните диктатори, а аз си очаквах приключенска мистерия с исторически данни и разследване. Но не мога да отрека, че беше интересно да проследя как в сюжета са намесени настоящи държавни лидери, политически кризи и фикция, и макар да не се споменават директно и да има уточнение, че приликите с лица и събития са случайност, всеки читател, който поне малко е запознат с геополитика, световни новини и войните през последното десетилетие, знае за какво е писал Силва. 

Все пак отчитам като плюс, че открих нов автор и макар „Крадецът“ да е част от поредица, това не ми попречи да навляза в сюжета и предисторията на героите, но честно казано не съм убедена, че скоро бих посегнала към друга книга на автора.  

 

„Най-добрият начин да се спечели една хазартна игра е да се премахнат всички случайности от уравнението.“

„Интернет последователите са по-ценени от приятелите от плът и кръв, защото поддържат илюзорната перспектива за известност, дори за безсмъртие. Ако Декарт беше жив, би могъл да напише: „Аз туитвам, следователно съществувам“.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Обичам те повече“ от Лиса Гарднър

„Може би, също като мен, се е чудил през последните няколко дни дали това не са различните кръгове на ада и без значение колко дълбоко си мислиш, че си пропаднал, се оказва, че има още едно, по-дълбоко и по-тъмно място.“

Kniga-Lisa-Gardnar-Obicham-te-povecheПоредицата за детектив Ди Ди Уорън от Лиса Гарднър е от малкото, които ме заинтригуваха, тъй като обикновено поредиците не са моето нещо –  в някакъв момент авторът ме разочарова, не ми харесва развитието на героите, или се чака прекалено много време за издаването на книгите. Но този случаи е различен, тъй като SBB Media доста бързо наваксват с издаването на серията, която наброява 11 книги в оригинал, и тъй като самата аз виждам прогреса на Гарднър като писател на трилър истории. 

Сержант Ди Ди Уорън започва разследване за убийство, което би трябвало да е ясно от самото начало – щатският патрулиращ полицай Теса Леони е застреляла съпруга си Брайън Дарби със служебното си оръжие при самозащита. Самата Теса е обезобразена от жесток побой, намира се в шок, а шестгодишната ѝ дъщеря Софи е в неизвестност. Дали обаче тя наистина е жертва на системен тормоз, дали твърдението ѝ, че Софи е отвлечена, е истина, или полицай Леони е хитра, безсърдечна и е решила да изиграе роля, тъй като показанията ѝ си противоречат от самото начало? Сержант Уорън е изправена и пред друга трудност – щатската полицията пази своите, независимо от обстоятелствата, затова ѝ е необходима помощта на бивш ѝ любовник и колега Боби Додж, с когото да съберат парчетата от миналото и настоящето на Теса Леони, които пък ще ги отведат до истината за случилото се. 

„Толкова много неща можеха да протекат както си му е редът в подобна къща. Какво тогава се беше объркало?“. Един много важен въпрос, който си задава сержант Ди Ди Уорън, влизайки в къщата на щатския полицай Теса Леони – тя е пребита почти до смърт, а съпругът ѝ Брайън лежи мъртъв в кухнята. На пръв поглед това изглежда като поредния трагичен случай на системно насилвана съпруга, която не е издържала повече. Но шестгодишната Софи Леони е изчезнала, а показанията на Теса са изпълнени с несъответствия и пропуски, които стават все по-очевидни за бостънския сержант Ди Ди Уорън и детектива от щатската полиция Боби Додж, докато събират информация за живота на семейството.

Историята е разказана от две гледни точки – тази на Ди Ди, чието съзнание е ангажирано едновременно от разследването и от бъдещето на връзката ѝ с Алекс, когото познаваме от „Единственият оцелял„, и тази на Теса Леони, която разказва за своето детство, бременност, решението да стане полицай и бракът ѝ с Брайън. Интересен момент тук е, че макар Гарднър да се опитва да ги противопостави като доброто и лошото ченге, тези две героини си приличат изключително много. Полицай Леони е умна, находчива и корава, каквато всъщност е и сержант Уорън, и може би затова двете си нямат доверие и взаимно се възприемат като врагове – Теса иска бостънската полицайка да не ѝ се пречка, за да може да спаси дъщеря си, а опитният сержант е наясно, че Леони лъже и спестява голяма част от информацията от самото начало. Ако образът на Брайън на идеалния съпруг е бил само за пред хората, то вероятно той си е получил заслуженото, но какво се е случило със Софи, къде може да е тя? Какво може да знае Теса Леони и каква игра играе с екипа на Ди Ди?

