Етикет: готически роман

„Братовчедката Рейчъл“ от Дафни дю Морие

„— Има жени, Филип, които, дори и да са съвсем порядъчни, само носят неволно беди. До каквото и да се докоснат, то се превръща в трагедия.“

Kniga-Dafni dyu Morie-Bratovchedkata Reychal

За мен Дафни дю Морие беше едно от добрите писателски открития за изминалата година. След прочитането на сборника ѝ с разкази „Птиците“ си обещах, че това няма да е последната нейна книга, която прочитам. Затова и избрах „Братовчедката Рейчъл“ за следващото си четиво, докато романът „Ребека“ изчаква своя ред.

Останал сирак в ранна възраст, Филип Ашли е отгледан от своя добронамерен братовчед – заклетият ерген Амброуз, който обича и възпитава Филип като свой син, като единствения си наследник, предавайки му важни уроци за живота и за семейните дела. Но този техен идиличен и уютен свят започва да се пропуква, когато здравето на Амброуз се влошава и той решава да предприеме дълго пътуване, което го отвежда във Флоренция. Това е и градът, който променя живота на двамата Ашли – там Амброуз изненадващо се жени и също толкова внезапно умира, а ревнуващ от брака, разкъсван от подозрения заради намеците в писмата на наставника си и оскърбен от смъртта му, Филип се подготвя да се срещне с италианската вдовица на братовчед си с омраза в сърцето си. Въпреки себе си и опасенията си обаче, младият мъж е привлечен от красивата, изтънчена, мистериозна Рейчъл като молец към пламък. И все пак, може би тя наистина има пръст в смъртта на Амброуз?

Дафни дю Морие е от онези редки майстори-разказвачи, които неусетно те потапят в историите си чрез дълбочината на героите и атмосферата, която създават. Да, вероятно в „Братовчедката Рейчъл“ ще ви липсва цялостна динамика на действието и протяжното повествование ще ви дотегне на моменти, но писателката много умело компенсира със завоалирани психологически портрети целия спектър от човешки емоции, мистериозната и мрачна обстановка, и не на последно място – поставя именно читателя в ролята на интерпретатор и съдник.  

Самата аз не бих могла да определя към кой жанр принадлежи тази британска класика, защото в нея се преплитат готика, съспенс, романс и психологическа мистерия, но всички тези елементи са неразделна част от сюжета и му придават изключителна наситеност. За разказвач е избран двадесет и четири годишният Филип Ашли, който израства под опеката на братовчед си Амброуз след като остава сирак и добронамереният, любящ наставник прави всичко по силите си да подготви младото момче за живота, но всъщност лишава Филип от среда с женско присъствие и така в центъра на книгата е поставено безсилието на младия мъж пред най-голямата трагедия на мъжете Ашли – срещата с братовчедката Рейчъл. 

Години наред Филип и Амброуз живеят спокойно и щастливо, докато здравето на по-големия братовчед не е разклатено и той решава всяка година да пътува до по-топлите места в Европа през студените английски месеци. Именно във Флоренция заклетият ерген открива щастието с по-младата и обаятелна Рейчъл, за която не след дълго се жени. Огорчен и разяждан от ревност, Филип приема това за предателство към самия себе си, а обезпокоителните писма от Амброуз за влошеното му здраве и намеците, че г-жа Ашли се опитва да го довърши, само засилват презрението на младия мъж към новата господарка на дома. Но само докато не се среща очи в очи с крехката, скромна и оставена без наследство братовчедка Рейчъл след кончината на своя настойник.  

Всъщност това са двата най-големи контраста в книгата. От уважавана фамилия, добре образован, финансово обезпечен, живеещ в имение, арогантен, изключително добра партия за брак, но с липса на житейски опит, младият Филип е всичко, което Рейчъл не е – израснала в нещастно семейство, справяла се сама с живота, с два брака зад гърба си, без парични средства за издръжка, тя до съвършенство владее изкуството на изкушаването и манипулацията, което ѝ помага и в най-трудните ситуации. И така тези два свята се сблъскват – за младия мъж това е първото му влюбване, а за вдовицата на Амброуз е въпрос на оцеляване. Намеци, забележки, скришни усмивки, наивност, флирт, тайни целувки, алчност, предателства, обещания и отчаяние – лесно е да намразим Рейчъл и да съжаляваме Филип, но истината е, че всички ние сме притеглени в нейния загадъчен, жесток и пагубен свят. Фина и безчувствена, тя обвива в мрежите си всеки, който се приближи достатъчно близо, и до последно ще си задаваме въпроса „Виновна ли е или невинна?“.

