Tag: книга

„Написано с кръв“ от Крис Картър

Kniga-napisano-s-krav-kris-kartarПрочитайки „По следите на злото“ останах със смесени чувства – допадна ми стила на Крис Картър, но историята не ми се стори толкова силна, колкото ми се искаше. Както казах и в тогавашната публикация, вероятно проблемът беше, че ми липсва предистория, защото книгата е продължение, така че реших да си изградя по-релевантно мнение като прочета и „Написано с кръв“.

Умелата джебчийка Анджела Ууд решава да отпразнува печалбата си за деня с коктейл в приглушен бар, където със сигурност няма да привлича внимание. Но открадвайки чантата на груб клиент, за да му даде урок, младата жена допуска сериозна грешка. В чантата има само тефтер, от който Анджела иска да се отърве възможно най-бързо, затова го изпраща на криминалиста доктор Слейтър. 

Единадесетата книга за детектив Робърт Хънтър (брилянтният лосанджелиски полицай, шеф на отдел „Свръхтежки убийства“) започна наистина обещаващо – полицията се сдобива с дневник на сериен убиец, който се е спотайвал с години. Никой дори не е заподозрял защо изчезват хората, никой не е разследвал какво се случва с тях, а „Върколака“ не оставя никакви следи. В тефтера си той описва изтезанията и убийствата методично, до най-малкия детайл, дори къде са останките, но най-шокиращото са „гласовете“, които му казват какви жертви да търси. Разбира се, той не е предполагал, че някога някой ще разбере за този дневник, затова отчаяно иска да си го върне и не след дълго вече знае коя е крадлата.

Крис Картър успява да те увлече – залага много добра идея, пише стегнато, последователно, с кратки глави и без накъсване на сюжета. Имаме класическата игра на „котка и мишка“, сблъсък на интелект, защитен свидетел, косвени жертви. Дори щях да преглътна, че партньорът на Хънтър детектив Карлос Гарсия е просто за фон, полицейското разследване на практика липсва, а образът на Анджела е по-скоро неприятен. Но както при предната негова книга, имах няколко проблема с историята и през цялото време ми липсваха основни елементи в „Написано с кръв“. Картър навлиза в множество детайли, които според мен не носят никаква добавена стойност (точното разстояние между две точки в минути, теглото до милиграми на оръжията, размери до милиметри) и дори има изречения, които се повтарят в края на едната глава и началото на другата. От друга страна обаче авторът някак си се плъзга по повърхността на психологическия профил на убиеца – на няколко пъти в книгата се сменя гледната точка, докато той пише в дневника си, но написаното е безлично, а и едва накрая разбираме каква е историята на „Майлс Ситром“ (Miles Mortis – Войник на смъртта). Имах нужда от повече задълбоченост, от развиване на сюжетната линия за „гласовете“, които всъщност не са плод на психическо разстройство, от повече хипотези за мотивите. От средата нататък книгата сякаш се превръща в обикновен екшън и драстично се разминава с обещаното на задната корица.

Признавам, идеята на „Написано с кръв“ е много добра, но за съжаление изпълнението беше на средно ниво – липсва напрежение, очаквани обрати, линейно действие (макар и динамично) и множество пропуснати възможности Картър да предизвика полазване на тръпки у читателя. Последното не знам дали е недостатък на стила на писане или авторът е решил книгите му да са една идея не толкова зловещи, тъй като самият той завършва криминална психология и предполагам, че би могъл да ни представя много по-сложно изградени, многопластови серийни убийци. От друга страна пък просто може да набляга на описването на психопатологията, а не толкова на това колко отдела има в полицията на Лос Анджелис и каква апаратура използват.

А краят беше банален и нереалистичен. Сякаш завършекът трябваше да е достоен за Холивуд.  И се извинявам предварително, но не мога да си го спестя – Анджела трябваше да умре! Вярвам, че щеше да е доста по-правдоподобно. 

Както сами сте се досетили, „Написано с кръв“ не е от най-добрите трилъри, които съм чела – силно начало, но сякаш към средата и самият Картър е искал да приключи книгата по-бързо. А когато писателят не се справя особено добре с идеите си, читателите също остават със смесени чувства. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Още въздух“ от Джордж Оруел

„Какъв смисъл има да се мъчиш да възкресяваш сцените от детството си? Те не съществуват. Да поемеш още въздух! Но въздух няма. Боклукчийският казан, в който сме натикани, се извисява до небесата. 

Kniga-oshte-vazduh-dzhordzh-oruel

В един момент имах чувството, че не беше писано да довърша тази книга. Отлагах прочитането ѝ на няколко пъти, започнах я – настинах и имах желание единствено да спя, а щом поднових четенето, не успях изцяло да се потопя в историята. Не ме разбирайте погрешно – проблемът беше в мен, не в книгата! В края на годината обичайно изпадам в състояние, в което не ми се чете особено много и ако вече съм започнала книга, малко се насилвам да я завърша. За съжаление, „Още въздух“ беше четивото, хванало ме насред нуждата ми от почивка.

Джордж Боулинг е продавач на застраховки на средна възраст, който живее в средностатистическа английска къща в предградията на Лондон със съпруга и две деца. След като печели пари от залагания, той решава да си вземе отпуска без да уведоми жена си и се връща в селото, където е израснал, за да лови риба в гьол, който помни от преди тридесет години. Уви, гьолът вече го няма, селото се е променило до неузнаваемост, а кулминацията на деня му е случайна бомбардировка.

Имам чувството, че „Още въздух“ някак си се губи измежду най-известните романи на Оруел като „1984“ и „Фермата на животните“. Може би, защото залага на английския реализъм преди Втората световна война, или пък защото е издадена по-рано от споменатите два, не знам, но за себе си открих един по-различен Оруел като писател. 

