Етикет: блог за книги

„Господари на нощта“ от Харлан Коубън

Kniga-gospodari-na-noshtta-harlan-kouban Имам сложни отношения с Харлан Коубън и неговите книги. По същество са изключително интригуващи – началото е силно и развитието на действието е динамично, но в края просто се провалят (поне по моите си критерии). Въпреки това продължавам да му давам шанс като автор, защото до голяма степен намирам трилърите, които американецът пише, за наистина увлекателни, а в интерес на истината „Господари на нощта“ е най-добрият до момента, от тези, които съм чела.

Животът на семейство Клайн се преобръща из основи преди единадесет години, когато по-големият им син Кен е обвинен в убийство и впоследствие успява да избяга от правосъдието. Шушуканията, осъдителните погледи, медийният скандал, полицейските разследвания – всичко това съсипва семейството, но все пак по-малкият брат Уил се опитва да продължи с живота си, докато години по-късно самият той не става главен заподозрян. Приятелката му Шийла е убита и опитвайки се да изчисти името си и да открие истинския убиец, Уил разкрива мрежа от лъжи и измами, които го карат да постави под съмнение всичко, което е мислил, че знае за семейството и приятелите си.

Издадената през 2002 година „Господари на нощта“ определено следва всички класически правила на жанра – множество сюжетни линии, динамика, съспенс, обрати, изграждащи мрачна история за тайни, предателства и престъпления, разказани чрез увлекателния писателски стил на Коубън. Още от първата страница читателят е въвлечен в сложната ситуация с изчезването на Кен Клайн, убийството на Джули Милър, убийството на Шийла Роджърс, личното разследване на Уил Клайн и верният му приятел Квадрата, които постепенно достигат до дейностите на мистериозната корпорация-фантом „Крипко“, която изглежда е свързана със случило се на семейство Клайн. Измами, несправедливост, вина и лъжи – всички те са малките парченца от един голям и заплетен пъзел, и колкото повече нови разкрития правят Уил и Квадрата, толкова по-голяма е опасността за собствения им живот.

Не мога да не призная, че съм наистина приятно изненадана от „Господари на нoщта“, особено сравнявайки я с другите книга на Коубън, които съм чела. Една от най-силните страни на този роман всъщност е начинът, по който писателят ангажира читателя – със своя стегнат и ясен стил, с реалистичните герои, житейските истории, естествените диалози и описанията на обстановката, авторът изгражда увлекателен сюжет, изпълнен с действие, въпросителни и обрати, докато различните сюжетни линии едновременно се заплитат и разплитат, а добрата динамика на действието допринася за неусетното достигане до финала на този конспиративен екшън-трилър.

Като споменах обаче различни сюжетни линии, и в „Господари на нощта“ забелязах нещо, което Коубън прави много честно, а то е да използва част от тях единствено като фон, за да създава обрати и съспенс, но в края те не получават своя завършек и се губи консистентността на историята. Въпреки това, финалът беше достатъчно добре изграден, което приятно ме изненада, защото както и споменах в началото, съм предубедена към тази част от книгите на американеца. Всичко приключи с хитър обрат, който носи усещане завършеност, ако обаче си затворим очите за пропуските в развръзката на част от разклоненията на основната история.

Не мога да отрека, че Харлан Коубън е наистина умел разказвач и неслучайно е сред водещите автори в жанра. Разбира се, спрямо собствения си вкус всеки може да открие недостатъци, но в целостта си „Господари на нощта“ е добре написан мистъри трилър, който пък „Нетфликс“ са превърнали в сериал през 2021 година, а аз бих ви го препоръчала като четиво, ако сте почитатели на съспенс романите.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Мастиленочерно сърце“ от Робърт Галбрейт

„Онези, които живеят благодарение на тълпата, трябва да бъдат готови и да бъдат унищожени от нея.“

Kniga-Mastilenocherno sartse-Robart Galbreyt

Дали като алтер егото ѝ на Дж. К. Роулинг или на Робърт Галбрейт, не можем да отречем, че Джоан Роулинг носи изключителен талант за разказване на истории. Описателни, увлекателни, със задълбочени и интригуващи герои и не на последно място – с голям брой страници. В случая, шестата книга от поредицата за частния детектив Корморан Страйк определено може да ви обезкуражи с обема си – цели 1048 страници, но това не трябва да ви плаши, защото Габрейт е написал чудесно четиво за феновете на модерната криминална литература.

