Етикет: криминален роман

„Десет малки негърчета“ от Агата Кристи

„Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства.“

Kniga-Deset malki negarcheta-Agata KristiМомент за признание: досега не бях прочела една от най-известните книги на Агата Кристи, въпреки че съм ѝ голям почитател. Винаги съм знаела, че славата на „Десет малки негърчета“ не може да е случайност, но по-скоро съм се стремила да чета не толкова популярните произведенията на крими кралицата, и поради тази причина дори съм избягвала да гледам екранизациите на този конкретен роман. Макар обаче заглавието да е въз основа на детска песничка, през всички години от издаването на книгата, то е предизвиквало неодобрение. И след като през 2020 година отново се разбуниха духовете и възникнаха спорове дали то е уместно в днешно време, множество издателства окончателно решиха да издават книгата под заглавието „И тогава не остана никой“.

Десет напълно непознати са поканени от семейство Оуън на малък частен остров край бреговете на Девън, но любопитното е, че никой от групата не познава домакините си. Чакайки мистериозната двойка да се появи, седемте мъже и трите жени получават зловещо обяснение за поканата и научават всъщност какво е общото помежду им – всеки от тях е отговорен за убийство, което е опитал да запази в тайна. Сега обаче е настъпил моментът, един по един, те самите да се превърнат в жертви, точно както е описано в детската песничка „Десет малки негърчета“. И единственото сигурно нещо е, че само мъртвите са извън подозрение.

Още от първата страница можете да разберете защо това се счита за един от шедьоврите на Кристи. Историята се разлива по страниците и с неповторимия си стил, писателката изгражда много сложна история за вината, възмездието и последствията от собствените ни постъпки. В тази книга няма да срещнете най-популярните герои като Поаро или г-ца Марпъл, а само група непознати, всеки от тях отговорен за убийство, което се опитва да запази в тайна. Пристигането им на Негърския остров всъщност може да се приеме като тяхното съдбовно наказание, а идеята за изграждане на сюжета върху детска песничка и последователното следване на стиховете ѝ, е просто брилянта.

И убийство след убийство, най-големият въпрос до самия край си остава – кой измежду десетимата на острова е способен да измисли толкова гениален, но същевременно безмилостен план – праведната мис Емили Брент, учителката Вера Клейторн, доктор Армстронг, безотговорният Антъни Марстън, съдия Уоргрейв, капитан Филип Ломбард, генерал Макартър, мистър Блор, или домашният прислужник и жена му мистър и мисис Роджърс?

Но макар това да е класически роман-мистерия от Кралицата на криминалните истории, има и интересни детайли, които го правят по-различен, носейки му славата на един от брилянтите в короната на Кристи. Писателката наистина задълбава в психологическите детайли, в описанието на атмосферата, в символиката, в характерите, в целия спектър от човешки емоции, постепенно достигайки до прага на лудостта. От друга страна, неусетно те предизвиква да се замислиш дали тези убийства са оправдани, дали са естествено следствие от личните деяния, или целият замисъл е плод на болен ум с мания за величие? Всички тези елементи на мен по-скоро ми напомняха на психологически трилър и бих казала, че това е най-мрачната книга от писателката, която съм чела до момента. Срещаме обаче и един обичаен за Кристи похват – да не подсказва по никакъв начин на читателя кой е извършителят. Това по принцип не е по моя вкус, но в случая дори никой от участниците в сюжета не подозира кой и защо им отмъщава по този начин, което прави сюжета още по-интригуващ. 

А финалът е най-големият обрат, който обяснява всичко случило се и най-вече отговаря на въпросите „как“ и „защо“. Интересен, хитър, мрачен, изненадващ и налудничав – това са думите, с които мога да опиша края на „Десет малки негърчета“. Един брилянтно изграден пъзел с един също толкова брилянтен отговор.

В целостта си това е класическа мистерия за убийства, неизвестен мотив, редица заподозрени, уединена обстановка и обрати, които да ви провокират да гадаете. Но за пореден път Агата Кристи доказва, че не е нужно да пише стотици страници сюжет с грандиозна предистория и множество персонажи, за да заинтригува читателя и да не оставите книгата, докато не я завършите. И точно заради това тя си остава ненадмината като Кралицата на криминалните истории и дори споделя в „Агата Кристи. Автобиография“ (изд. Гнездото, 2021): „Книгата се прие добре и получи чудесни рецензии, но най-доволният човек от нея бях самата аз, тъй като знаех по-добре от всеки критик колко трудна беше“.

 

„Десет малки негърчета похапнаха добре.

Задави се едното, сега са девет те.

Девет малки негърчета до късно поседяха.

Заспа едното непробудно и вече осем бяха.

Осем малки негърчета пътуваха из Девън.

Едното там остана и върнаха се седем.

Седем малки негърчета сякоха дърва.

Съсече се едното, остана без глава.

Шест малки негърчета гощаваха се с мед.

Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.

Пет малки негърчета правото увлече.

Едното стана съдия и четири са вече.

Четири малки негърчета поеха по море.

Заплесна се едно и три са само те.

Три малки негърчета с животните играят.

Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.

Две малки негърчета подскачат край водата.

Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.

Едно малко негърче останало само̀.

Обеси се и ето вече, че няма ни едно.“

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 5 out of 5.

„Синът“ от Ю Несбьо

Kniga-Sinat-Yu NesbyoМакар да се присъединих в редиците на почитателите на Ю Несбьо с прочитането на „Жажда“, останах малко разочарована от последната книга за Хари Хуле „Нож“. И все пак очаквах с нетърпение какво още може да ни предложи авторът, въпреки че досега не съм имала възможност да наваксам с поредицата за небезизвестния разследващ полицай. И тогава от Емас издадоха самостоятелния роман „Синът“, който по моя си традиция, изчака две години в библиотеката преди да бъде прочетен. 

Сони Лофтхюс е в началото на трийсетте си години, но е прекарал в затвора близо половината си живот за престъпления, които не е извършил. В замяна на самопризнания си, получава редовни доставки на хероин и надзирателите подхранват вярванията на другите затворници, че той притежава дарба да лекува и опрощава грехове. Сегашното положение на Сони е следствие на самоубийството на баща му, предпочел смъртта пред публичното разобличаване като корумпирано ченге. Но при една неочаквана изповед, младият мъж научава цялата истина и е време да отмъсти на всички замесени – адвокати, полицаи и дори затворническия свещеник, чиято цел е да го държат надрусан и зад решетките. А над всички тях стои фигурата на Близнака, престъпният бос на Осло.