Първото усещане, което имаш като читател е, че това вероятно е автобиографична творба, защото историята е предадена от първо лице чрез Джордж Боулинг. Но той се превръща в събирателен образ на всички онези хора от средната английска класа, които криво-ляво се справят с живота, рутината на работата и брака ги задушава, остаряването е смачкало поривите им да мечтаят, а в бъдещето ги очакват само разрушения. Чрез „Още въздух“ ние ставаме свидетели на едноличен разказ на мъж, който поема пътуване назад във времето, отчаяно желаейки да си върне безгрижието и оптимизма на детството, което в крайна сметка се оказва невъзможно и донякъде безсмислено.

Сюжетът на книгата е минималистичен, няма много взаимодействие между персонажите, а протагонистът Боулинг ни превежда през собствения си живот на прага на Втората световна война и възхода на тоталитаризма – израстването му в английското село Лоуър Бинфийлд като син на дребен търговец на зърно; участието му в Първата световна война; бракът без любов; примиряването с остаряването; липсата на стремежи и отпуската, прекарана в „новия“ Лоуър Бинфийлд. Но всичко се завърта около централната идея за носталгията по отминалото време – онези идеалистични спомени от младостта, които освен че са безвъзвратно изгубени, са и нереални. Всичко се променя и ние сме само странични наблюдатели без възможност да противодействаме, отчаяно нуждаещи се само от глътка въздух. А Джорд е просто един средностатистически човек, приемащ се какъвто е, но често разочарован от самия себе си, и търсещ линията на най-малко съпротивление. В дадени моменти, не сме ли всички ние такива?!

Без съмнение стилът на Оруел е майсторски с всички описания и изводи, но самото повествование в „Още въздух“ много ми напомняше на „Кланица 5“. Макар да се засягат различни периоди от време и преживяванията на героите, които ни превеждат през историите, да са различни, всъщност изводите са сходни. Но докато Вонегът изгражда един времеви континуум за ужасите от войната, героят на Оруел ни представя по-страшният вариант – войната да не те убие. Да се примириш с живота, който живееш, но и да си в постоянен страх от бъдещето. 

Определено е трудно да се конкретизира какъв точно е романът на Оруел като творба – сатира, антивоенен роман, политическа критика, равносметка на човек на средна възраст или пък мемоарен монолог, но той носи едно тягостно чувство за несигурни времена, които са едновременно много различни от нашите, но и много подобни. И макар краят да е отворен и особен на фона на цялата книга, за съжаление знаем, че каквото и да е решил Джордж Боулинг, той няма да може да избяга от ужасите на войната.

 

„Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго.“

 

„Исках мир и тишина. Мир! Едно време, в Лоуър Бинфийлд, го имахме. Поразказах ви за някогашния ни живот там, преди войната. Не твърдя, че е бил съвършен. Дори смея да кажа, че беше скучен, бавен и вегетативен. Ако щете, бяхме като репи. Само дето репите не живеят в ужас от шефа си, и не будуват до посред нощ, да размишляват върху следващата икономическа криза и следващата война. Носехме мира вътре в себе си.“ 

 

„Какви невероятни неща прави войната с хората. Как понякога ги убива, но което е още по-странно — как понякога не ги убива.“

 

„Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат

За човек под стъклен похлупак, сляп и задушен като мъртвородено, целият свят е кошмарен сън.“

Kniga-stakleniyat-pohlupak-silvia-plat

Изключително ми е трудно да пиша за тази книга. Не, защото е безсмислена или надценена, а защото се опитвам да осмисля прочетеното сама за себе си. Няма какво да си кривя душата – книгата се чете мъчно, отне ми повече от обикновено, за да я довърша, защото някак си изсмукваше желанието ми за четене. 

„Стъкленият похлупак“ проследява емоционалния срив на Естър Грийнуд – млада, красива, талантлива студентка, която пристига в Ню Йорк, за да започне стаж като редактор в популярно списание. Но вместо да се радва на младостта и успехите си, Естър изпада във все по-дълбока депресия и се опитва да намери себе си сред заобикалящия я хаос. 

„Стъкленият похлупак“ си остава единственият роман от Силвия Плат и е сочен за полу-биографичен, тъй като в него писателката разказва за собствените си преживявания и борба с депресията, макар пречупени през погледа на измислени герои. Ако прочетете биографията на Плат и след това книгата, ще забележите много сходства и то не в добрия смисъл, особено през призмата на времето, в което депресията се е лекувала с електрошок. Истината е, че „Стъкленият похлупак“ е важна, но трудна книга – Плат има дарба на разказвач, но безпорядъкът в мислите на Естър и преминаването от спомени в преживявания, в разсъждения, в хипотези ме изморяваше и обезсърчаваше; метафорите са изключително елегантни и фини, но в повествованието все ми липсваше нещо, макар Плат да се е постарала да представи необятната бездна на психичното заболяване. Госпожица Грийнуд е бохем, обградена от писатели, присъства на партита, модни ревюта, снима се за вестници и списания, но е склонна към саморазрушително поведение, опитва се да се противопостави срещу общоустановените норми на времето, открива недостатъците на останалите, скрити зад бляскавата фасада, като междувременно сякаш създава един илюзорен свят от случки, спомени и фантазия, в който да се скрие. 

За мен цялостното усещане, беше че по-скоро чета нечий дневник – хаотични мисли, съкровени прозрения, съмнения, откровения, обърканост. Едно момиче, което се опитва да намери своята идентичност между личните си желания, емоциите, таланта, социалната йерархия, бавно потапяйки се в тъмнината на депресията, докато амбициите я притискат като под похлупак – той я задушава, изкривява нейната перспектива за света и не ѝ позволява да се свързва с хората. А Естър е просто една от многото жени през 50-те, които имат по-големи мечти за бъдещето си от това да са домакини, да имат съпруг и деца, да изберат само една професионална пътека. 

Истината е, че книгата засяга актуални теми дори и за ден днешен и определено има защо да бъде сочена за класика. „Стъкленият похлупак“ е отекващ във времето бунт срещу разбиранията къде точно е мястото на жените в обществото и предопределената им роля, обрисуван с красиви думи. Бунт срещу табуто да се говори за психични разстройства. И да, книгата има стилови недостатъци, но повдига завесата на депресията, която не е само лично изпитание и проправя път за по-откровени разговори.  