Точно това са въпросите, които успяват да увлекат читателя, а самата Гарднър много умело надгражда сюжета с нови и нови разкрития, нови замесени и постепенни обрати. Има напрежение, неизвестни, последователност, а повествованието е описателно и динамично. Освен това, персонажите са добре изградени и са задълбочени, а тези, които познаваме от предишните книги, имат развитие. И не се притеснявайте, ако по стечение на обстоятелствата „Обичам те повече“ е първата книга от поредицата, която четете, защото писателката в определени моменти, и всъщност много на място, припомня отминали моменти от живота на главните героите – Боби Додж е бивш любовник на Ди Ди, но двамата така и не признават открито чувствата, затова пък са изключително силни като партньори в работата си. И макар все още да се привличат, той се жени за Анабел, около която се върти случая в книгата „Крий се„, а Уорън започва връзка с експертът по местопрестъпленията Алекс Уилсън, персонаж от четвъртата книга. 

Но да оставим настрана личния живот на разследващите полицаи, защото е по-скоро допълнение към сюжетната линия и да се върнем към случая в петата книга. С напредването на историята ние като читатели, заедно с Ди Ди и Боби, бавно научаваме истината за убийството на Брайън Дарби, но мога да кажа, че още от самото начало ще симпатизирате на Теса, без да знаете дали е виновна или невинна. Леони влиза в ролята на супер жената, която е готова на всичко, за да спаси детето си, независимо от косвените жертви и последствията за самата нея. Всичко това обаче я прави антипод на сержант Уорън, която не разбира какво е да си майка и вярва във върховенството на закона и правилата. В крайна сметка, две силни дами са изправени една срещу друга в името на това да открият Софи, опитвайки се да превъзмогнат демоните в собствения си живот. 

Както споменах и в началото на публикацията, нещото което ми прави впечатление по отношение на поредица за Ди Ди Уорън, е, че виждам прогреса на Гарднър като писател на трилъри. Основният ми проблем с книгите ѝ беше прибързаният финал, но в „Обичам те повече“ това някак си беше елегантно избегнато. Да, има разкрития в последната минута и няколко важни, макар и спонтанни, проблясъка в съзнанието на детектив Додж, но като цяло краят беше плавен, последователен и дава на читателя достоверен завършек на историята. 

В интерес на истината, петата книга не е толкова мрачна и смущаваща, както някои от предходните, но ти повлиява емоционално и набляга на основния въпрос: „Кого обичаш и доколко си готов(а) да рискуваш?“. Освен това, чрез тази история Лиса Гарднър представя за пръв път Теса Леони и в последствие я включва в още няколко книги, които се надявам да видим и на български. А до тогава, аз съм твърдо решена, че ще стигна до края на поредицата за сержант Уорън.  

 

„Майките стискат децата до себе си, бащите ги пускат да вървят. Може би така е устроен светът.“

„Всички жени достигат един момент в живота си, когато осъзнават, че искрено обичат някой мъж, а той изобщо не го заслужава.“ 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Съседът“ от Лиса Гарднър

„Тъкмо аз би трябвало да съм наясно колко лесно любовта може да се превърне в омраза, а желанието в мания.“

Книгата Съседът от Лиса Гарднър върху сив шал, пера и стари страници от книгаВ последните години забелязвам, че все повече дами настъпват смело в редиците на трилър писателите и определено успяват да приковат вниманието върху себе си. „Съседът“ е първата книга, която прочитам от Лиса Гарднър, а тя е третата от поредицата за сержант Ди Ди Уорън. 