Истината е, че в книгата ми липсваше гледната точка на Рейчъл, но именно благодарение на това умишлено писателско решение, читателят заема главната роля в отсъждането – в действителност ли тя е коварна и пресметлива злодейка, която безмилостно разчиства пътя си, тровейки пречките? И ако сте взели утвърдително решение, то финалът може би ще го промени. Дафни дю Морие сякаш ни насочва да мислим еднопосочно в продължение на цялата книга, но големият обрат в края поставя историята в съвсем друга светлина. Наистина ли Рейчъл беше такава, каквато помислихме, че е? Дали просто не сме успели да я разберем правилно? Дали не сме сгрешили заради своя цинизъм и подозрения?

Детайл след детайл, изречение след изречение, Дю Морие ни превежда през брилянтно написана история за сложни психологически образи, любов, погрешно разбрани намерения, подозрения, самота, докато обвива всичко в тягостна готическа неопределеност. Но самата писателка сякаш от дистанция и неутрално, оставя разказа в ръцете на Филип Ашли, а ние, като читатели, сме тези, които започват да задават въпросите и да правят догадки. Всъщност въпроси, които остават без отговор много след края на „Братовчедката Рейчъл“.

„Ореолът е хубаво нещо, стига да можеш от време на време да го сваляш и пак да ставаш човек.“

„И нима, ако вече е използвала всички други оръжия, жената винаги прибягва накрая до сълзите? Защото знае прекрасно как действат?“

П.П: Може би на повечето от вас ви е попадал филмът „Братовчедката Рейчъл“ дали като заглавие покрай някои от филмовите награди, дали по някоя от телевизии, но бих препоръчала книгата хиляди пъти повече. Не мога да отрека, че актьорската игра на Сам Клафин и Рейчъл Вайс е добра и достоверно пресъздават образите, както и това, че филмът проследява основни моменти в романа (макар с няколко сценаристки промени), но все пак е невъзможно да се разкаже и пресъздаде цялостната дълбочина и контекст в историята, която пише Дафни дю Морие. 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън

„В тази къща нямаше доброта, тя не бе предназначена за живеене, това не бе къща за хора, ни за обич, ни за надежда.“

Kniga-Svartalishte na duhove-Sharli Dzhaksan

Шърли Джаксън печели своята слава в направлението готическа литература, благодарение на множеството си романи, сборници, новели и разкази, а през 2007 година дори е учредена литературна награда на нейно име за постижения в психологичния съспенс, хоръра и тъмната фантастика. Но българските читатели определено са ощетени от факта, че дори назад във времето са преведени едва една нейна книга и един разказ. Погледнато от хубавата страна обаче, всъщност е издаден най-известният ѝ роман – класиката „Свърталище на духове“, сочен за една от най-добрите истории за призраци. 

Ученият-окултист доктор Монтагю иска да напише труда на живота си като събере неопровержими доказателства за къща, станала свърталище на духове. Така той подбира своя „работна група“ от непознати, срещали се със свръхестественото – безгрижната Теодора, която е проявила известни телепатични способности, крехката Елинор Ванс, тясно свързана с феномена полтъргайст в миналото и Люк Сандерсън, бъдещият собственик на пустата и зловеща Хил Хаус. Именно това е и имението, станало обект на интерес от страна на Джон Монтагю. Но докато първоначално групата се сблъсква просто с необясними явления, то Хил Хаус тепърва събира силите си и търси своята следваща жертва…

Вероятно „Свърталище на духове“ няма да ви накара да потръпвате, да се страхувате, да се ужасявате, но тя неслучайно си е спечелила славата на класика, не само защото вдъхновява Стивън Кинг. По същество това е познатата ни история за група от хора, които попадат в зловещо и неприветливо имение, а злокобно присъствие се спотаява в тъмните му ъгли. Но издадената през 1959 година книга на Шърли Джаксън е повече от това, умело съчетавайки свръхестествено и психологическо, ужас и безгрижие, радост и отчаяние, създавайки сюжет, чийто основи можем да открием дори в популярни модерни романи

В действителност, макар сравнително кратка и с по-скоро бавно темпо на разказа, „Свърталище на духове“ е от онези книги, които си заслужава да прочетеш, за да се докоснеш до класическото ѝ обаяние, но всъщност не е книга, която непременно ще ти стане любима. В центъра на тази история е Хил Хаус – имение, в което се случват необясними неща и до което никой от местните жители не иска да припари. Мрачно, чудато, потискащо, с врати, които се затварят сами, то е като капан и докато славата му на място със свръхестествени събития се носи от години, то за седемте нощи, които ще изкарат там, четиримата гости ще се убедят в това лично. Но те дори не предполагат колко силно ще им повлияе къщата, особено на плахата, податлива Елинор – отхвърляна и нежелана през целия си живот, може би тя най-накрая открива мястото, където ще бъде обичана. 