Да четеш „Стъкленият похлупак“ е като да влезеш в тунел, криволичещ нагоре-надолу, без край и светлина. Чувстваш се потиснат, опустошен. Няма сюжет в пълния смисъл на думата, объркан си, неразбиращ, но написаното е по-важно от начина, по който е написано. И макар съдбата на Плат да е трагична, бъдещето на Естър остава в ръцете на читателя, вероятно защото всички се нуждаем от поне малко надежда… 

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Съседът“ от Лиса Гарднър

„Тъкмо аз би трябвало да съм наясно колко лесно любовта може да се превърне в омраза, а желанието в мания.“

Книгата Съседът от Лиса Гарднър върху сив шал, пера и стари страници от книгаВ последните години забелязвам, че все повече дами настъпват смело в редиците на трилър писателите и определено успяват да приковат вниманието върху себе си. „Съседът“ е първата книга, която прочитам от Лиса Гарднър, а тя е третата от поредицата за сержант Ди Ди Уорън. 

Двадесет и три годишната Санди Джоунс изчезва от дома си в тих квартал на Бостън посред нощ, докато дъщеричката ѝ спи в съседната стая. Съпругът Джейсън Джоунс съобщава на полицията едва три часа след като се прибира вкъщи и отказва да съдейства на властите. Разбира се, заради поведението си той е главният заподозрян, докато не се намесва регистриран сексуален престъпник, живеещ на същата улица.

Санди и Джейсън са прекрасно младо семейство – тя е обичана и отговорна начална учителка, той е местен репортер в известна медия, имат разкошна малка дъщеря. Двамата обаче живеят затворен живот – без роднини, нямат приятели, не общуват със съседи и колеги, но всички ги определят като мили млади хора, които не създават проблеми. Нещата, разбира се, се объркват. Книгата започва с мистериозното изчезване на Сандра Джоунс без следи от борба, кръв, няма липсващи вещи или щети. Лиса Гарднър, макар преднамерено и малко тривиално, насочва вниманието ни към главния заподозрян в тези случаи – съпругът. Джейсън Джоунс носи усещането за енигма – интелигентен, прекалено овладян, много добре знае правата си и какви ще са действията на полицията, не желае да обяви съпругата си за изчезнала, отказва да сътрудничи. Да, всички са невинни до доказване на обратното, но тези фактори правят младия мъж прекалено подозрителен.  Оттук произтича и съспенса – вече знаем какво се е случило, но не знаем защо. Всъщност не знаем нищо за никого, освен за съседа Ейдън Брустър. Двадесет и три годишен, регистриран сексуален престъпник, който се опитва да се интегрира в обществото. Сами се досещате кой е заподозрян №2.

От самото начало се натрупва впечатлението, че има нещо особено в семейство Джоунс, а писателката успява да го предадена с всяко свое описание на средата и поведението. Създава се усещане за престорена нормалност и определено ще бъдат разкрити тъмни тайни, но все още не си сигурен колко добре е конструирана историята. Санди е имала сложни отношения с родителите си, омъжва се, докато е бременна, и е представена като всеотдайна и любяща майка, но на всеки шест месеца „ходи на спа“, защото в брака ѝ няма физическа близост. Джейсън прави всичко възможно да прикрие кой и какъв е всъщност от всички, включително от жена си. И да, Сандра започва да търси отговора на въпроса за кого действително се е омъжила. Възможно е да се почувствате неудобно или потресени, и вярвам, че е необходимо да уточня, че в книгата са засегнати теми като: изнасилване, малтретиране, педофилия, и се използва вулгарен език, затова части от нея могат да са чувствителни за някои читатели.

Повествованието в по-голямата част от книгата те държи в напрежение, а случващото се е препредадено от няколко гледни точки – Санди, Джейсън, сержант Ди Ди Уорън и Ейдън, което кара читателя да спекулира за причините и следствията, които водят до изчезването на Сандра. С всяка една разказана житейска история, с всяко следващо разказано престъпление или извращение, сюжетът става все по-мрачен и реален, усещаш тягостното чувството за безизходица. От друга страна, развитието в книгата е малко мудно, но ти го пренебрегваш, защото интересът ти вече е събуден и продължаваш да четеш. Към средата, обаче, историята зацикля – повторения на спомени и мисли; полицията не може да открие доказателства или информация за нищо; има много повече въпроси, отколкото отговори; появяват се епизодични персонажи, за да се имитират обрати;  имаш подозрения, че съпругът е психопат или насилник, което би било прекалено тенденциозно; а и цялото това концентриране на чудовищни издевателства върху конкретен кръг от хора изглежда по-скоро прекалено целенасочено. Не мога да отрека, че стилът на Гарднър е интересен и красноречив, че е направила задълбочени проучвания за ужасяващия свят на сексуалното насилие в детството, но за мен имаше пропуски в историята, да не говорим, че цялата неизвестност започва да те отегчава. Липсваше ми изграждането на образите – знаеш, че всеки от главните герои има тежко минало, но истината се разкрива с половин дума чак накрая и ми се искаше по-сериозно задълбочаване в психологическите им травми; Ди Ди Уорън е представена като блестящ детектив, но имаш чувството, че не се опитва да разследва случая истински; Джейсън сменя самоличности и има милиони в сметката си, но никой никога не разбира за това; Сандра изгражда подобие на стабилен живот в настоящето след като се омъжва и напуска дома си, а влиятелният ѝ баща не успява да я открие през тези години и разбира от новините къде живее тя едва след като изчезва. Опознаваш до известна степен съпруга Джейсън и съпругата му Сандра, както и сексуалния престъпник Ейдън, но реално не стават много ясни мотивите на другите герои. Имаме влюбен в учителката си компютърен гений, манипулативен дядо, който иска попечителство над внучка си, изоставен любовник, изкупителна жертва и всички те са омесени в история без отговори до последните няколко страници.