Когато обезумялата Еди Ледуел се появява в детективската агенция, Робин Елакот няма представа как да постъпи. Еди е съавтор на нашумялата анимация „Мастиленочерно сърце“ и е преследвана онлайн от загадъчна личност, носеща псевдонима Аномия. Ледуел отчаяно търси съдействие, за да разкрие истинската самоличност на Аномия, но Робин решава, че агенцията не е в състояние да ѝ помогне и отпраща посетителката. Само няколко дни по-късно обаче медиите съобщават потресаващата новина, че Еди е убита в гробището Хайгейт, където всъщност се развива сюжетът на „Мастиленочерно сърце“. Това е повратният момент, в който Робин и съдружникът ѝ Корморан Страйк се съгласяват да поемат случая и да открият самоличността на Аномия, но това се оказва по-сложно от очакваното. Двамата детективи попадат в сложна мрежа от фалшиви онлайн профили, заплетени делови интереси, токсични лични отношения и семейни конфликти, които ги излагат на неочаквани опасности…

„Мастиленочерно сърце“ ни потапя в история, която е сложна и интелигентно написана, с множество обрати и с динамичен сюжет, който поставя в центъра на действието наболяла тема за модерното ни общество – социалните медии, интернет форумите и онлайн общностите, които дават възможност на хората да се крият зад измислени самоличности. Детективска агенция „Страйк и Елакот“ е наета да разследва убийството на Еди Ледуел – съавтор на нашумяла сюрреалистична анимация, наречена „Мастиленочерно сърце“, която се превръща във феномен, благодарение на героите и майсторските рисунки. Но макар създаденото от Еди и Джош Блей да привлича хиляди почитатели на тяхна страна, славата им носи и много врагове – уволнени служители, роднини, които очакват финансови облаги, пренебрегнати страстни поклонници, бивши гаджета, онлайн профили, които ги обвиняват, че загърбват феновете си заради пари, а най-ожесточения от всички тях е енигматичният Аномия*, който очевидно знае прекалено много лични детайли за Ледуел и е решен да съсипе живота ѝ. И докато Робин и Страйк се опитват да намерят кой стои зад псевдонима, означаващ „*изкореняване или разпадане на всякакви морални ценности, стандарти или насоки, които хората да следват“, те неочаквано се замесва в сложна мрежа от фалшиви профили, онлайн тормоз, крайнодесни организации, тролове, затворена интернет общност и бизнес интереси, които всъщност застрашават собствения им живот.

Интересен е и похватът на Галбрайт успоредно със случаите, които разследват, писателят да ни прави съпричастни със случващото се в личния живот на детективите Робин Елакот и Корморан Страйк. Но не се притеснявайте, ако не сте чели предходните книги, защото Галбрейт много елегантно и на място включва ретроспективни спомени и случки, които помагат на читателя да се ориентира в сложните взаимоотношения между двамата съдружници. Сравнително наскоро разведената Робин се опитва да свикне с новия си живот на необвързана жена, докато се бори с чувствата си към Страйк, който пък от своя страна най-после осъзнава, че изпитва нужда от стабилна връзка и предприема първата крачка към Робин, но за съжаление всичко се обърква. Въпреки това, и двамата претърпяват развитие – стават по-открити, по-уверени, по-осъзнати, сякаш в шестата книга наистина порастват.

Да се върна обаче на конкретната история, за написването на която вярвам, че Роулинг е почерпила от собствения си опит с обсебващи фенове, нападките и обидите в социалните медии, отричане на постиженията ѝ и неконтролируемото разкриване на подробности от личния ѝ живот. Вероятно затова сюжетът носи толкова силно усещане за достоверност и освен за изкривения свят на онлайн обществата и дезинформацията, повдига интересни по-дълбоки въпроси дали изкуството се създава като израз на твореца и дали той дължи нещо на феновете си, дали същите тези почитатели трябва да имат думата във вземанията на творческите решения и ако не останат доволни, трябва ли да имат свободата да заклеймят създаденото? Основното, което наистина се откроява в този роман, обаче е писателският стил. Прозата на Галбрейт е описателна и интригуваща, изключително добре препредава състояние и емоции, обрисувайки картини в съзнанието на читателя. И докато изключително методично е проследен поредния случай на двамата детективи с напрежение, мистерия и доза екшън, до самия край ще ви е изключително трудно да разплетете множеството сюжетни линии и сложните връзки между всички замесени, тъй като писателката прави почти невъзможното, за да не се досетим кой в действителност е Аномия.

Разбира се, няма да съм аз ако не спомена и малките подробности, които не ми харесаха. На първо място е това, че множеството персонажи, техните никнейми, четенето на няколко различни чата едновременно ми се струваше прекалено усложнено и ми беше трудно да вникна в сюжета и да следя какви детайли се разкриват. След това ще спомена и дължината на самата книга, която според мен спокойно можеше да бъде съкратена с няколко глави и на последно място – нещо, за което наистина ме е яд – отношенията между Страйк и Робин отново са оставени без развитие. Но най-слабият аспект в шестата книга и едновременно с това изключително изненадващо за мен, беше финалът. Нелогичен, антиклиматичен, без да дава достатъчно обяснения случилото се в продължение на 1000 страници.