Двадесет и три годишната Санди Джоунс изчезва от дома си в тих квартал на Бостън посред нощ, докато дъщеричката ѝ спи в съседната стая. Съпругът Джейсън Джоунс съобщава на полицията едва три часа след като се прибира вкъщи и отказва да съдейства на властите. Разбира се, заради поведението си той е главният заподозрян, докато не се намесва регистриран сексуален престъпник, живеещ на същата улица.

Санди и Джейсън са прекрасно младо семейство – тя е обичана и отговорна начална учителка, той е местен репортер в известна медия, имат разкошна малка дъщеря. Двамата обаче живеят затворен живот – без роднини, нямат приятели, не общуват със съседи и колеги, но всички ги определят като мили млади хора, които не създават проблеми. Нещата, разбира се, се объркват. Книгата започва с мистериозното изчезване на Сандра Джоунс без следи от борба, кръв, няма липсващи вещи или щети. Лиса Гарднър, макар преднамерено и малко тривиално, насочва вниманието ни към главния заподозрян в тези случаи – съпругът. Джейсън Джоунс носи усещането за енигма – интелигентен, прекалено овладян, много добре знае правата си и какви ще са действията на полицията, не желае да обяви съпругата си за изчезнала, отказва да сътрудничи. Да, всички са невинни до доказване на обратното, но тези фактори правят младия мъж прекалено подозрителен.  Оттук произтича и съспенса – вече знаем какво се е случило, но не знаем защо. Всъщност не знаем нищо за никого, освен за съседа Ейдън Брустър. Двадесет и три годишен, регистриран сексуален престъпник, който се опитва да се интегрира в обществото. Сами се досещате кой е заподозрян №2.

От самото начало се натрупва впечатлението, че има нещо особено в семейство Джоунс, а писателката успява да го предадена с всяко свое описание на средата и поведението. Създава се усещане за престорена нормалност и определено ще бъдат разкрити тъмни тайни, но все още не си сигурен колко добре е конструирана историята. Санди е имала сложни отношения с родителите си, омъжва се, докато е бременна, и е представена като всеотдайна и любяща майка, но на всеки шест месеца „ходи на спа“, защото в брака ѝ няма физическа близост. Джейсън прави всичко възможно да прикрие кой и какъв е всъщност от всички, включително от жена си. И да, Сандра започва да търси отговора на въпроса за кого действително се е омъжила. Възможно е да се почувствате неудобно или потресени, и вярвам, че е необходимо да уточня, че в книгата са засегнати теми като: изнасилване, малтретиране, педофилия, и се използва вулгарен език, затова части от нея могат да са чувствителни за някои читатели.

Повествованието в по-голямата част от книгата те държи в напрежение, а случващото се е препредадено от няколко гледни точки – Санди, Джейсън, сержант Ди Ди Уорън и Ейдън, което кара читателя да спекулира за причините и следствията, които водят до изчезването на Сандра. С всяка една разказана житейска история, с всяко следващо разказано престъпление или извращение, сюжетът става все по-мрачен и реален, усещаш тягостното чувството за безизходица. От друга страна, развитието в книгата е малко мудно, но ти го пренебрегваш, защото интересът ти вече е събуден и продължаваш да четеш. Към средата, обаче, историята зацикля – повторения на спомени и мисли; полицията не може да открие доказателства или информация за нищо; има много повече въпроси, отколкото отговори; появяват се епизодични персонажи, за да се имитират обрати;  имаш подозрения, че съпругът е психопат или насилник, което би било прекалено тенденциозно; а и цялото това концентриране на чудовищни издевателства върху конкретен кръг от хора изглежда по-скоро прекалено целенасочено. Не мога да отрека, че стилът на Гарднър е интересен и красноречив, че е направила задълбочени проучвания за ужасяващия свят на сексуалното насилие в детството, но за мен имаше пропуски в историята, да не говорим, че цялата неизвестност започва да те отегчава. Липсваше ми изграждането на образите – знаеш, че всеки от главните герои има тежко минало, но истината се разкрива с половин дума чак накрая и ми се искаше по-сериозно задълбочаване в психологическите им травми; Ди Ди Уорън е представена като блестящ детектив, но имаш чувството, че не се опитва да разследва случая истински; Джейсън сменя самоличности и има милиони в сметката си, но никой никога не разбира за това; Сандра изгражда подобие на стабилен живот в настоящето след като се омъжва и напуска дома си, а влиятелният ѝ баща не успява да я открие през тези години и разбира от новините къде живее тя едва след като изчезва. Опознаваш до известна степен съпруга Джейсън и съпругата му Сандра, както и сексуалния престъпник Ейдън, но реално не стават много ясни мотивите на другите герои. Имаме влюбен в учителката си компютърен гений, манипулативен дядо, който иска попечителство над внучка си, изоставен любовник, изкупителна жертва и всички те са омесени в история без отговори до последните няколко страници.