А краят е просто опит за неочакван завършек. Безсмислен и предвидим, ако обърнете внимание на няколко изречения в средата на книгата, и истината е, че не допринася за нищо. Напротив, разваля удоволствието от прочетеното до момента.

В целостта си, книгата е добре написана – началото е силно, има няколко завръзки, подозрителни персонажи. Но за мен финалът е най-важното. Сякаш Гарднър сама се е объркала от сюжетните линии, героите и напрежението, които надгражда с главите на книгата, и накрая не е знаела какво да прави. Затова по-скоро препоръчвам „Съседът“ на хора, които не са чели много трилъри и няма да задълбават.  

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Тайните убежища“ от Жером Лубри

Kniga-tayni-ubezhishta-zherom-lubriЖером Лубри е един от най-нашумелите млади френски писатели и всеки от трите му романа са награждавани с престижни награди. „Тайните убежища“ е третата му книга и към момента само тя е издадена на български. 

Младата журналистка Сандрин Водрие трябва да изпразни дома на баба си Сюзан като нейна единствена наследница. Но двете никога не са се виждали, нито са общували, а Сюзън е живяла на малък остров, служил за детски лагер след Втората световна война. Пристигайки на студеното, неприветливо и плашещо място, Сандрин се запознава с малцината останали обитатели, които само чакат смъртта си, защото са пленници на острова. Младото момиче трябва да разнищи коя е баба ѝ, какво се е случило с десетимата лагерници, загинали в морето през 1949 година и какво общо има легендата за Горския цар с всичко това. А може би всичко това е плод на нейното въображение?

„Тайните убежища“ започва някак си неопределено, особено, мрачно, с твърдението на професор Франсоа Вилмен пред студентите си, че информация за тази история няма никъде. Истината е, че с началото си книгата не можа да ме заинтересува толкова силно, но реших да продължа с четенето. Нещо ми подсказваше, че първото ми впечатление е погрешно. Запознаваме се със Сандрин Водрие, която е натоварена, посредством завещание, да разчисти къщата на покойната си баба на остров край бреговете на Нормандия, Франция. Но тя открива мистериозно и плашещо място с много тайни – през 1949 година нацистка военна база е превърната във ваканционен лагер, за да помогне за заздравяване на психическите и емоционални травми на десет деца. Пансионерите и персонала са изолирани от външния свят на този остров без право да го напускат, докато децата се приобщят отново към нормалния следвоенен живот чрез игри, градинарство, добра храна и обучение, далече от родителите си. Но през цялото време директорът на лагера нарича това „експеримент“. Още тук, като читател, разбираш, че тези на пръв поглед благородни подбуди крият в себе си много повече. Атмосферата, която създава Лубри е на злокобно очакване, на пагубно предчувствие. Но как се вписва баладата на Гьоте „Горски цар“ във всичко това? Най-общият отговор в случая е: като основа на „Тайните убежища“ и то по изключително майсторски начин. 

Въвеждането на Горския цар се случва посредством обясненията на децата от лагера за Der Erlkönig, който ги посещава вечер. Така по-скоро добиваме представа за някакво страховито, легендарно създание, каракоджул, зъл дух, който иска да отведе децата в тъмната гора. Всъщност Жером Лубри стъпва върху произведението на Гьоте и вплита различните тълкувания на баладата в своята фабула – преминаването от детството в зрялата възраст, кошмара на жертва на сексуално насилие, халюцинации и болест, както самият автор обяснява в бележките накрая. И благодарение на всички тези алегории, обединени в един сюжет, книгата трудно може да бъде категоризирана в един жанр. Драма, лудост, разследване, мистерия, психопатология, престъпления, разпределени в четири указателя.  

И тъкмо се чудиш как Сандрин ще избяга от острова след като остава сам сама, когато е открита цялата в кръв на плажа в малкото градче Вилер-сюр-Мер, което се случва във „Втори указател“. Вече нищо от тази книга не ти е ясно – реално ли е това, Сандрин халюцинира или е душевноболна, или всичко е измислица на професора? Комисарят Дамиен и психоложката Вероник Бюрел първо трябва да установят истинската ѝ самоличност и внимателно да я изведат от „убежищата“, които е изградила, за да прикрие сериозни психологически травми – отвлечена е като дете, държана като заложница, окована в мазе, от фермера Франк Вернст, който се възползва от нея в продължение на години. Така, тя създава своя въображаем остров, за да оцелее. Комисар Дамиен се вглъбява в случая, тъй като и той самият се припознава в историята на Сандрин – дъщеря му Мелани изчезва безследно на 16 години, съпругата му обвинява него, че не може да я открие, бракът им се разпада, а полицаят „бяга“ в малкото френско градче. Но историята с мистериозното момиче от плажа става много по-зловеща с напредването на книгата. Комисарят намира несъответствия в историята на Сандрин след като претърсват фермата и не след дълго осъзнава, че тя е била съучастник на Вернст. Не е била единствената му жертва, но е първата, която остава жива. Като контрапунк на тези разкрития, в следващите няколко глави промяната на разказа от гледна точка на Сандрин ни дава и допълнителна представа какво всъщност се е случило и какво е мислило момичето – думите и разсъжденията ѝ носят едновременно усещане за крехкост, за сила на духа, за примирение, но и за извратена способност за оцеляване.

В „Четвърти указател“, обаче, следва големият обрат, който ще ви изненада и обърка, но и ще ви даде отговори на всичко прочетено до момента. Макар да очаквах повече дълбочина във финала, това е психологически трилър, изпълнен с тайни, символики и откровения, които често ще ви заблуждават. „Тайните убежища“ наподобява човешката психика. Сякаш са събрани четири различни книги в едно и след всяко голямо разкритие, започваш отначало. Спомен след спомен, глава след глава, убежище след убежище. Всичко е необятно, объркано, криволичещо и не можеш да знаеш къде и за колко ще можеш да се скриеш, и дали някой изобщо ще успее да те разбере.