Именно краят остави в мен разочарование от иначе доброто допълнение към поредицата за детективското дуо, но това не означава, че няма да я препоръчам на почитателите на поредицата или просто на любителите на добра мистерия, макар моята любима засега да остава „Тревожна кръв„.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Сенки във Фечис пойнт“ от Виктория Хенкокс

Kniga-senki-vav-fechis-poynt-viktoria-henkoks Като дете, което никак не харесваше четенето на книги от училищната програма и всячески избягващо задължителния списък с литература за лятната ваканция, малкото четива, към които проявявах интерес през лятото, бяха книгите-игри. Имах цяла купчина от тях „втора употреба“, благодарение на сестра ми и братовчед ми, и тази страст е останала в мен и до днес. Много дълго не се бях интересувала какви нови книги-игри са издадени, докато не попаднах на „Нощна смяна“ от Виктория Хенкокс, и с голямо нетърпение започнах да чакам друга нейна книга, която да бъде издадена на български. (Признавам си, че на няколко пъти дори оставях коментар в Инстаграм профила ѝ.) И ето, че това се случи в края на 2022 година.

В тази книга-игра влизаш в ролята на собственика на „Окултни разследвания Окам“, а новият ви случай отвежда теб и екипа ти във Фечис пойнт – комплекс с изоставен фар, малък енорийски храм и Центъра за практически учения Анку. Повикани сте на това особено място, защото списъкът със свръхестествени феномени е доста дълъг и още по-необясним: човешки силуети в сенките, странни звуци, предмети, които се движат сами, повтаряеми събития, мистериозно изчезнали хора. Самият ти се славиш като човек, който винаги има рационално обяснение, но този път се изправяш пред напълно необясними явления, а животът на всички е заложен на карта. Дали ще избереш правилния път и ще успеете да се измъкнете от това мрачно място навреме или лудостта ще те превземе?

Ако не сте запознати с концепцията на книгите-игри, нека се опитам да обясня набързо – самият читател е главният герой и развитието на тематичната история е структурирано по начин, позволяващ му да взима решенията как да продължава фабулата, която не е линейна. Авторът ви дава варианти „по кой път да поемете“, а вие избирате дадената глава, като това може да се случва посредством хвърляне на зарове, събиране на артефакти, ключови думи, или чисто и просто – разчитайки на интуиция. Всичко това е причината да проявявам такъв интерес към този жанр – интерактивност, логика, решаване на загадки, можеш да започваш отново и отново, да правиш различни избори и вероятно всеки път ще достигаш до съвсем ново място в историята.

В случая на „Сенки във Фечис пойнт“ ставате част от хорър-мистерия, попадайки на мрачно място със задачата да разследвате свръхестествени явления, но много бързо осъзнавате, че няма да сте точно в ролята на изследовател, защото необяснимото застига и вас. В контекста на това неприветливо място, Хенкокс е свършила чудесна работа с изграждането на атмосферата: особено чувство на самота, усещане за лудост, психологическата тежест на безизходицата, страх, неизвестност и ти като читател си в центъра на случващото се. Като изграждане и стил, тази книга много прилича на „Нощна смяна“, но забелязах, че Хенкокс е опростила част от загадките, което позволява на читателя да не остава задълго на едно място, дава възможност да се правят избори без очевиден контекст, има много разделения на пътя и дори да не си достигнал до даден предмет или ключова информация, все пак можеш да продължиш, и най-важното за мен – авторката ти позволява да правиш нефатални грешки. Но не се заблуждавайте – „Сенки във Фечис пойнт“ е объркваща и трудна книга-игра, която изисква мислене, смелост в решенията и доза късмет. Най-важното обаче е да записвате всичко – какво откривате, с какво разполагате, какво виждате или чувате – всеки един от тези детайли има значение дори и да не го осъзнавате в дадения момент.

Самата аз трябва да си призная, че започвайки участието си в мистерията на Фечис пойнт, предприех нова стратегия, което мога да кажа, че изигра ключова роля. До момента винаги съм била толкова ентусиазирана да завършвам книгите-игри за отрицателно време само и само да разбера какво се случва, че емоциите ми са надделявали над логика и съответно съм правила опит след опит, след опит, за да достигна до края. В този случай обаче си дадох няколко дни, в които да напредвам постепенно и да обмислям решенията си, и това доведе до успешен край още от първия път. Но за мен историята не приключва тук, защото знам, че има още много избори в тази книга, а аз съм минала само по един от пътищата.

И докато чакам продължението, не забравяйте „ГРЕЕМ В КРЪВ“…

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Без страх“ от Лиса Гарднър

„Ако не можете да изпитвате болка, тогава откъде знаете от какво да се страхувате? Не е ли болката коренът на повечето ни страхове?“

Kniga_bez-strah-lisa-gardnar Ако следите блога ми, вече сте забелязали, че съм почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за сержант Ди Ди Уорън. Ако пък не го следите често или попадате на него за първи път, сега вече разбрахте за една от поредиците, които продължавам да чета. В един момент през изминалата година обаче нямах търпение да напредна с вече издадените книги и вероятно това беше грешка, тъй като „Вселената на Ди Ди“ ми дойде малко в повече – главната героиня е една и съща, развитието на действието е много подобно, а и до някъде не очаквах изненади в стила на Гарднър. Затова и сега изчаках малко повече преди да започна седмата книга.