Именно чрез своята деликатна и описателна проза Шърли Джаксън ни увлича в историята и много умело вдъхва на обстановката онази автентична готическа атмосфера. Безрадостност, безнадеждност, пустота, които се излъчват едновременно както от имението, така и от персонажите, а писателката до самия край надгражда интензитета и силата на събитията. Както обаче казах и в началото, „Свърталище на духове“ едва ли ще ви се стори наистина плашеща – може би по-скоро призрачна, но всъщност истинският ужас на тази история се крие в самите герои и в думите, които изричат. Елинор, Теодора, Люк, д-р Джон Монтагю, г-жа Дъдли – всеки посвоему различен и играещ своята конкретна роля в историята, докато постепенно фокусът се измества от демоничното присъствие към чисто психологическата и физическата им реакция: параноята, изолацията, страхът, съмнението, фантазиите.

А тази градация на лудостта достига своя връх в края на книгата. С течение на главите се трупа напрежението от очакването на предстояща трагедия, но тя внезапно и драматично се случва на финала, който пък на свой ред остава отворен.  

В целостта си „Свърталище на духове“ е красиво написана мрачна приказка, украсена с мистериозни събития и тайни. Но всъщност Джаксън много майсторски използва готически ужас и позната история за обитавана от духове къща, превръщайки ги в метафора за тъмните кътчета и заключените стаи в човешкото подсъзнанието, докато предизвиква читателя да разгадае кое е реалност и кое не. Заради всичко това, в допълнение към майсторския и задълбочен писателски стил на Шърли Джаксън, тази класика си заслужава прочитането.

„Хората се махат от това село, не идват тук.“ 

„Не, заплахата на свръхестественото е в това, че напада там, където съвременният разум е най-слаб, където ние сме отхвърлили защитната броня на суеверието, а нямаме с какво да я заменим.“

„— Страхът – рече докторът е отказ от логиката, доброволен отказ от следването на хода й. Ние му се поддаваме или се борим с него, но не можем да го приемем половинчато.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Джейн Еър“ от Шарлот Бронте

Корица на книгата Джейн Еър от Шарлот БронтеПреди време ми попадна статия за образа на Джейн Еър в съвременни романи, които пресъздават историята ѝ. Стори ми се интересно, тъй като книгата на Шарлот Бронте се е превърнала в готическа класика, а и реших да последвам обещанието си за по-разнообразни четива през тази година, прочитайки оригинала. 

Джейн остава сирак още като дете – без потекло, без пари, и грижите за нея са поверени на вуйна ѝ мисис Рийд. В детството си малката Еър среща единствено физически и емоционален тормоз, упреци и наказания, които я карат да се чувства като изгнаница. За да не я търпи повече в къщата си, мисис Рийд изпраща Джейн в интернат за сираци, където глада, студа, лишенията и жестокостите отново съпътстват ежедневието на учениците. Въпреки всичко, мис Еър не спира да се стреми към личната си свобода и не оставя достойнството ѝ да бъде потъпкано. Но животът ѝ се променя след години, когато Джейн е наета за гувернантка в богато семейство и се влюбва. 

Всъщност книгата е издадена през 1847 година и Шарлот Бронте използва мъжки псевдоним – Кърър Бел. Предвид засегнатите теми, едва ли жена писател е имала шанс да бъде издадена. Някои читатели ще приемат „Джейн Еър“ като книга за любовна история, други ще я разглеждат като история за израстването и формирането на силна и независима героиня. В случая обаче, няма правилен или грешен отговор. Романът на Шарлот Бронте е и двете. А стилът на Бронте е майсторски – невероятното богатство на езика, описанията, пресъздаването на обстановката. Не мога да не вметна и великолепната работа по превода на Христо Кънев! (изданието, което имам е от 1979 година на ДИ „Народна култура“)

История е разказана от първо лице, това на Джейн Еър, която говори директно на читателя. Цялостното усещане е, че това не е просто художествен роман, а сякаш ставаме странични наблюдатели на случващото се през годините, докато Джейн списва своя дневник, своята автобиография. Всъщност героинята преминава през пет отделни етапа: детството на Джейн в Гейтсхед Хол, където тя е малтретирана емоционално и физически от леля си и братовчедите си, дори и от прислугата; образованието ѝ в института за сираци „Лоуд“, където печели приятели и модели за подражание, но страда от лишения и потисничество; времето си като гувернантка в имението „Торнфийлд“, където се влюбва в мистериозния си работодател Едуард Рочестър; времето си със семейство Ривърс; и в крайна сметка нейното събиране и брак с любимия ѝ Рочестър.