Това, което увлича читателя в книгите на Несбьо, е стилът – методичен, описателен, задълбаващ в историята и постепенно разгръщащ действието, достигайки до кулминацията и развръзката. Даже прекалено бавно за моя вкус в случая на „Синът“ и по тази причина интересът ми беше на приливи и отливи. Първата част не ме спечели особено и продължих да чета, само защото е книга на скандинавския писател. Персонажите ми се струваха прекалено много и това ме объркваше, нямаше голямо развитие, но пък плюсът беше, че като читател си въведен в историята на Сони Лофтхюс. 

Осъден, поемайки вината за чужди престъпления, Сони Лофтхюс избира предсказуемия живот в затвора пред свободата след като става наркозависим след самоубийството на баща му. Аб Лофтхюс е разобличен като корумпиран полицай и това белязва живота на сина му, който предпочита да не мисли за миналото и изживява половината си живот в наркотичен делириум зад решетките. Но Сони си спечелва славата на човек, който притежава дарбата да опрощава греховете на затворниците, а те на свои ред са готови да му споделят всичко, само за да изпитат облекчение. Именно по време на една неочаквана изповед Синът научава истината за смъртта на баща си и организира собственото си бягство от затвора, за да си отмъсти.

В тази история има и още един основен герой – Симон Кефас. Бивш партньор и най-добър приятел на Аб Лофтхюз, искащ повече от всичко иска да защити Сони от последствията от собствените му действия, затова трябва да го открие преди всички замесени с Близнака. Самият Кефас не е най-добрият съюзник, който може да има Сони, тъй като преди години полицаят губи добрата си репутация заради пристрастеност към хазарта, а хората по високите етажи му припомнят този факт ежедневно. Но това е по-малкият проблем. Симон се нуждае от непосилно голяма сума пари, защото има опасност съпругата му да загуби зрението си. Именно престъпния бос Близнака му предлага помощ с този належащ финансов въпрос, но само при условие, че полицаят му предаде Сони. Въпросът е дали Кефас ще се съгласи, знаейки че няма как по друг начин да спаси любимата си Елсе, или дългът към семейство Лофтхюс ще надделее?

Самото повествование е разказано от гледна точка на двамата персонажи и читателят може да проследи развитието както на издирването на Сони от страна на полицията, така и неговата лична вендета. Интересното в случая е, че Несбьо  изгражда двама несъвършени, вземащи грешни решения и интригуващи герои, които хипотетично трябва да са от двете страни на закона, но в крайна сметка трудно можете да решите на чия страна бихте застанали. Но по мое мнение не се опитвайте да търсите напрежението и обратите, които са обичайни за книгите на скандинавския писател. За мен лично сюжетът не беше достатъчно увлекателен, около средата вече става предсказуем, а и имаше някои нереалистични аспекта, като например това, че Сони употребява наркотици повече от десетилетие, изведнъж спира, бяга от затвора, превръща се в неуловим убиец и междувременно се влюбва. Но въпреки това, Несбьо успява реалистично да предаде усещането за скандинавски ноар и да ти помогне да вникнеш по-надълбоко в престъпния свят на Норвегия.

Истината е, че имах високи очаквания, които не се оправдаха глава след глава, затова възложих последните си надежди за обрат в мнението ми на финала. Всъщност едва последните няколко глави изиграха ролята едновременно на завръзка и кулминация и едва тогава наистина нямах търпение да разбера как ще приключи историята. Е, краят не успя да промени цялостното ми впечатление, но все пак плюсът е, че прочетох нещо по-различно от писателя.

За мен лично „Синът“ беше по-слаба книга, сравнявайки я с тези за Хари Хуле. Да, книгата има своите положителни страни и приветствам това, че Несбьо е решил да поеме в нова посока, но моят съвет е да не очаквате задълбочеността и сложността на предишните книги на автора.

 

„Ами… религията донякъде прилича на застраховката „Пожар и природни бедствия“. Не разчиташ твърде на нея, но за всеки случай решаваш да пробваш.“

„А злото наподобява туморна клетка, която се размножава и заразява здравите, ухапва ги като вампир и ги вербува да се включат в разкапването на цялото. Веднъж ухапан, никой не се измъква. Никой.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Обичам те повече“ от Лиса Гарднър

„Може би, също като мен, се е чудил през последните няколко дни дали това не са различните кръгове на ада и без значение колко дълбоко си мислиш, че си пропаднал, се оказва, че има още едно, по-дълбоко и по-тъмно място.“

Kniga-Lisa-Gardnar-Obicham-te-povecheПоредицата за детектив Ди Ди Уорън от Лиса Гарднър е от малкото, които ме заинтригуваха, тъй като обикновено поредиците не са моето нещо –  в някакъв момент авторът ме разочарова, не ми харесва развитието на героите, или се чака прекалено много време за издаването на книгите. Но този случаи е различен, тъй като SBB Media доста бързо наваксват с издаването на серията, която наброява 11 книги в оригинал, и тъй като самата аз виждам прогреса на Гарднър като писател на трилър истории. 

Сержант Ди Ди Уорън започва разследване за убийство, което би трябвало да е ясно от самото начало – щатският патрулиращ полицай Теса Леони е застреляла съпруга си Брайън Дарби със служебното си оръжие при самозащита. Самата Теса е обезобразена от жесток побой, намира се в шок, а шестгодишната ѝ дъщеря Софи е в неизвестност. Дали обаче тя наистина е жертва на системен тормоз, дали твърдението ѝ, че Софи е отвлечена, е истина, или полицай Леони е хитра, безсърдечна и е решила да изиграе роля, тъй като показанията ѝ си противоречат от самото начало? Сержант Уорън е изправена и пред друга трудност – щатската полицията пази своите, независимо от обстоятелствата, затова ѝ е необходима помощта на бивш ѝ любовник и колега Боби Додж, с когото да съберат парчетата от миналото и настоящето на Теса Леони, които пък ще ги отведат до истината за случилото се. 