Последното, което бостънският сержант Ди Ди Уорън помни, е как се връща сама на местопрестъплението, следват проскърцване по пода, зловещ шепот в ухото и падане по стълбите. Инцидентът ѝ причинява тежка контузия, която я възпрепятства да се върне на работа, а ситуацията се усложнява още повече, защото Ди Ди, неизвестно защо и срещу кого, е произвела три изстрела и сега се води вътрешно разследване срещу нея. Въпреки това, след откриването на втора убита жена, се оказва, че единственият човек, който може и да е виждал убиеца, е именно детектив Уорън, която обаче няма никакъв спомен от нощта, в която е пострадала.

В целостта си, седмата книга от поредицата за сержант Ди Ди Уорън е мрачна смесица от трилър и мистерия, която освен че проследява разследването на няколко зверски убийства без ясен мотив, прави опит да задълбае и в теми като човешката природа, възпитанието, семейството и до какво води наследството, което ни оставят родителите.

След като бостънската полиция приключва с огледа на ужасяващо убийство, детектив Уорън решава да се върне сама на местопрестъпление, вярвайки, че е пропуснала нещо. Това необмислено решение може да ѝ коства кариерата, защото пада по стълби и получава рядко и изключително болезнено нараняване, което я принуждава да се оттегли от активна служба за неопределено време. Ди Ди обаче няма никакъв спомен за случилото се, но такава травма не може да се получи, ако тя не е била умишлено бутната, което поражда най-важните въпроси – от кого и защо това убийство толкова много наподобява престъпленията на Хари Дей – сериен убиец отпреди 40 години? Междувременно, докато се опитва да се справи с болката, да помага неофициално на екипа си и да приеме реалността, че не е свръхчовек, сержант Уорън започва да посещава болкотерапевта д-р Аделин Глен, чиято сестра се оказва ключов фактор за разследването.

Не мога да излъжа, че Лиса Гарднър има умението да увлича читателя в историята, която разказва, и в по-голямата си част „Без страх“ не прави изключение. Действието е сравнително динамично, има няколко сюжетни линии, които се обединяват в края, главните герои са задълбочени и обратите спомагат за поддържане на интереса. Освен това, както и в предходните книги на писателката, и тук забелязваме неин обичаен похват и това е използването на няколко гледни точки. Повествованието е препредадено от три перспективи: тази на Ди Ди Уорън, която претърпява голяма промяна в характера си покрай това, че вече е майка, има съпруг и се бори с болезнена контузия, която ограничава живота ѝ и ѝ пречи да си спомни какво се е случило на местопрестъплението; тази на д-р Аделин Глен, която е терапевт по болката, но е неспособна да изпитва физическа болка, осиновена като дете, получава фамилията на осиновителя си, което ѝ помага да скрие от всички мрачната си семейна история – тя е дъщеря на серийния убиец Хари Дей, а сестра ѝ Шана излежава доживотна присъда за убийство; и тази на убиеца, който остава неизвестен до края, но представя себе си като наследството на Хари Дей. Очевидно този, който убива жени в Бостън като дере кожата им и оставя роза и шампанско на местопрестъплението, е свързан със сестрите Дей по някакъв зловещ начин, но защо всичко това се случва след 40 години? Дали това е история за отмъщения, за благоговеещ имитатор или е свидетелство за принадлежност към семейство Дей?

И очаквайки интересна надпревара с времето, заподозрени, събиране на улики и разрешаване на поредния тежък случай, се почувствах объркана, когато Гарднър смени посоката на развитието на историята. Докато бостънската полиция се сблъсква само с неизвестни и ѝ е трудно да намери мотива за убийствата, писателката сякаш се отдалечава от престъпленията и разследването и измества фокуса върху човешката природата и възпитанието, ролята на физическа и емоционалната болка в живота, ролята на парите, как миналото влияе на настоящето, поставяйки в центъра на сюжета проблемните животи на Аделин и Шана. Аделин е имала късмет да бъде осиновена от лекар, който се е погрижил да я образова и да я направи финансова независима, докато поеме по своя собствен път без да е обременена от семейната си история, но установявайки връзка със сестра си Шана Дей, д-р Глен осъзнава, че кръвната връзка е по-силна от всичко. Шана е прекарала последните четиридесет години от живота си в затвора заради убийството на Дони Джонсън – изолирана, антисоциална, неспособна да изпитва чувства като радост и любов, единственият ѝ досег с външния свят са посещенията на сестра ѝ, срещите с терапевт и писмата от журналиста Чарлс Старци, изненадващо оказвайки се братовчед на Дони. Всъщност, изместването на вниманието върху чисто личните истории, вместо върху естеството на престъпленията, би било интересно решение, ако крайният резултат не беше почти постоянното повтаряне на мисли, действия, мнения и спомени, а това неизменно кара читателя да губи интерес. Част от сюжетните линии остават неразвити, книгата изглежда изкуствено удължена и основният ми проблем от средата нататък беше, че ми липсваше симбиозата между идея и изпълнение.