Но измежду всички тези периоди, са засегнати изключително много противоречиви теми, както и за нашето време, така и за 19 век. Само мога да подозирам, защото така го усетих  четейки, че „Джейн Еър“ е своеобразен бунт на самата Шарлон Бронте за устоите и разбиранията на обществото на собственото ѝ време. Книгата препредава социалния ѝ коментар за: ролята и отношението към жените, сираците, бедните, незаконните деца в английското общество; библейските учения, които са по-скоро лицемерни и трябва да се спазват от жените и бедните, но не и да учат на социално равенство; арогантността и властта, които са твое рождено право, ако си роден в заможно семейство. Но темата, която изпъква и тежи най-много, е за правото на жената да избира, правото ѝ да не бъде осъждана за действията си. Правото ѝ сама да решава кого да обича или не и да не дава обяснение за собствените си желания. Всичко това е в пълен контраст с викторианска Англия – жената трябва да е лишена от мнение и воля и да следва единствено повелите на мъжа и вярата. 

И въпреки нюансите и порядките на епохата, Шарлот Бронте сякаш успява да се разграничи от това. Тя разказва историята на Джейн методично и без премълчаване, без да набляга на заключения, оставяйки читателите сами да формират мнението си за живота на младото момиче. Джейн израства като сирак под грижите на вуйна си; получава образование в интернат; става гувернантка в имение; влюбва се в господаря си; напуска го; скита се и почти умира от глад преди да бъде приютена от млад пастор и сестрите му; Джейн чудодейно открива, че е наследница на състояние, оставено от брата на баща ѝ; пасторът, макар неин братовчед, ѝ предлага брак и накрая момичето се връща при любимия си. Е, всички тези обрати в историята могат да ви се сторят особени и причудливи, но са в духа на готическите романи.

Положителното е, че внимателно организираната структура на повествованието прави историята подредена и лесно проследима. Но поради това, от средата нататък имах усещането, че по-скоро чета хроника – не можах да усетя истински емоциите, дилемите, промяната в чувствата. Другият ми проблем с „Джейн Еър“ бяха свръх детайлните описания – измежду диалозите, Бронте вмъква обяснения за обстановката, мислите, спомените на героите и минават страници, докато се върне на конкретната ситуация. На моменти наистина се уморявах. Също така, с минаването на времето в книгата, за мен Джейн се променя фундаментално – в началото тя по-скоро оспорва религията, после се уповава на Бог; представена е като независима, млада дама, но първо се подчинява сляпо на Рочестър, а след това и на Сейнт Джон, но поне го отхвърля; едва когато става заможна, тя се чувства равна на останалите. Оставяйки тези неща настрана, любовният аспект на връзката Еър-Рочестър също ми беше проблематичен. Едуард Рочестър е обсебващ, властен, манипулативен мъж, двойно по-възрастен от Джейн, неприемащ „не“ за отговор, държащ съпругата си Бърта затворена на тавана, защото е луда и междувременно иска да се ожени втори път. Когато тайната му е разкрита, той оправдава действията си с това, че съпругата му пречи на собствения му живот и добро име в обществото?! Всъщност частта със затворената съпруга ми беше най-интересна, но тя бързо, бързо приключи.

Напълно осъзнавам, че мнението ми е по-скоро непопулярно като не се възхищавам на този роман, но не бих могла да го приема просто като класическа, литературна, любовна история – имаше прекалено много неща, които ме тормозят в книгата и като сюжетна линия, и като стил на писане. И разбирам, че е било необходимо за времето си да има щастлив край, но за мен е напълно погрешно. Нали идеята на „Джейн Еър“ е, че Джейн е свободолюбива, волева и принципна? Предполагаше се, че тя е напредничава и може би изпреварва времето си? Лично аз загубих този образ някъде измежду 497-те страници.

Имах наистина големи очаквания за тази класика, но не беше по моя вкус. Не съжалявам, че я прочетох, но се надявах да е далеч по-интригуваща. Уви, не беше.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.