„Толкова много неща можеха да протекат както си му е редът в подобна къща. Какво тогава се беше объркало?“. Един много важен въпрос, който си задава сержант Ди Ди Уорън, влизайки в къщата на щатския полицай Теса Леони – тя е пребита почти до смърт, а съпругът ѝ Брайън лежи мъртъв в кухнята. На пръв поглед това изглежда като поредния трагичен случай на системно насилвана съпруга, която не е издържала повече. Но шестгодишната Софи Леони е изчезнала, а показанията на Теса са изпълнени с несъответствия и пропуски, които стават все по-очевидни за бостънския сержант Ди Ди Уорън и детектива от щатската полиция Боби Додж, докато събират информация за живота на семейството.

Историята е разказана от две гледни точки – тази на Ди Ди, чието съзнание е ангажирано едновременно от разследването и от бъдещето на връзката ѝ с Алекс, когото познаваме от „Единственият оцелял„, и тази на Теса Леони, която разказва за своето детство, бременност, решението да стане полицай и бракът ѝ с Брайън. Интересен момент тук е, че макар Гарднър да се опитва да ги противопостави като доброто и лошото ченге, тези две героини си приличат изключително много. Полицай Леони е умна, находчива и корава, каквато всъщност е и сержант Уорън, и може би затова двете си нямат доверие и взаимно се възприемат като врагове – Теса иска бостънската полицайка да не ѝ се пречка, за да може да спаси дъщеря си, а опитният сержант е наясно, че Леони лъже и спестява голяма част от информацията от самото начало. Ако образът на Брайън на идеалния съпруг е бил само за пред хората, то вероятно той си е получил заслуженото, но какво се е случило със Софи, къде може да е тя? Какво може да знае Теса Леони и каква игра играе с екипа на Ди Ди?

Точно това са въпросите, които успяват да увлекат читателя, а самата Гарднър много умело надгражда сюжета с нови и нови разкрития, нови замесени и постепенни обрати. Има напрежение, неизвестни, последователност, а повествованието е описателно и динамично. Освен това, персонажите са добре изградени и са задълбочени, а тези, които познаваме от предишните книги, имат развитие. И не се притеснявайте, ако по стечение на обстоятелствата „Обичам те повече“ е първата книга от поредицата, която четете, защото писателката в определени моменти, и всъщност много на място, припомня отминали моменти от живота на главните героите – Боби Додж е бивш любовник на Ди Ди, но двамата така и не признават открито чувствата, затова пък са изключително силни като партньори в работата си. И макар все още да се привличат, той се жени за Анабел, около която се върти случая в книгата „Крий се„, а Уорън започва връзка с експертът по местопрестъпленията Алекс Уилсън, персонаж от четвъртата книга. 

Но да оставим настрана личния живот на разследващите полицаи, защото е по-скоро допълнение към сюжетната линия и да се върнем към случая в петата книга. С напредването на историята ние като читатели, заедно с Ди Ди и Боби, бавно научаваме истината за убийството на Брайън Дарби, но мога да кажа, че още от самото начало ще симпатизирате на Теса, без да знаете дали е виновна или невинна. Леони влиза в ролята на супер жената, която е готова на всичко, за да спаси детето си, независимо от косвените жертви и последствията за самата нея. Всичко това обаче я прави антипод на сержант Уорън, която не разбира какво е да си майка и вярва във върховенството на закона и правилата. В крайна сметка, две силни дами са изправени една срещу друга в името на това да открият Софи, опитвайки се да превъзмогнат демоните в собствения си живот. 

Както споменах и в началото на публикацията, нещото което ми прави впечатление по отношение на поредица за Ди Ди Уорън, е, че виждам прогреса на Гарднър като писател на трилъри. Основният ми проблем с книгите ѝ беше прибързаният финал, но в „Обичам те повече“ това някак си беше елегантно избегнато. Да, има разкрития в последната минута и няколко важни, макар и спонтанни, проблясъка в съзнанието на детектив Додж, но като цяло краят беше плавен, последователен и дава на читателя достоверен завършек на историята. 

В интерес на истината, петата книга не е толкова мрачна и смущаваща, както някои от предходните, но ти повлиява емоционално и набляга на основния въпрос: „Кого обичаш и доколко си готов(а) да рискуваш?“. Освен това, чрез тази история Лиса Гарднър представя за пръв път Теса Леони и в последствие я включва в още няколко книги, които се надявам да видим и на български. А до тогава, аз съм твърдо решена, че ще стигна до края на поредицата за сержант Уорън.  

 

„Майките стискат децата до себе си, бащите ги пускат да вървят. Може би така е устроен светът.“

„Всички жени достигат един момент в живота си, когато осъзнават, че искрено обичат някой мъж, а той изобщо не го заслужава.“ 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Среща в Багдад“ от Агата Кристи

„Както един лекар проверява пулса ти, за да разбере какво е здравословното ти състояние, така и парите са кръвоносният поток, захранваш всяко едно велико движение или кауза.“

Kniga-sreshta-v-bagdad-agata-kristi

Ако сте попадали преди на моя блог, или пък сте преглеждали публикациите, ще забележите, че периодично се завръщам към книгите на Агата Кристи. Опитвам се да наваксам с по-непопулярните ѝ романи покрай предизвикателствата #ReadChristie, а и каквото и да си говорим, мистериите на един от най-продаваните автори на всички времена си остават интригуващи и до ден днешен.

Виктория се влюбва в младия и привлекателен Едуард само след една случайна среща в парка, без дори да разбере фамилията му. Проблемът е, че мистериозният младеж заминава за Багдад по работа, така че госпожица Джоунс трябва да измисли план как да се срещнат отново преди той да я забрави. И съдбата ѝ се усмихва – тя наистина заминава за столицата на Ирак, но не би могла да предположи в какво ще се забърка.

Ако сте чели книги от Агата Кристи, когато започнете „Среща в Багдад“, ще забележите, че тази е нетипична за писателката, защото по-скоро ще ви напомни за шпионски трилър, отколкото за обичайните ѝ мистерии. Конспирации, убийства, измами, заплахи за война – на кого изобщо може да се вярва в този сюжет?