Нямаше ясна тема, нямаше водещ герой, който да е в центъра на историята, нямаше добре изградена връзка между убиец – мотив – обрати – последствия, което за мен доведе до липса на достатъчно съспенс и загуба на интерес към отговора на въпроса „Кой е извършителят на трите жестоки убийства?“. Вероятно по тази причина и развръзката ми се стори удобна, незадоволителна и антиклиматична.

Ще бъда напълно честна като кажа, че „Без страх“ не е най-добрата книга в поредицата за сержант Ди Ди Уорън или просто аз съм започнала да губя интерес и затова все повече ми правят впечатление пропуските в изграждането на сюжета и несполучливия финал. Не ме разбирайте погрешно, Гарднър е добра като писател и има прогрес в стила ѝ, но седмата книга имаше прекалено много слаби страни, за да мога да я препоръчам.

„Болката не е нещо, което виждаш и не е онова, което изпитваш. Болката е онова, което чуваш, когато си сама в мрака.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Братовчедката Рейчъл“ от Дафни дю Морие

„— Има жени, Филип, които, дори и да са съвсем порядъчни, само носят неволно беди. До каквото и да се докоснат, то се превръща в трагедия.“

Kniga-Dafni dyu Morie-Bratovchedkata Reychal

За мен Дафни дю Морие беше едно от добрите писателски открития за изминалата година. След прочитането на сборника ѝ с разкази „Птиците“ си обещах, че това няма да е последната нейна книга, която прочитам. Затова и избрах „Братовчедката Рейчъл“ за следващото си четиво, докато романът „Ребека“ изчаква своя ред.

Останал сирак в ранна възраст, Филип Ашли е отгледан от своя добронамерен братовчед – заклетият ерген Амброуз, който обича и възпитава Филип като свой син, като единствения си наследник, предавайки му важни уроци за живота и за семейните дела. Но този техен идиличен и уютен свят започва да се пропуква, когато здравето на Амброуз се влошава и той решава да предприеме дълго пътуване, което го отвежда във Флоренция. Това е и градът, който променя живота на двамата Ашли – там Амброуз изненадващо се жени и също толкова внезапно умира, а ревнуващ от брака, разкъсван от подозрения заради намеците в писмата на наставника си и оскърбен от смъртта му, Филип се подготвя да се срещне с италианската вдовица на братовчед си с омраза в сърцето си. Въпреки себе си и опасенията си обаче, младият мъж е привлечен от красивата, изтънчена, мистериозна Рейчъл като молец към пламък. И все пак, може би тя наистина има пръст в смъртта на Амброуз?

Дафни дю Морие е от онези редки майстори-разказвачи, които неусетно те потапят в историите си чрез дълбочината на героите и атмосферата, която създават. Да, вероятно в „Братовчедката Рейчъл“ ще ви липсва цялостна динамика на действието и протяжното повествование ще ви дотегне на моменти, но писателката много умело компенсира със завоалирани психологически портрети целия спектър от човешки емоции, мистериозната и мрачна обстановка, и не на последно място – поставя именно читателя в ролята на интерпретатор и съдник.

Самата аз не бих могла да определя към кой жанр принадлежи тази британска класика, защото в нея се преплитат готика, съспенс, романс и психологическа мистерия, но всички тези елементи са неразделна част от сюжета и му придават изключителна наситеност. За разказвач е избран двадесет и четири годишният Филип Ашли, който израства под опеката на братовчед си Амброуз след като остава сирак и добронамереният, любящ наставник прави всичко по силите си да подготви младото момче за живота, но всъщност лишава Филип от среда с женско присъствие и така в центъра на книгата е поставено безсилието на младия мъж пред най-голямата трагедия на мъжете Ашли – срещата с братовчедката Рейчъл.

Години наред Филип и Амброуз живеят спокойно и щастливо, докато здравето на по-големия братовчед не е разклатено и той решава всяка година да пътува до по-топлите места в Европа през студените английски месеци. Именно във Флоренция заклетият ерген открива щастието с по-младата и обаятелна Рейчъл, за която не след дълго се жени. Огорчен и разяждан от ревност, Филип приема това за предателство към самия себе си, а обезпокоителните писма от Амброуз за влошеното му здраве и намеците, че г-жа Ашли се опитва да го довърши, само засилват презрението на младия мъж към новата господарка на дома. Но само докато не се среща очи в очи с крехката, скромна и оставена без наследство братовчедка Рейчъл след кончината на своя настойник.