Книгата на Жером Лубри е изградена върху изключително умна сюжетна линия. И ще осъзнаете, че е много сложна и изкусна, ако успеете да погледнете отвъд рационалността. И не забравяйте – в „Тайните убежища“ нищо не е такова, каквото изглежда – наистина нищо!

„Ето това наричам убежище: паралелна памет, която подменя реалността, за да помогне на жертвата да не страда – илюзия, проектирана от мозъка с цел съхраняване живота на човека, същото, към което се стреми неврологическият щит, за който ви говорих. С други думи, място, където да се скриеш, като завивката, под която се приютявахме като деца, за да избягаме от истински или въображаеми чудовища.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Кланица 5“ от Кърт Вонегът

„Така е то.“

Корица на книга Кланица 5 от Кърт ВонегътИзбрана за един от 100-те най-добри романа на всички времена от Modern Library, американската класика „Кланица 5“ от Кърт Вонегът е сочена за една от най-въздействащите антивоенни книги.

Били Пилгрим има способността да пътува във времето. Той преминава напред-назад в годините от живота си: кариерата си като оптометрист, сватбата на дъщеря си, смъртта на съпругата си, Втората световна война и най-вече бомбардировките над Дрезден. Били е в състояние да преживява тези моменти отново и отново и да размишлява по-дълбоко върху тях, докато се опитва да сподели със света за извънземните от планетата Тралфамадор.

Когато започнете да четете „Кланица 5 или Кръстоносният поход на децата“, може да ви се стори, че е еклектична смесица от исторически факти, фантастика и хаотични мисли. Били Пилгрим „се е откачил от времето“, благодарени на отвличане от извънземните от планетата Тралфамадор и сега пътуваме с него през спомените му. Но би било изключително повърхностно да се резюмира така именно тази книга, тъй като чрез нея Вонегът разказва за собствените си преживявания във Втората световна война и жестокостите, с които се сблъсква, след като доброволно се записва в армията съвсем млад. 

Макар историята да не следва ясен хронологичен ред – в един момент Били е във военнопленнически лагер, в следващия е на медения си месец, после е в настоящето, след това е в зоологическата градина на Тралфамадор, не е трудно читателят да проследи действието, тъй като има свързващи елементи и преходът е логичен. Така се създава нещо като пъзел, който трябва да наредим. Повествованието е изпълнено със сатира, черен хумор, с доза цинизъм, фарс и трагедия, които преливат в силно реалистично обрисуване на войната и човечеството. Затова е поставено и подзаглавието „или Кръстоносният поход на децата“ – именно деца са изпратени на фронтовата линия без шанс за оцеляване, а ако по някаква случайност останат живи, те ще трябват да живеят с емоционалните, психически и физически травми. Повече от тях не осъзнават какво е войната, макар да са се записали доброволно от патриотичен дълг – не са подготвени физически, не са облечени подходящо, не са въоръжени, не знаят какво ги очаква. Изправяш се пред враг, който не смяташ за такъв, но принципът е или ти, или той – биеш се, защото така ти е казано, така трябва.

И въпреки че класиката на Вонегът засяга прекалено сериозни теми, някак си романът носи лекота – странни герои, които сякаш ти казват „такъв е животът“, всичко това е една трагикомедия, в която всеки може да попадне, и извънземни за цвят. За мен това е и лайтмотивът на „Кланица 5“ – важността на моментите във времето и как те въздействат на живота ни по-нататък. Но писателят нито за момент не спира да напомня за ужаса на войната и го прави изключително елегантно с изречението „Така е то.“ – то е повторено многократно (над сто пъти) и винаги след като се спомене смъртта. „Да, така беше, точно така се случи, какво да се направи“, такъв смисъл носеше за мен – няма яд, няма упреци и назидания, това са фактите. А дори отвличането от извънземни да ви се струва странно и не на място, за мен беше по-скоро способ на Били да бяга от реалността, а може би наистина се е случило? Това е интересното на книгата – до последно се чудиш тралфамадорците съществуват ли или те са плод на въображение, в следствие на травма на главата или на посттравматично разстройство. 

Другият въпрос, който може би ще си зададете, е защо Вонегът е озаглавил така своята книга? Всъщност след като американските военнопленници са изведени от лагера, те са изпратени в Дрезден, за да работят за местните, и са настанени в петата сграда на стара, нефункционираща кланица. Това става тяхното убежище и по време на жестоките бомбардировки. Но макар кулминацията и центърът на „Кланица 5“ да са гибелните бомбардировки на Дрезден, когато градът е сринат със земята от военновъздушните сили на англичани и американци, трагедията и мащабите не са описани. Защото войната е опустошителна сила, която оставя само хаос в душите на хората. Тя е празнина във времето, която не може да бъде преразказана разумно. А одисеята на Били Пилигрим през времето може би отразява търсене на смисъл в живота, в действията, в страховете на всеки от нас, или пък точно обратното – доказателство, че Вселената е абсурдна.

И докато „Кланица 5“ повдига важни въпроси за абсолютната безполезност на войната и нейният ефект върху хората, романът е многократно забраняван през годините, дори до ден днешен, заради явни сексуални сцени, липса на патриотизъм, насилие и нецензурни изрази. Според мен това си е чисто лицемерие. Но въпреки това, книгата на Вонегът си остава модерна класика заради силната си политическа сатира на абсурдната реалност, в която живеем.

Ето и едно видео за основните похвати в писането на Кърт Вонегът с мой превод (можете да изберете българските субтитри от зъбчатото колело, долу вляво на видеото):

 

„Малко или повече всичко това се случи.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Жената от „Ориент Експрес“ от Линдзи Джейн Ашфорд

Тъмносиня корица на книга със силует на жена с шапка и идващ влакОтдавна бях хвърлила око на „Жената от „Ориент Експрес“ от Линдзи Джейн Ашфорд, тъй като няма как да не си направиш асоциация с прочутия роман „Убийство в Ориент Експрес“. И до някъде ще се окажете прави, но в случая това не е книга от Агата Кристи, а книга за нея.