В центъра е младата Виктория Джоунс и макар заминаването ѝ в Багдад в търсене на любовта да звучи много романтично, пристигайки се изправя пред реалността без пари, без познати и не знаейки как точно да открие възлюбения си Едуард. Но нейният непреклонен дух и проницателност ѝ помагат да оцелява при най-неочаквани обстоятелства. Няколко самоличности по-късно, намушкан с нож мъж, заплахи и отвличане, Виктория се озовава при разкопките в град Тел Асуад, ръководени от археолога доктор Поунсфут Джоунс. В този момент обаче започваме да се чудим коя всъщност е тя: „…преследвана героиня или авантюристка и злодейка?“. Дали е жена, която просто попада на неправилното място в неправилния момент, дали е част от комунистическия заговор за нов световен ред и дали е възможно всички тези съвпадения около нея наистина да са случайни?

Самата книга е самостоятелна, ако мога така да се изразя, и няма да срещнете познатите персонажи като Еркюл Поаро или г-ца Марпъл, но пък ставаш част от история за Студената война и град Багдад от ’50-те години. За съжаление столицата на Ирак, за която ни разказва Кристи, не е такава каквато я познаваме в днешно време, но нека не забравяме, че до 1958 година в действителност британците са контролирали страната. Всъщност след тежкия си развод с Арчи Кристи, писателката предприема първото си пътуване до Багдад през 1928 г. и се влюбва както в древните места на Ирак, така и в археолога Макс Малоуън, затова и историческите забележителности и археологията са често срещани теми в романите ѝ.

Не мога обаче да излъжа, че предпочитам класическите романи от типа „кой го извърши“, написани от Кристи, защото нямах усещане, че „Среща в Багдад“ е писана от нея. През по-голямата част от книгата имах чувството, че писателката е нямала енергията (или желанието) да обвие сюжета в мистерия и да се получи добре разказана история, има множество герои, които те объркват, но някак си нямаха дълбочина, липсваха ми детайли за културата в Ирак и имах подозрения кой е главният злодей от самото начало. В един момент книгата малко ми доскуча, не можах много добре да проследя идеята, към края пак стана интересна, но като цяло я четох много по-дълго от обикновено – по принцип нямам търпение да се разкрие престъплението или конспирацията, макар да има неизвестни до края, но в този случай ме обзе чувство за монотонност. Най-големият проблем за мен самата беше, че се губех в историята, тъй като героите и различните нишки на сюжета сякаш не бяха свързани през по-голямата част от него – различни места, случки, подозрения, второстепенни персонажи, които нямат голяма роля в случващото се. Е, да, в края всичко се изяснява чрез няколко интересни обрата, но финалът не носи желания ефект на изненада, а и като читател аз лично вече бяха загубила интереса си към развръзката.

Като почитател на Кристи с нежелание си признавам, че „Среща в Багдад“ ме разочарова и стигам до извода, че приключенско-шпионските романи не са силната ѝ страна. Историята е заплетена, но не те запленява, не си заинтригуван от персонажите и определени стереотипи за арабите оставят лошо впечатление. Донякъде разбирам защо конкретно тази книга не е от най-популярните творби на Кристи и аз лично ще се придържам към романите ѝ за убийства, мистериозни отрови и разследвания на детективи.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„След погребението“ от Агата Кристи

„— Убийство в семейството. Не мислите ли, че е вълнуващо?“

Kniga-sled-pogrebenieto-ot-agata-kristiАгата Кристи определено е авторът, към когото се връщам периодично и имам чувството, че колкото повече книги от нея прочитам, толкова и много ми остават да прочета. Но включвайки се в предизвикателството #ReadChristie2022, имам шанса да се запозная с някои от не толкова известните ѝ творби, въпреки че не следвам графика, тъй като „След погребението“ беше книгата за март месец.

Богаташът Ричард Абърнети, макар радващ се на сравнително добро здраве, умира внезапно. На погребението, след изчитане на завещанието, сестра му Кора всява смут сред присъстващите с една кратка реплика: „— Но той е бил убит, нали?“. Може би тя знае повече отколкото другите предполагат, но така и нямат възможност да я разпитат, защото само два дни по-късно мисис Ланскне е жестоко убита, а всеки от голямата фамилия Абърнети има мотив заради финансови затруднения.

В интерес на истината, в началото на книгата може да ви се стори, че „След погребението“ има сходни мотиви с „Чудноватият дом“ от Агата Кристи (ако сте я чели) – богато семейство, неочаквана смърт, въпроси за наследството, но с развитието на историята ще откриете и разликите, като основната е, че в случая участва и знаменитият Еркюл Поаро. 

Макар в сюжета да са замесени племенници, съпрузи, далечни роднини, двойки, прислуга, повествованието на Кристи не те обърква – съвсем лесно можеш да проследиш за кого се говори без да се оплиташ в имена и роднински връзки, а най-хубавото е, че си въведен в случая съвсем в началото. Тъй като Ричард Абърнети няма пряк наследник, според завещанието имуществото, натрупано от семейния бизнес, трябва да се раздели на равни части между всички останали членове на семейството – брат му Тимъти и съпругата му Мод, сестра му Кора (по мъж Ланскне), снаха му Хелън, племенниците Джордж Кросфийлд, Сюзан Банкс и съпругът ѝ Грегъри, и Розамънд Шейн и съпругът ѝ Майкъл, а викторианското имение да се продаде. За не толкова сплотената фамилия обаче кончината на главата на семейството не е лоша новина, а чист късмет, защото ще ги спаси от финансовите затруднения, които всички те изпитват. 

Тук обаче настъпва и първият обрат – шокираща вест е разгласена от вестниците два дни след погребението, когато простодушната, но пряма Кора е жестоко убита със секира в дома си. Подозрението, че думите ѝ за насилствена смърт на Ричард Абърнети може да са истина, обзема семейния адвокат мистър Ентуисъл и той решава да стигне до дъното на тази злощастна семейна история. Но макар да опитва сам да проведе разследване, се озовава в задънена улица, когато моли за помощ приятеля си Еркюл Поаро, който се заема със задачата да отговори дали двата смъртни случаи са свързани и дали всичко това е заради пари. 

Откровено казано, за мен „кралицата на криминалните истории“ няма равна в това да развива действието и много последователно да разплита възела на мистерията, която сама е измислила. В същината си „След погребението“ изглежда като класическа творба в стил „кой е извършителят“, но с конкретния сюжет писателката набляга по-скоро на разгадаване на човешката психология и думите, които се изричат, отколкото на събирането на физически доказателства от страна на полиция и детектив. Все пак не изневерява на себе си и както и преди съм споделяла, всъщност Кристи не дава особено много улики на читателя, но поставя много умело завоалирани знаци между редовете. Разбира се, самата аз още в началото имах своите предположения кой е извършителят и познах, но нямах представа какви са мотивите и какво точно се е случило. 