А краят е просто опит за неочакван завършек. Безсмислен и предвидим, ако обърнете внимание на няколко изречения в средата на книгата, и истината е, че не допринася за нищо. Напротив, разваля удоволствието от прочетеното до момента.

В целостта си, книгата е добре написана – началото е силно, има няколко завръзки, подозрителни персонажи. Но за мен финалът е най-важното. Сякаш Гарднър сама се е объркала от сюжетните линии, героите и напрежението, които надгражда с главите на книгата, и накрая не е знаела какво да прави. Затова по-скоро препоръчвам „Съседът“ на хора, които не са чели много трилъри и няма да задълбават.  


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Лятото на ангелите“ от Дот Хъчисън

Kniga-lyatoto-na-angelite-ot-dot-hachisanМалко съм объркана и ядосана на себе си, защото чак на третата книга на Дот Хъчисън, разбирам, че трилогията не е за героините, които спасяват, а за агентите на ФБР!? Та, явно не съм осъзнала този факт и бях се настроила, че поне случаят сГрадината на пеперудитеще получи своя завършек с някакъв обрат – делото срещу Макинтош, как се справят жертвите му с живота, а не, че трите книги ще са просто епизоди от живота на агентите Хановерян, Едисън, Стърлинг и Рамирес…

И предните пъти съм коментирала, че поне според мен, от стила на Хъчисън има какво още да се желае и се надявам той да еволюира, но за съжаление „Лятото на ангелите“ не оправда очакванията ми. Започнах книгата с идеята да завърша поредицата, но все същите повторения на мисли и действия от страна на героите, насеченият и разпокъсан сюжет, сухите диалози, хаотични описания за развитието на поредния случай, ме отблъснаха още повече и я довърших на инат. Всъщност хората, които са чели „Градината на пеперудите“ иМайските рози„, няма да открият нещо ново като стил, развитие на действието и герои – Инара, Виктория-Блис и Прия са добавени към историята, може би, само за да се направи връзка с предните книги, защото реално те не играят роля в нея, агентите от ФБР сякаш не докосват читателя с личните си съдби, авторката не навлиза в детайли, а се повтарят едни и същи факти и мисли отново и отново, и опитите ѝ да създаде напрежение или очакване са сякаш безполезни. Финалът и развръзката отново се случиха изведнъж без реално да е имало каквато и да е било кулминация, а случаят беше разрешен в рамките на 3-4 страници.

Сега като си правя равносметка, всъщност се оказва, че в центъра на всяка от трите книги е един от агентите-герои: първата е за Едисън, втората – за Хановерян, а третата – за Рамирес. Чрез случаите се правят опити за разкриване на вътрешния им свят, личния им живот, какво им се случва и защо дадения случаи ги провокира психически и емоционално. Но фактът, че го осъзнавам чак сега, след изчитането и на трите книги, ми се струва не добър замисъл от страна на Хъчисън. Липсва ми онзи момент на приковаване на вниманието, вникването в историята и непреодолимото желание да четеш страница след страницата, за да разбереш какво се случва. Може би съм прекалено претенциозна, може би очаквам да има повече въпросителни и неочаквани обрати (все пак се води трилър/мистерия), но инерцията, която имаше авторката с книгата „Градината на пеперудите“ просто се е изгубила някъде там.

Според официалната страница на Хъчисън в Goodreads се очаква и 4-та книга, която да продължи серията и вероятно ще е за Стърлинг, но единствената ми мисъл е „Наистина ли е нужно?!“ и смятам да я пропусна този път.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 2 out of 5.