През октомври 1928 г. известната писателка Агата Кристи решава да замине сама с „Ориент Експрес“, пътуващ към Месопотамия. Агата буквално иска да избяга от слуховете и публичността в Англия, тъй като се е развела с мъжа си, а той ще се жени повторно. Емоционално изтощена и нуждаеща се от усамотение, пътувайки под името Мери Милър, тя не подозира, че по време на пътуването ще срещне две други жени, които крият своята история – младата и симпатична Нанси Нелсън, наскоро омъжена, но бременна от друг мъж, и харизматичната и интелигентна вдовица Катрин Килинг, която се ужасява да споделя за миналото си. Опознавайки тези нови приятелки, Агата се опитва да разкрие тайните им и осъзнава, че животите им вече са свързани.

Всъщност историята в „Жената от „Ориент Експрес“ е стъпила върху действителни събития: изневярата на Арчибалд Кристи, която слага край на брака му с Агата и следва развод; г-жа Кристи е познавала любовницата на мъжа си; писателката действително пътува до Багдад с „Ориент експрес“ през 1928 година; Катрин Килинг наистина е част от археологическия екип при разкопките в Ур и губи първия си съпруг. Интересното на книгата е, че много умело са преплетени реални събития и хора, запазвайки дори имената им, с фикцията на автора. Това носи усещане за достоверност, но Ашфод пречупва историята под съвсем друг ъгъл. 

Определено авторът е проучил историята на Агата Кристи и животът ѝ именно след това пътуване до Багдат, което ще е вдъхновение за много от бъдещите ѝ истории. И докато Нанси е измислен персонаж и нейната роля е по-скоро драматична, за да има някакъв незначителен нюанс на обрати и напрежение, Агата и Катрин действително стават близки приятелки в реалния живот покрай пътуванията до Багдад и техните истории са предадени достоверно до голяма степен. Обаче, макар книгата да предлага отговори за самоубийството на първия съпруг на Катрин и защо тя става госпожа Ленърд Ули, в исторически план може само да се спекулира, тъй като категорични доказателства липсват. Но може би това е нотката на тайнственост в книгата – загадките са по отношение на героините и какво крият те сами от себе си и от останалия свят. Катрин е магнетична жена сред екип от мъже, опитваща се да им бъде равна, но е емоционално разтърсена от кончината на съпруга си и крие много лична тайна, Нанси е младо момиче, което се сблъсква с брака по сметка и липсата на любов, но очаква дете от женен мъж, а Агата се опитва да преглътне унижението от развода и се пита дали вече не е късно да бъде обичана отново…и всъщност среща втория си съпруг Макс Малоуън. 

Положителното, което открих в това четиво бяха описанията на гледките и местата – споменати са местности, сгради, забележителности, находки, които лесно можете да проверите и да научите нещо повече за йезидите, древния град Ур, месопотамските богове. Но обобщавайки, „Жената от „Ориент Експрес“ е по-скоро добър начин да научите малко повече за определен период от живота на Агата Кристи. Стилът на писане е приятен, действието е последователно и бих могла да кажа, че това до някъде е биография с елементи на художествена измислица. Интересен факт за самата Линдзи Джейн Ашфод е, че е завършила „Криминология“, а след това е работила като репортер на Би Би Си и журналист на свободна практика – вероятно това ѝ е помогнало с писането, но се усещаше журналистическия почерк в проучванията и самата история става малко суховата. В книгата се преплита приключенското с доза драма и романс, а на мен ми се искаше да има и щипка мистерия – така или иначе Ашфорд е обогатила историята по свой начин, някаква загадка нямаше да навреди. Вероятно би се счело за клише в книга за Агата Кристи именно тя да решава случай или да разкрива загадки, но вярвам, че читателите сме очаквали по-завладяващ сюжет. 

Въпреки това, книгата е интригуваща, добре написана и ни предлага да надникнем в живота на Агата Кристи. Но ако търсите мистерия, по-скоро прочетете книга на първата дама на криминалния жанр.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Тревожна кръв“ от Робърт Галбрейт

„Животът ме е научил на едно: там, където няма способност за радост, няма и способност за доброта.“

Корица на трилър книга от Робърт Галбрейт

Ако все още не сте разбрали, да ви кажа, че Робърт Галбрейт е всъщност псевдонимът на Джоан Роулинг (Дж. К. Роулинг) – авторът на поредицата за Хари Потър. От няколко години тя пише под този псевдоним като из основи сменя жанра от фантастика на трилър. А с обезкуражаващия си обем от 904 страници, „Тревожна кръв“ е петата книга от поредицата за частния детектив Корморан Страйк. 

Марго Бамбъро изчезва преди 40 години, но въпросът какво точно ѝ се е случило не дава мира на дъщеря ѝ Ана. Тя наема Корморан Страйк и Робин Елакот, за да открият отговорите в срок от една година. Според заключението на полицията, Марго е убита от серийния убиец Денис Крийд и му е приписана като жертва, но може би главният разследващ е бил предубеден. Полицейските доклади са пълни с пропуски, единственият по-сериозен източник на информация е старият тефтер на главния разследващ Талбът, който се опитва да обясни мотивите за изчезването на Марго с окултни вярвания и астрология, а Страйк и Робин се опитват да разплетат случая, като междувременно се борят с чувствата си един към друг.

Почитател съм на поредицата, макар да съм чела единствено „Смъртоносно бяло“ преди настоящата книга, а предните три – „Зовът на кукувицата“, „Копринената буба“ и „В служба на злото“, съм ги гледала като сериали на HBO. Но независимо от това, много харесвам стилът на Робърт Галбрейт – описателен, интригуващ, детайлен и изключително методично проследява всеки случай. Интересното в случая на „Тревожна кръв“ е, че всяка глава започва с част от незавършената английска епична поема от Едмънд Спенсър „Кралицата на феите“, като в шест части се представляват добродетели. Съответно, с всеки избран фрагмент на епоса, Робърт Галбрейт насочва читателя накъде ще се развие действието. 