За съжалението не мога да споделя много за развитието на историята, защото все пак книгата е сравнително кратка и не искам да издавам прекалено много, за да не ви разваля удоволствието от четенето. Но мога да кажа, че персонажите са интересни и многопластови, макар и откровени егоисти, и е напълно възможно всеки от тях да е извършил престъпление или да крие мрачна тайна. Освен това действието е особено интригуващо и както в повечето мистерии на Кристи, нищо не е такова каквото изглежда. А обратът в края определено е доста умело измислен и неочакван.

„След погребението“ увлича неусетно читателя и писателката рисува картина с всяка следваща сцена в типичния за нея стил, а тази „рутина“, която можем да открием в случаите на Еркюл Поаро, е ошлайфана до съвършенство – точно това намирам за най-голямата сила на дейм Кристи. Със сигурност бих препоръчала книгата на всички нейни почитатели, на тези на белгийския детектив, както и на тези, които не го харесват, защото всъщност Поаро има малка роля в сюжета.

 

„Понякога, не мислите ли, миналото сякаш не иска, а и не се оставя да бъде отпратено в забрава?“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Розите са червени“ от Джеймс Патерсън

Kniga-rozite-sa-cherveni-dzheyms-patersanОтдавна не бях чела нещо от Джеймс Патерсън, особено пък книга с най-известния му герой Алекс Крос. Преди години започнах с първите две „Когато дойде паякът“ и „Целуни момичетата“, които имат и екранизации, но някак си интересът ми стихна. Сега ми попадна „Розите са червени“, която е шестата книга от поредицата за детектива, и реших да проверя как се е развил животът на Крос и с какъв пореден случай се е заел.

Серия от необичайни банкови обири шокират столицата Вашингтон – освен, че са извършени за броени минути, семействата на част от банковите служители са екзекутирани. ФБР е вдигнато на крак и търси помощ от Алекс Крос, но съвсем скоро опитният детектив осъзнава, че си има работа със свръхинтелигентен престъпен ум, който неслучайно нарича себе си Мислителя.

В „Розите са червени“ мистерията започва още от първата страница и като читател веднага си въведен в случая с банковите обири, които са по-скоро извратена игра за извършителите. Хубавото на тази книга е, че ако сте пропуснали някоя от предишните в поредицата, много бързо ти става ясно какво се е случило в живота на Крос – все още живее с баба си и двете си деца от съпругата му Мария, която загива; сега вече има и дете с приятелката си Кристин, която обаче е била отвлечена от човек, когото детективът е преследвал, и се бори с пост травматичен стрес, затова и напуска Крос, а дъщеря му Джени постъпва в болница. Целият този преход от минало към настояще и целият кошмар на личният живот на детектива-психолог е доста полезен за читателя, защото обяснява и причините той да не е толкова съсредоточен върху работата си.

Съвместно с Крос работи и ФБР агентът Бетси Кавалиър, която е от младите надежди на бюрото, но въпреки ресурсите на разследващите, никой не може да разбере мотивите за обирите и убийствата, както и каква патология се крие зад тях. Всичко е една голяма загадка и Мислителя се оказва най-непроницаемият престъпник, с когото са си имали работа – жесток и контролиращ криминален гений, който остава в сянка и всяка следа, която води до самоличността му, е за заблуда. Все пак Крос и Кавалиър успяват да направят няколко пробива в разследването, благодарение на полицейски източници, а това предизвиква Мислителя да си отмъсти лично. И всъщност подреждането на пъзела от източник на източник поддържа цялото действие в тази книга. 

В по-голямата си част обаче, сюжетът е изграден добре – включени са персонажи, които наистина имат отношение към случая, развитието е бързо, има преследване, надлъгване, а историята е предадена от гледната точка на Крос и от тази на Мислителя. Но освен на семейните проблеми на Крос, ставаме свидетели и на любовните му отношения с агент Кавалиър, а тази сюжетна линия не беше никак на място. Толкова не беше на място, че чак беше неудобно. Това е и една от причините да не харесвам особено тези екшън-трилър-любовни романи – не мога да си обясня защо винаги трябва да има някаква любовна нишка, която по принцип не допринася за нищо, но благодарение на нея „лошият“ може да навреди още повече на „добрия“. 

В тази линия на разсъждения, всъщност „Розите са червени“ ми помогна да осъзная и причините защо не станах особен фен на Патерсън и стила му.  Ако сте чели поне две книги от поредицата на писателя, ще забележите, че моделите му на писане са едни и същи – Алекс Крос е наистина силен и интересен персонаж, но личният му живот винаги е объркан и за психолог не е особено добър в разчитането на поведението на най-близките си хора; антагонистите са толкова зли и жестоки, че изобщо не са представени като човешки същества, а главите на книгите са толкова кратки, че дори няма логика в това, защото следващата започва оттам откъдето е спряла предната и повествованието се насича просто с цел да се създаде напрежение. Четейки книги на Патерсън винаги съм имала усещането, че идеята е била сглобена набързо и сякаш набързо е навързана без много-много да се мисли за дълбочина на сюжета.

Но всъщност финалът е наистина силен и това е нещото, което ми хареса най-много в книгата. Много добър обрат, изненадващи финални изречения и в действителност краят е отворен, защото книгата има и продължение – „Теменужките са сини“. 

Като цяло обаче бих определила „Розите са червени“ като „плажно четиво“ без да влагам нищо негативно в израза – всичко се случва бързо, без увъртане и излишно разтягане, малко любов, екшън и край, но като цяло винаги съм усещала, че нещо ми липсва в книгите на този автор – повече проницателност, повече неизвестни, повече трилър. Та се зачудих дали причината не е в мен, защото в крайна сметка Патерсън е доста харесван и продуктивен писател (издал е над 280 книги) и се оказа, че в повечето случаи той дори не пише собствените си романи – дава опорни точки и идеи за сюжети на писатели в сянка или на „съавтори“ и просто слага името си, трупайки печалба (можете да потърсите информация в Интернет). 