Всъщност това са двата най-големи контраста в книгата. От уважавана фамилия, добре образован, финансово обезпечен, живеещ в имение, арогантен, изключително добра партия за брак, но с липса на житейски опит, младият Филип е всичко, което Рейчъл не е – израснала в нещастно семейство, справяла се сама с живота, с два брака зад гърба си, без парични средства за издръжка, тя до съвършенство владее изкуството на изкушаването и манипулацията, което ѝ помага и в най-трудните ситуации. И така тези два свята се сблъскват – за младия мъж това е първото му влюбване, а за вдовицата на Амброуз е въпрос на оцеляване. Намеци, забележки, скришни усмивки, наивност, флирт, тайни целувки, алчност, предателства, обещания и отчаяние – лесно е да намразим Рейчъл и да съжаляваме Филип, но истината е, че всички ние сме притеглени в нейния загадъчен, жесток и пагубен свят. Фина и безчувствена, тя обвива в мрежите си всеки, който се приближи достатъчно близо, и до последно ще си задаваме въпроса „Виновна ли е или невинна?“.

Истината е, че в книгата ми липсваше гледната точка на Рейчъл, но именно благодарение на това умишлено писателско решение, читателят заема главната роля в отсъждането – в действителност ли тя е коварна и пресметлива злодейка, която безмилостно разчиства пътя си, тровейки пречките? И ако сте взели утвърдително решение, то финалът може би ще го промени. Дафни дю Морие сякаш ни насочва да мислим еднопосочно в продължение на цялата книга, но големият обрат в края поставя историята в съвсем друга светлина. Наистина ли Рейчъл беше такава, каквато помислихме, че е? Дали просто не сме успели да я разберем правилно? Дали не сме сгрешили заради своя цинизъм и подозрения?

Детайл след детайл, изречение след изречение, Дю Морие ни превежда през брилянтно написана история за сложни психологически образи, любов, погрешно разбрани намерения, подозрения, самота, докато обвива всичко в тягостна готическа неопределеност. Но самата писателка сякаш от дистанция и неутрално, оставя разказа в ръцете на Филип Ашли, а ние, като читатели, сме тези, които започват да задават въпросите и да правят догадки. Всъщност въпроси, които остават без отговор много след края на „Братовчедката Рейчъл“.

„Ореолът е хубаво нещо, стига да можеш от време на време да го сваляш и пак да ставаш човек.“

„И нима, ако вече е използвала всички други оръжия, жената винаги прибягва накрая до сълзите? Защото знае прекрасно как действат?“

П.П: Може би на повечето от вас ви е попадал филмът „Братовчедката Рейчъл“ дали като заглавие покрай някои от филмовите награди, дали по някоя от телевизии, но бих препоръчала книгата хиляди пъти повече. Не мога да отрека, че актьорската игра на Сам Клафин и Рейчъл Вайс е добра и достоверно пресъздават образите, както и това, че филмът проследява основни моменти в романа (макар с няколко сценаристки промени), но все пак е невъзможно да се разкаже и пресъздаде цялостната дълбочина и контекст в историята, която пише Дафни дю Морие.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Вътрешно разследване“ от Майк Лосън

„— Той е чудовище. Мястото му е в клетка, не в Белия дом.“

Kniga-vatreshno-razsledvane-mayk-losan

Политическите трилъри винаги са ми били особено интересен жанр, още повече пък ако става въпрос за американската политическа или съдебна системи. Може би защото сюжетите, макар представени за художествена измислица, вярвам, че до голяма степен са заимствани от реалността, може би защото в повечето случаи персонажите представят най-лошото у човека – болна амбиция, безскрупулност, опиянението от властта, и не на последно място – защото тези книги винаги са едни от най-динамичните, които съм чела. В тази връзка, „Вътрешно разследване“ не прави изключение и съм приятно изненадана от непознатия за мен до момента Марк Лосън.

Разтърсен от внезапната смърт на своя син, записана от полицията като злополука, бившият конгресмен Ричард Финли се обръща с молба за помощ към вездесъщия председател на Камарата на представителите на САЩ Джон Махоуни, а той – към своето “момче за всичко” адвокатът с мръсна семейна история Джо Демарко. В хода на дискретното си разследване, Демарко научава, че Тери Финли, репортер в “Уошингтън Поуст”, е подготвял сензационен материал за бившия кмет на Ню Йорк, настоящ сенатор и най-вероятен кандидат на Демократическата партия за следващите президентски избори Пол Морели, чийто обществен образ е на идеален семеен мъж и перспективен политик с безупречно минало. Но действителността е по-различна и затова адвокатът трябва много да внимава от кого и за какво събира информация, защото застрашава собствения си живот, докато научва все повече за мръсните тайни, политическите интриги и задкулисните игри на редица високопоставени хора в американската столица. А те са готови на всичко, за да не се лишат от властта си.