В центъра на книгата са отново Страйк и Робин – Корморан е военен ветеран, загубил крака си, дълбоко наранен от единствената жена, която е обичал истински и която спорадично още присъства в живота му, изолира се от света, не показва чувства и е изключително добър в работата си. Робин става негов съдружник преди няколко години след като е назначена за временна секретарка в детективската агенция. Тя се опитва да се справи с паник атаките и посттравматичния стрес след като е изнасилена в колежа, а сега преминава и през труден развод, след като разбира, че съпругът ѝ има любовница. Междувременно се опитва да изясни собствените си чувства към Страйк. В „Тревожна кръв“ е интересно да проследим и динамиката между двамата, научавайки мислите им в една и съща ситуация, отделно от разследванията им – Робин си мисли, че Корморан я подценява, държи я настрана и че по-скоро любовният му интерес е насочен към бившата му годеница; от друга страна Страйк не спира да мисли за съдружничката си, но не казва правилните неща в правилния момент, пестелив е на похвали и прави глупави подаръци, докато се бори с личните си проблеми. Въпреки всичко това, като екип се справят повече от добре, а всички догадки ще се съберат като двойка или не остават дори след края на петата книга.  

Но да се върнем на конкретната история. Въпреки дължината на книгата, някои сюжетни линии и повторения от типа „какво знаем до момента“, които са по-скоро пълнеж, това е наистина добре написана мистерия. Сюжетът e сложен, приковаващ внимание, сериозен като засегнатите теми и пълен с обрати. Има толкова много интересни и ексцентрични герои, свързани със случая, че може би на моменти ще ви е сложно да разберете какво точно се случва и ще ви е много трудно дори да предположите кой е отговорен за изчезването на Марго. И докато двамата частни детективи ровят в миналото, читателите разбираме за улики, свързани със сатанизъм, астрология, гадаене с таро и осъзнаваме колко лесно можем да бъдем подведени от собствената си преценка за външен вид, социален статус или професия. В „Тревожна кръв“ се отдава голямо значение и на теми като: промяната, загубата, феминизъм, насилието над жени в множеството му форми, затова някои части от книгата може да са чувствителни за читателите, но всички те се разкриват във времето чрез героите. Наркозависим лекар; починал полицай, който разследва първоначалното изчезване и бавно полудя; италиански гангстери и проститутки; мъж-женкар, чиито приятелки умират; семейство с психически заболявания; близките на изчезналите жени и сериен убиец, който се облича като жена, за да похити по-лесно жертвите си. Но нещата понякога не са такива, каквито ги представят хората. Все пак искам да спомена, че образът на серийния убиец Денис Крийд е многопластов, макар самият той да присъства пестеливо в книгата и да не е основният фокус – с много трудно детство, наречен „Демонът от Парадайс парк“, Крийд е изключително интелигентен социопат, крайно садистичен и егоистичен, отговорен за изнасилването, мъчението и убийството на множество жени, чийто брой и до днес не е известен на полицията. Той е настанен в психиатрична клиника и отказва да отговаря на въпросите на полицията и журналистите. Самата Роулинг признава, че образът на Крийд е бегло съчетание от истинските серийни убийци Джери Брудос и Ръсел Уилямс, и разбира се той е удобният извършител за полицията, но така и не намират потвърждение за това. 

И макар да може да ви се стори, че действието се развива по-скоро бавно, има прекалено много сюжетни линии и прекалено много замесени хора, които трябва да се елиминират от Корморан и Робин, за да се достигне до отговорите. Така, в шеста част нещата се забързват.  Поднася се нова и нова информация, която вече води до разкриването на извършителя, който е по-скоро изненадващ – съчетание от много мрачен герой на Агата Кристи, доза „Отворени рани“ и Греъм Йънг. Да си призная честно обаче, методите и мотивите, изложени от Галбрейт, ми се сториха доста познати, тъй като съм ги срещала често в трилърите. Но това не прави книгата по-малко добра. Макар неразкрития случай с изчезналата лекарка Марго Бамбъро е централната нишка на „Тревожна кръв“, Галбрейт преплита астрологията, гръцката митология, психични заболявания, уврежданията и други сложни концепции в един добре структуриран трилър, междувременно намирайки баланса между разследването и личния живот на главните герои.

И докато началото на всяка глава е давано със стихове от „Кралицата на феите“, където се прославят добродетели, в самата история намираме множество грехове – гордост, гняв, похот, завист. Не знам дали авторът е целял това противопоставяне, или това са само мои спекулации, но книгата е изпълнена с алегории, метафори и препратки към скритото от очите. А амбициозното начинание на Галбрейт да напише „Тревожна кръв“, напълно оправда очакванията ми. 

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

Как да отворим правилно нова книга?

Куп от книги в различни цветове и с твърди корициВероятно заглавието ви се струва странно и сигурно ще си кажете: „Че колко точно начина има за отваряне на книга?!“. Просто се оказа, че има няколко стъпки, благодарение на които можем да направим това правилно, ако решим да четен нова книга с твърди корици, за да може да я запазим и да не се разкъса.

Тези съвети са продиктувани от случка, която американският книговез Уилям Матюс разказва в своята книга „Modern Bookbinding Practically Considered“ от 1889 година, когато негов клиент съсипва нова книга, отваряйки я в средата прекалено рязко. Така, инструкциите как да отваряме книга с твърди корици за първи път стават много популярни и започват да се лепят като бележки на първите страници на книгите за продажба и в библиотеките. 

Според мен даже, спокойно можем да пренесем тази техника и към всички книги, за да можем да ги съхраним в добро състояние за по-дълго и да не ги мачкаме, натискаме или прегъваме, когато започнем да ги четем.