Всичко това доста ме разочарова и не мисля да посягам отново към книга на Патерсън, макар да не са лоши четива, ако искате нещо неангажиращо със съспенс и малко любовна драма. 

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Сивия кон“ от Агата Кристи

„И видях, и ето сив кон и върху него ездач, чието име беше смърт… и ада следваше подире му…“

Kniga-sivia-kon-agata-kristi

Макар миналата година малко да се пренаситих на стила на Агата Кристи включвайки се в предизвикателството #ReadChristie2021, не мога съвсем да изоставя историите ѝ. Има някаква сила в книгите ѝ и нещо все ме тегли натам, а „Сивия кон“ си бях обещала да я прочета след като гледах сериала на BBC по нея. 

По време на предсмъртната си изповед, госпожа Дейвис споделя с отец Горман за огромна злина. По-късно същата вечер свещеникът е убит, а полицията намира в обувката му списък с девет имена. Голяма част от хората в този списък са починали наскоро, включително и кръстницата на Марк Истърбрук. Смъртните случаи не изглеждат подозрителни, докато Марк не научава за „Сивия кон“ – мрачно място с особена слава. Той решава да стигне до дъното на тази история с помощта на познатата си Катрин Кориган, но ще успее ли да разбере дали всичко това е дело на черна магия, или все пак има рационално обяснение?

Когато започнете „Сивия кон“ ще ви направи впечатление, че сякаш не четете роман на Агата Кристи – няма изявен детектив, стилът е малко по-различен, а сюжетът е особено мрачен, или поне така ни кара да мислим кралицата на криминалния жанр. 

В ролята на разказвач е Марк Истърбрук – историк и писател, отегчен от начинанието си да довърши книга за ислямската моголска архитектура в Индия. Разхождайки се една вечер, Марк става свидетел на свада между две момичета, които се карат за момче, но по-интересното е, че седмица по-късно той вижда некролога на едното – Томазина Тъкъртън. Не след дълго писателят е уведомен и за смъртта на кръстницата си лейди Хескит-Дюбоа, но обратът настъпва при случайната му среща със стар познат – полицейският лекар Джим Кориган. От него Истърбрук научава за мистериозен списък с имена, намерен при убийство, но още по-голямата загадка е защо в него фигурира както „Тъкъртън“, така и „Хескит-Дюбоа“. В търсене на някаква връзка, Марк на няколко пъти чува за място, наречено „Сивия кон“ – бивша странноприемница, която сега си е спечелила славата на окултно място, където отиваш, когато искаш да се отървеш от някого. Дали случайно или благодарение на тъмни сили, няколко седмици по-късно той присъства на празненството на братовчедка си Рода Деспард именно в малкото селце Мъч Дийпинг, където най-после се среща с „трите злокобни сестри“ – Тирза Грей, Сибил Стамфордис и Бела Уеб, обитателките на „Сивия кон“.

Ако ви е попадал сборника с разкази „Последният сеанс“, ще знаете, че от време на време Кристи обича да преплита окултизма в своите истории и вярвам, че именно този елемент те приковава към сюжета в „Сивия кон“. Четейки, и сам не можеш да вземеш решение дали да повярваш в черната магия, или по-правдоподобното е, че някой е готов да убива заради наследство. Без съмнение писателката се е доказала във времето, но с тази книга определено много ярко изпъква майсторският ѝ стил за създаване на атмосфера. Главите са кратки и наситени с действие, проследяваме развитието от две гледни точки – на Истърбрук и на скептичния криминален инспектор Лежьон, наистина цялостното усещане е за дебнеща злина, а селцето Мъч Дийпинг си е направо злокобно. 

В историята се включват още няколко героя: Катрин Кориган, която помага на Истърбрук с разследването, наблюдателният аптекар Захария Осбърн, мисис Ариадне Оливър – писателка, чиято съобразителност до голяма степен разплита мистерията, а и за мен Оливър беше нещо като алтер его на Кристи и ми се струваше интересен персонаж, макар появата ѝ да беше доста мимолетна. Това, което ще забележите обаче е, че развръзката е в самия край и сякаш инспекторът изведнъж намира отговорите без да уведомява читателя за действията си. Този похват всъщност е използван в по-голямата част от романите на писателката и ако трябва да съм честна – това е нещото, което не харесвам в книгите на Кристи, защото изненадващите разкрития водят до неизвестни в историята и неясноти около мотивите. И да, сюжетът ще ви се стори нагласен на моменти, но въпреки негативите краят е интересен и вероятно при издаването на книгата е бил истински неочакван. 

Но пречупвайки го от днешната ми гледна точка, се сетих как като деца ни плашеха с караконджули, вещици и демони. До ден днешен вероятно тези наши страхове си до известна степен си остават, защото тъмните сили ни изглеждат непобедими и всемогъщи. Но в крайна сметка не бива да забравяме, че най-страшни могат да бъдат хората, които изглеждат напълно обикновени.

Определено „Сивия кон“ е интригуващо четиво – мрачно, мистично, и в никакъв случай няма да усетите липсата на популярните персонажи като Поаро или мис Марпъл. В случая, за мен самата това дори беше плюс и със сигурност мога да кажа, че този роман се нарежда сред любимите ми от Кристи „Алиби“ („Убийството на Роджър Акройд“) и „Смърт край Нил“.

„Внезапно осъзнах, че злото винаги е по-внушително от доброто. У него има размах! То стряска, предизвиква! То е промяната, която атакува утвърдения порядък. Ала накрая порядъкът все пак надвива.“

„Жените по инстинкт знаят много повече от всеки мъж.“

П.П: Ако първо гледате сериала от 2020, а след това прочетете книгата (или пък обратното), ще забележите много значителни разминавания в сюжета. Дори бих казала, че двете серии се базират само на фрагменти от книгата „Сивия кон“ и са изцяло плод на режисьорски и сценаристки решения. Нищо чудно, че почитателите на Кристи не бяха доволни от екранизацията. Но ако искате да гледате една идея по-правдободна адаптация на „Сивия кон“, потърсете тази с участието на мис Марпъл, макар че и при нея има много промени. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Чудноватият дом“ от Агата Кристи

„Знаеш ли, ние сме много странно семейство… Много безмилостни сме — и то под най-различна форма. И това е, което ме безпокои най-много. Че сме безмилостни по различен начин.“

Корица на книга от Агата Кристи с хапчета и къщаТази година реших да направя нещо различно по отношение на читателските си навици и да се включа в читателско предизвикателство за първи път. Без много много да го мисля, си избрах #ReadChristie2021 – прочитане на 12 книги на Агата Кристи за 1 година, като за всяка от тях има насока за място на действието или герой. Само че, правя една промяна за себе си и няма да следвам книгите последователно. Всъщност, спрямо читателския списък, „Чудноватият дом“ трябва да е предпоследната книга от предизвикателството, в графа „История, развиваща се след Втората световна война“.  