„Майските рози“ от Дот Хъчисън

Kniga-mayskite-rozi-ot-dot-hachisanСлед като прочетох първата книга на Дот Хъчисън на българския пазар „Градината на пеперудите“, си казах, че авторката заслужава шанс, защото стилът ѝ на писане наистина ми допадна… Та така зачаках да излезе и втората такава – „Майските рози“.

Всъщност тя е своеобразно продължение на „Градината на пеперудите“ – същите разследващи агенти на ФБР, включени са част от героините-пеперуди и как се развива делото срещу г-н Макинтош, но паралелно с това се развива друга история.

Сериен убиец слага край на живота на млади момичета, за да запази завинаги непорочността им или за да ги накаже за фриволното им поведение, като около всяка своя жертва той оставя определен вид цветя. Разказът е от гледна точка на сестрата на една от жертвите – Прия, като в последствие се оказва, че убиецът преследва и нея.

Историята наистина ми се стори интересна, НО някак си цялото действие се случи в последните 100 страници. Струваше ми се, че през по-голямата част от книгата се повтарят едни и същи неща – разсъжденията на Прия, агентите се въртят около една и съща информация и не могат да профилират убиецът, а изведнъж младото момиче – в една страница от книгата, случайно разбира кой е „лошият“ и решава да вземе нещата в свои ръце.

Както в първата книга, така и в тази, ми се стори, че краят е претупан, а повествованието преди това е мудно и протяжно. Липсваше ми разказът от гледна точка на убиеца – има няколко такива и как той вижда жертвите си и защо ги убива, но какво го е провокирало да го прави? Какъв е бил животът му? Какво се случва с него между убийствата? Притеснява ли се, че ще го хванат?

Смятам, че определено всеки читател ще има чувството, че му липсват много неща в историята и реално без тях, книгата ще му се струва скалъпена набързо, недовършена, с излишни повторения на събитията и някак – в крайна сметка – недоразвита…

П.С: На българския пазар трябва да излезе и третата книга на Дот Хъчисън от тази поредица – The summer children. Според мен, в нея ще се разказва за края на делото срещу Макинтош успоредно с друга история, но наистина се надявам стилът на разказа да е по-усъвършенстван и да си заслужава прочитането.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 2 out of 5.

„Градината на пеперудите“ от Дот Хъчисън

Kniga-gradinata-na-peperudite-ot-dot-hachisКогато видях заглавието на тази книга и жанра „трилър“ си казах: „Защо толкова много трилъри използват пеперудите за сюжетната линия или в заглавито?!“. Всъщност, бях и малко скептична към поредната книга от този жанр, излязла на пазара, след като прочетох „Добро момиче, лошо момиче“ от Али Ланд. Прочетох два-три отзива, заинтригувах се и след ден книгата вече беше в ръцете ми.

…И така не я оставих четири дни – историята те увлича, добре написана и добре преведена, смущаваща, завладяваща. Наистина представя една интересна интерпретация за тъмните ъгълчета в съзнанието на човек и колко извратени могат да бъдат желанията му. Такива истории рядко можеш дори да откриеш дори в документалните филми за най-известните и жестоки серийни убийци. Сюжетът на книгата е добре развит, описателен, подробен, лесно можеш да си представиш какво се случва и как точно и може би точно затова се чете толкова лесно. Определено много хора могат да я определят като извратена, но авторката е успяла майсторски да създаде един мрачен, ужасяващ и отблъскващ свят зад привидно идиличния, богаташки живот в семейството на Градинаря.

Всъщност, книгата е номинирана в категория Best Horror за 2016 година в Наградите на читателската класация на „Гудрийдс“. Оказа се, че авторката има и други издадени книги, които се надявам да видим на българския пазар.

Единственото нещо, което малко ми развали удоволствието от книгата беше краят, който ме накара да се запитам „Ама сериозно ли?!“. Защо беше така скалъпен?! Просто нямаше нищо общо със стила на книгата, което наистина ме подразни и ми стори като в холивудските филми – набързо историята приключва и всичко се изяснява в последните 10 минути. Направо ми се иска авторката да го премисли още малко и да издаде отново книгата с променен край…


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.