Започвайки „Вътрешно разследване“ от Майк Лосън, си помислих, че тази книга носи усещането за класиките в жанра, писани от Дейвид Балдачи, Робърт Харис, Майкъл Добс, или пък Фредрик Форсайт, и в целостта си романът също се придържа към характерния за политическите трилъри фокус върху тъмната страна на властта и усилията, които хората полагат, за да я придобият или да я запазят. Но не е само това. Освен че Лосън ни въвлича в сюжет за политическия живот по най-високите етажи във Вашингтон, едновременно с това той не пропуска да ни направи съпричастни към чисто житейските истории зад амбицията и саможертвите, зад желанието за надмощие и отмъщение.

Увлекателна и динамична, четвъртата книга за героя Джо Демарко проследява възхода и падението на сенатор Пол Морели, чиито професионален опит и харизма го предопределят за следващия президент на САЩ. Но макар обществото да го познава като високо морален, семеен мъж с безупречно минало, то в действителност много влиятелен човек стой зад гърба му и прикрива престъпленията на Морели с единствената цел той да влезе в Белия дом. Само че този път планът се обърква с намесата на Демарко, който, въпреки заплахите и намесата на тайни сътрудници на ЦРУ, не се отказва да разследва смъртта на журналиста Тери Финли и изненадващо дори получава помощ от съпругата на Морели Лидия. Изнасилвания, поръчкови убийства, нагласени разследвания, всичко това отвежда непрактикуващия адвокат до дъното на политически заговор, целящ завземането на президентската институция.

Лично аз не съм чела предишните книги от поредицата и това, което ми направи много добро впечатление беше усещането, че сякаш романът е самостоятелен, защото Лосън така развива сюжета, че на читателя не му липсват детайли от предисторията на главния герой Демарко – адвокат по образование, мъж с противоречива семейна история, но всъщност момче за всичко на председателя на Камарата на представителите на САЩ Джон Махоуни. И макар Демарко вече да има достатъчно опит с всякакви държавнически интриги и заговори, посредством него писателят много детайлно и постепенно разнищва една невероятна политическа конспирация, която на моменти може да ви изглежда стряскащо реалистична. Пари, мафиоти, болни амбиции, тайни служби – всички замесени в историята са оплетени в паяжина от тайни и лични интереси, а главната цел е да излезеш чист от тази кална игра, докато прецакваш всички останали. Едно обаче е ясно – във властта няма място за чувства, емоции, съжаление или съчувствие, защото само силните оцеляват, но поне в книгите накрая всеки получава каквото заслужава, макар и с цената на множество косвени жертви и съсипани животи.

Минусът, който открих в „Вътрешно разследване“, всъщност беше че след средата на книгата повествованието е излишно разтеглено с допълнителни глави и краят е максимално отложен, което все пак дотяга на читателя. А финалът е точно какъвто вероятно очаквате – от една страна удовлетворяващ, от друга страна съкрушителен, защото няма нищо добро в случилото се.

Въпреки това, Лосън много умело и задълбочено успява да повдигне завесата на американския политически живот по високите етажи на Вашингтон, използвайки го за основа на един добър и убедителен трилър. А в последно време по презумпция приемаме политиката за мръсна игра и тази книга е поредното доказателство, макар и да е художествена измислица.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън

„В тази къща нямаше доброта, тя не бе предназначена за живеене, това не бе къща за хора, ни за обич, ни за надежда.“

Kniga-Svartalishte na duhove-Sharli Dzhaksan

Шърли Джаксън печели своята слава в направлението готическа литература, благодарение на множеството си романи, сборници, новели и разкази, а през 2007 година дори е учредена литературна награда на нейно име за постижения в психологичния съспенс, хоръра и тъмната фантастика. Но българските читатели определено са ощетени от факта, че дори назад във времето са преведени едва една нейна книга и един разказ. Погледнато от хубавата страна обаче, всъщност е издаден най-известният ѝ роман – класиката „Свърталище на духове“, сочен за една от най-добрите истории за призраци.

Ученият-окултист доктор Монтагю иска да напише труда на живота си като събере неопровержими доказателства за къща, станала свърталище на духове. Така той подбира своя „работна група“ от непознати, срещали се със свръхестественото – безгрижната Теодора, която е проявила известни телепатични способности, крехката Елинор Ванс, тясно свързана с феномена полтъргайст в миналото и Люк Сандерсън, бъдещият собственик на пустата и зловеща Хил Хаус. Именно това е и имението, станало обект на интерес от страна на Джон Монтагю. Но докато първоначално групата се сблъсква просто с необясними явления, то Хил Хаус тепърва събира силите си и търси своята следваща жертва…

Вероятно „Свърталище на духове“ няма да ви накара да потръпвате, да се страхувате, да се ужасявате, но тя неслучайно си е спечелила славата на класика, не само защото вдъхновява Стивън Кинг. По същество това е познатата ни история за група от хора, които попадат в зловещо и неприветливо имение, а злокобно присъствие се спотаява в тъмните му ъгли. Но издадената през 1959 година книга на Шърли Джаксън е повече от това, умело съчетавайки свръхестествено и психологическо, ужас и безгрижие, радост и отчаяние, създавайки сюжет, чийто основи можем да открием дори в популярни модерни романи.