Патриархът Аристид Леонидис, благодарение на своя нюх за бизнес и решителност, с годините успява да се превърне в заможен и уважаван предприемач и да подсигури живота на своите синове, съпругите им, внуците и дори сестрата на първата си жена. И ето така, три поколения на семейство Леонидис живеят заедно и спокойно в имение в предградието Суинли Дийн. До момента, в който Аристид не е отровен със собственото му лекарство и всички подозрения падат върху младата му съпруга Бренда.  

Колкото и да е изненадващо, „Чудноватият дом“ е самостоятелна книга, без конкретен декетектив като Поаро, госпожица Марпъл или комисар Батъл, с изключението, че разследването е поверено на Скотланд Ярд. Това е класически криминален роман от типа „кой го прави“ – много герои и всеки би могъл да има мотив. Обаче, заподозрени са единствено членовете на семейството, тъй като и убийството се е случило в къщата. От друга страна, началото на книгата намеква и за невъзможно убийство – на пръв поглед никоя причина не е достатъчно основателна, а и всеки има алиби. Дали в основата са парите на Леонидис или чиста омраза? Сложни семейни отношения, завист, егоизъм, прикрита загриженост – това прави „Чудноватият дом“ още по-интересна и объркана. 

Развитието на историята и сюжета са ни представени от Чарлз Хауърд. Той иска да се ожени за София, най-голямата внучка на Аристид Леонидис, но първо трябва да открият убиеца. Чарлз се оказва на най-правилното място, тъй като е син на помощник-комисар в Скотланд Ярд и би могъл да събира вътрешна информация, опознавайки семейството, и да я предава на полицията. Но много скоро младият Хауърд се озовава в мрежа от семейни тайни и не липсват хора, които могат да спечелят много от смъртта на главата на семейството. 

Както и в другите ѝ книги, майсторството на Кристи си проличава в изграждане на образите: в описанието, в жестовете, в тяхната същност и как всичко това е представено на читателя.  София и семейството ѝ биха предпочели убиецът да бъде младата вдовица на дядо ѝ, Бренда, или учителят на Юстас и Джоузефин – брат и сестра на София – млад мъж на име Лорънс, когото смятат за страхлив и слабохарактерен и когото всъщност подозират в любовна връзка с Бренда. Разбира се, нещата рядко са толкова лесни и има цял списък от възможни заподозрени, живеещи в „малката чудновата къща“ на семейство Леонидис. Филип, който винаги е завиждал на брат си, че е любимецът на Аристид; Роджър, който винаги е искал да се докаже на баща си; Клемънси, която не иска да има нищо общо с богатството на семейството и иска да избяга със съпруга си; Магда, актрисата, която свръхдраматизира и Аристид отказва да финансира театралните ѝ постановки; Едит де Хавиланд, сестра на покойната първа съпруга на Аристид, която се нанася в къщата, за да се грижи за децата му; Бренда, която от сервитьорка се превръща в госпожа Леонидис; Юстас, който е болен от детски паралич и се чувства изоставен от всички; Джоузефин, малкото, плашещо момиче, което подслушва и знае всичко; и накрая София, която се сдобива с цялото семейно богатство, благодарение на завещанието. 

А след първото убийство, идва и второ. Дали убиецът е все още в къщата или заплахата идва отвън? Обрати, нова информация с всяка глава, нови подозрения и догадки. И когато си мислите, че всеки би могъл да бъде убиецът, то наистина всеки би могъл да бъде. Кристи ни спестява уликите, подсказките и вероятно затова развръзката е толкова изненадваща. 

И макар „Чудноватият дом“ да не е дълга и обемна книга, в нея има достатъчно интересна история, която ще ви накара да предполагате края буквално до последната глава.

 

П.П: Има хубава екранизация на „Чудноватият дом“ с режисьор Жил Паке-Брене. Част от актьорите във филма са: Терънс Стамп, Кристина Хендрикс, Джулиан Сандс, Джилиан Андерсън и Глен Клоуз. И макар описанието на героите да не се препокрива с избраните актьори, да има основни разлики с книгата и режисьорски решения, все пак е интересно да се гледа.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Прах в прахта“ от Тами Хоуг

„Нима всеки от нас не таи някаква вина? Носим я с нас през целия си живот като баласт. Нещо, което да ни дърпа надолу и да ни пречи да протегнем ръка към истинското щастие. Тя ни напомня, че не сме достойни, дава ни извинение, когато се провалим.“

Корица на трилър книга с въже за бесене и мъж с костюм и с пистолет, седнал на стълбиВсе повече започвам да харесвам книгите към списанията на SBB медия – предимно са подбрани бестселъри на различни автори, на доста прилични цени са и лесно се намират. Недостатъците, които мога да отбележа е, че оформлението е доста обикновено (вижте само тази корица) и издаваните книги са от преди 10-15 години. Но за мен нямам никакво значение. Следя специално за трилъри или криминалета и съм събрала малка колекция от техни издания. 

От нея е и „Прах в прахта“ от Тами Хоуг. Като автор Хоуг ми беше напълно непозната, макар книгите ѝ да са с много добри отзиви. „Прах в прахта“  пък е втората книга от поредица за детективите Сам Ковак и Ники Лиска, но това в никакъв случай не възпрепятства четенето.

На пръв поглед обесването на Анди Фалън, млад и обещаващ полицай от вътрешния отдел, изглежда като самоубийство, но много бързо може да стане проблемно за полицейското управление. Анди Фалън е гей, разследващ възможна връзка на ченгета с жестокото убийство на друг гей офицер. Колкото повече Сам Ковак и Ники Лиска ровят в историята, макар официално случаят да е приключен, толкова повече застрашават себе си, а няколко часа преди погребението на Анди, баща му Майк е открит мъртъв. Дали се е самоубил от мъка, или е поредната жертва?