Ето и стъпките:

1. Оставете книгата на маса пред вас без да я отваряте. Обърнете я така, че гърбът на книгата да е опрян в масата и да е перпендикулярна на вас.

2. Отгърнете предната корица, придържайки книгата.

3. След това отгърнете и задната корица, като придържате страниците с ръце.

4. Отделете около десет страници от предната част. Прокарайте с лек натиск ръката си по вътрешната страна на книгата, така че да пригладите страниците.

5. Отделете последните десетина страници от задната страна на книгата и направете същото.

6. Продължете да редувате разгръщането с приглаждане на няколко страници отпред и отзад, докато стигнете до средата на книгата.

7. Повторете това няколко пъти и сте готови.

Ето и стъпките в снимки, за да се ориентирате по-добре:

Инструкции как правилно се отваря нова книга

Не забравяйте да сте внимателни и да не прилагате много сила, за да не се измачкат страниците или да не разлепи/разшие корицата. Необходимо е да сте съвсем предпазливи, ако прилагате тези стъпки към стара книга, която не е четена досега и е лепена – при старите книги, когато лепилото вече съвсем изсъхнало, има опасност дори лек натиск във вътрешната част на страниците да предизвика буквално разцепване на книгата.

Надявам се да ви е било полезно! 

„Смъртта на лорд Еджуеър“ от Агата Кристи

„Ние просто обсъждаме възможностите. Все едно, че пробваме дрехи. Тази става ли? Не, прави гънки на рамото. А онази? Да, тя стои по-добре, но като че ли не е достатъчно голяма. Тази пък е прекалено малка. И така, докато открием точния размер — истината.“

корица на книга на Агата Кристи с ръкавици, манекен за перука, слънчеви очила и часовникСледващата книга от предизвикателството #ReadChristie2021 избрах да е „Смъртта на лорд Еджуеър“, която по план трябваше да е в март месец. Отново се срещаме с небезизвестния Поаро и неговия приятел Хейстингс, които без да искат са намесени в разследване на убийство.

Обещаваща актриса Джейн Уилкинсън е омъжена за Джордж Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър, но този брак не устройва никоя от страните. Затова Джейн желае той да бъде прекратен, макар многобройните откази на съпруга ѝ. Но егоцентричната, студена и решителна актриса е готова дори сама да се отърве от лорд Еджуеър само и само да бъде отново свободна. Тези думи са изречени пред самия Еркюл Поаро и приятелите ѝ. А ситуацията става прелюбопитна, когато ден по-късно благородникът е намушкан смъртоносно. 

Самата книга започва с убийството на лорда и ни превежда през всички стъпки и герои в разследването – племенниът на Еджуеър, които ще наследи името и богатството, вдовицата Джейн Уилкинсън, която вече има планове за следващ брак, дъщерята на лорда Джералдин Марш, която мрази баща си, и актрисата Карлота Адамс, която изключително добре имитира лейди Еджуеър, но в самото начало на книгата и тя е намерена мъртва. Очевидното заключение е, че смъртта на Еджуеър и г-ца Адамс вероятно са свързани, но как и защо?

Като в класическа книга на Агата Кристи, сме странични наблюдатели на разсъжденията на Поаро, размислите му върху уликите и заподозрените, но не получаваме много насоки, за да се опитаме да се досетим сами кой може да е извършителят. Вероятно, защото в последно време прочитам и по-малко известните книги на Кристи, се получава някакво насищане и започвам да забелязвам детайли, които ми дотягат – поведението на известния детектив да подценява всички останали и тенденцията само той да е способен да разреши толкова заплетени случаи. И едва сега се замислих, че когато Поаро говори на френски, всички го разбират, независимо от статута на хората, от ситуацията и държавата. Стори ми се доста неправдоподобно. Разбира се, знам, че има историческа причинно-следствена връзка, но все пак реших да го вметна.

Но да се върнем към „Смъртта на лорд Еджуеър“ – действително, на пръв поглед, това е доста заплетена мистерия и след първите убийства следват още, за да се прикрие важна информация, а уликите водят навсякъде и към всекиго. Въпреки това, книгата се чете лесно, бързо и историята е интересна, защото всеки от замесените герои има мотив за убийството на лорда, но има и алиби. Има няколко обрата, които са правдоподобни и те улавят на кукичката, но не забравяйте да четете между редовете и да помните детайлите. Обаче това, което ме дразни в повечето книги на Агата Кристи (независимо от безспорния ѝ талант и величие), е спестяването на информация на читателя – можеш само повърхностно да предполагаш как ще се развият събитията и има прекалено много догадки. Истината е, че инспектор Джап свършва по-голямата част по събирането на показания и доказателства, докато Поаро и  Хейстингс са объркани и притеснени, но все пак логиката на белгийския чудак е непогрешима. И в крайна сметка, всичко е много просто, а великият детектив разрешава случая, дочувайки реплика на непознат на улицата и историята се подрежда. 

Всички знаем, че Кристи е ненадмината в изграждането на героите, и макар в случая на „Смъртта на лорд Еджуеър“ те да са стъпили върху стереотипи, са достатъчно актуални и днес. Много ми се искаше, обаче, да беше задълбано повече в образа на лорд Еджуеър – очевидно е бил не особено приятен, жесток и се правят само намеци за част от неговите предпочитания. За мен, всъщност, най-интересното беше краят и не защото Поаро отново разкрива случая и обяснява как се е случило всичко, а защото най-после се разгръща основният образ в книгата – съчетание от егоцентризъм, безскрупулност, жестокост, липса на съвест, хладнокръвие и доза психопатия. 

Книгата е добра и, да, не можем да я сравняваме с най-известните творби на Кристи – добро начало, малко мудна среда и задоволителен край. Но все пак винаги можем да разчитаме на първата дама на криминалния жанр за увлекателна, добре написана и добре разказана мистериозна история.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.