Харесах стила на Тами Хоуг – действието беше последователно, вникваш в разсъжденията на полицаите, точно както трябва да е при разследване, има го и елемента на доброто-лошото ченге. Догадки, обрати, героите са изградени интригуващо. Изборът на заглавие също носи интересно значение – свързваме „прах в прахта“ най-вече с погребения и преходността на живота, така че някак си заглавието ни води към същността на сюжета. В първия момент имаш усещането, че това не е повече от криминален роман за корумпирани ченгета, но се оказва, че всъщност е. Историята се усложнява с всяка изминала глава, и разбира се като всяка друга книга в този жанр, нещата не са такива, каквито изглеждат.

Сам Ковак е правдоподобен детектив, макар да сме срещали твърде често такива герои – полицай с над 20 години опит, самотен, два пъти разведен, много добър професионалист, които не признава заповеди и правила. Негов партньор е Ники „Тинкс“ Лиска (имах малък проблем с фамилията, тъй като не можах да я приема на сериозно) – сравнена с Тинкърбел на стероиди, амбициозна, разведена с две деца, с изключително чувство за справедливост. Двамата са герои като всеки от нас, със своите недостатъци и проблеми, но в центъра на същността им са силно чувство за дълг и вина. Всъщност вината беше и основният елемент в книгата. Можем да открием при всеки от героите: Майк Фалън съжалява, че е прогонил от живота си двамата си сина; Анди Фалън, че е предал баща си, разкривайки сексуалността си; лейтенант Аманда Савард изпитва вина, че е изгубила служител, който наистина харесва и крие тъмни тайни; Ковак и Лиска се чувстват виновни за личния си живот. Вината е обединяващият елемент между всички замесени в тази история, но дали ще могат да я изкупят?

Четейки, през цялото време си задавах въпросите кой кого предпазва, кой какво прикрива, и правех множество предположения. И така нещата ставаха по-объркващи – започват заплахите срещу Лиска, за да се откаже от разследването, важен информатор е пребит и изпада в кома, започва да излиза наяве неприязънта към хомосексуални полицаи в управленията, а някои от тях са и серопозитивни. Сюжетът се усложнява, а Сам и Ники не знаят на кого могат да вярват. Да, разследването приключва благополучно, но ще ви е трудно да разгадаете какъв точно ще е краят преди това. Бихте могли, обаче, да се досетите за някои разкрития, ако следвате уликите на Хоуг между редовете.

Макар „Прах в прахта“ да е увлекателен, интересен трилър с мистерия и обрати, много умело бяха вплетени лични, емоционални теми като: сексуалност, отмъщение, самота, лоялност, които са предадени със сериозността и достоверността, които заслужават. Но според мен, големият въпрос е: дали ненавистта и озлоблението към останалите всъщност не е омраза към самите нас?

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Гората“ от Харлан Коубън

Корица на книга с часовник и свито момиче в гораХаресах Харлан Коубън като писател и стил още с първата негова книга, която прочетох „Не казвай на никого“. Макар да имах проблем с края ѝ, си казах, че това няма да е последната книга от Коубън, която прочитам. Така и попаднах на „Гората“.

Пол Коупланд успява да се издигне в кариерата до изпълняващ длъжността областен прокурор на област Есекс в щата Ню Джърси. Вдовец, баща, уважаван и добър юрист, той се цели и към политическа кариера, но тя виси на косъм заради дело срещу богати студенти, обвинени в изнасилване. Животът на Пол се усложнява още повече, когато случайно или не, събития отпреди 20 години започват да излизат наяве отново –  по време на летен лагер, четири лагерници, в това число и малката сестра на Коуп, стават жертва на сериен убиец. Но дали сестра му не е все още жива след като мистериозно е убит мъж, който е едно от момчетата, станали жертви през онова лято? Пол започва да рови в историята заедно с Люси – младежката му любов от лагера, която вече две десетилетия е преследвана от същите призраци като Коупланд.

В „Гората“ има няколко сюжетни линии, които се събират в една точка – Пол Коупланд. Убийствата се случват, докато той е нощен отговорник в лагера и не проверява лагерниците, макар да е задължен; онази вечер той е с Люси, дъщерята на собственика, чийто живот пропада, тъй като семействата на жертвите съдят баща ѝ и той губи всичко; родителите на Пол са имигранти от СССР и има намеци, че са били шпиони; бащата на един от студентите, които са съдени за изнасилване, заплашва Коупланд, че ще изкара „кирливите му ризи“ и ще провали кариерата му, ако продължи с делото.

Благодарение на всички тези сюжети, обединени в едно, книгата е объркана, но интересна и в момента, в който си мислиш, че си отгатнал всичко, има нови разкрития и нови обрати. Но нещото, което според мен не може да очаквате от нея, е напрежение – да, действието се развива бързо, непрекъснато се разкрива нова информация, но ми се искаше да е по-мистериозно, отколкото е. Затова и бих зачислила книгата по-скоро към „криминалните романи“, отколкото към „трилъри“. Липсваше ми повече информация за случилото се в лагера, как лагерниците са прекарвали времето си, имало ли е конфликти, има ли някаква предистория – убийствата са единствено отправната точка и всичко започва оттам. Но големият въпрос е защо?!

Някак си, за мен лично към края нещата се разводниха – герои, проблеми, решения, разкрити тайни. Много информация, но много малко надграждане и реални заключения какво, как и защо се е случило, а голяма част от сюжетните линии остават като фон. 

Освен това, нещото, което забелязах и в предната книга на Коубън (а и явно си му е похват), е това, че дава множество погрешни следи на читателя, за да може краят да е изненадващ. В конкретния случай, за мен развръзката е по-скоро посредствена, за да е някак си неочаквана, но просто се оповестява какво точно се случва в самия край.  И то по-скоро изглежда доста нагласено. Но няма как да не отбележа, че стилът на писане на Коубън и изключително увлекателен. 

Трудно ми е да обобщя впечатленията си за „Гората“, защото както имаше интересни моменти, така и имаше големи пропуски в развитието на историята. Но в крайна сметка е увлекателна и не вярвам да съжалявате, ако я прочетете. Особено ако търсите нещо криминално, с елементи на трилър, но без стряскащи детайли.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.