В действителност, макар сравнително кратка и с по-скоро бавно темпо на разказа, „Свърталище на духове“ е от онези книги, които си заслужава да прочетеш, за да се докоснеш до класическото ѝ обаяние, но всъщност не е книга, която непременно ще ти стане любима. В центъра на тази история е Хил Хаус – имение, в което се случват необясними неща и до което никой от местните жители не иска да припари. Мрачно, чудато, потискащо, с врати, които се затварят сами, то е като капан и докато славата му на място със свръхестествени събития се носи от години, то за седемте нощи, които ще изкарат там, четиримата гости ще се убедят в това лично. Но те дори не предполагат колко силно ще им повлияе къщата, особено на плахата, податлива Елинор – отхвърляна и нежелана през целия си живот, може би тя най-накрая открива мястото, където ще бъде обичана.

Именно чрез своята деликатна и описателна проза Шърли Джаксън ни увлича в историята и много умело вдъхва на обстановката онази автентична готическа атмосфера. Безрадостност, безнадеждност, пустота, които се излъчват едновременно както от имението, така и от персонажите, а писателката до самия край надгражда интензитета и силата на събитията. Както обаче казах и в началото, „Свърталище на духове“ едва ли ще ви се стори наистина плашеща – може би по-скоро призрачна, но всъщност истинският ужас на тази история се крие в самите герои и в думите, които изричат. Елинор, Теодора, Люк, д-р Джон Монтагю, г-жа Дъдли – всеки посвоему различен и играещ своята конкретна роля в историята, докато постепенно фокусът се измества от демоничното присъствие към чисто психологическата и физическата им реакция: параноята, изолацията, страхът, съмнението, фантазиите.

А тази градация на лудостта достига своя връх в края на книгата. С течение на главите се трупа напрежението от очакването на предстояща трагедия, но тя внезапно и драматично се случва на финала, който пък на свой ред остава отворен.

В целостта си „Свърталище на духове“ е красиво написана мрачна приказка, украсена с мистериозни събития и тайни. Но всъщност Джаксън много майсторски използва готически ужас и позната история за обитавана от духове къща, превръщайки ги в метафора за тъмните кътчета и заключените стаи в човешкото подсъзнанието, докато предизвиква читателя да разгадае кое е реалност и кое не. Заради всичко това, в допълнение към майсторския и задълбочен писателски стил на Шърли Джаксън, тази класика си заслужава прочитането.

„Хората се махат от това село, не идват тук.“

„Не, заплахата на свръхестественото е в това, че напада там, където съвременният разум е най-слаб, където ние сме отхвърлили защитната броня на суеверието, а нямаме с какво да я заменим.“

„— Страхът – рече докторът е отказ от логиката, доброволен отказ от следването на хода й. Ние му се поддаваме или се борим с него, но не можем да го приемем половинчато.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Десет малки негърчета“ от Агата Кристи

„Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства.“

Kniga-Deset malki negarcheta-Agata Kristi Момент за признание: досега не бях прочела една от най-известните книги на Агата Кристи, въпреки че съм ѝ голям почитател. Винаги съм знаела, че славата на „Десет малки негърчета“ не може да е случайност, но по-скоро съм се стремила да чета не толкова популярните произведенията на крими кралицата, и поради тази причина дори съм избягвала да гледам екранизациите на този конкретен роман. Макар обаче заглавието да е въз основа на детска песничка, през всички години от издаването на книгата, то е предизвиквало неодобрение. И след като през 2020 година отново се разбуниха духовете и възникнаха спорове дали то е уместно в днешно време, множество издателства окончателно решиха да издават книгата под заглавието „И тогава не остана никой“.

Десет напълно непознати са поканени от семейство Оуън на малък частен остров край бреговете на Девън, но любопитното е, че никой от групата не познава домакините си. Чакайки мистериозната двойка да се появи, седемте мъже и трите жени получават зловещо обяснение за поканата и научават всъщност какво е общото помежду им – всеки от тях е отговорен за убийство, което е опитал да запази в тайна. Сега обаче е настъпил моментът, един по един, те самите да се превърнат в жертви, точно както е описано в детската песничка „Десет малки негърчета“. И единственото сигурно нещо е, че само мъртвите са извън подозрение.

Още от първата страница можете да разберете защо това се счита за един от шедьоврите на Кристи. Историята се разлива по страниците и с неповторимия си стил, писателката изгражда много сложна история за вината, възмездието и последствията от собствените ни постъпки. В тази книга няма да срещнете най-популярните герои като Поаро или г-ца Марпъл, а само група непознати, всеки от тях отговорен за убийство, което се опитва да запази в тайна. Пристигането им на Негърския остров всъщност може да се приеме като тяхното съдбовно наказание, а идеята за изграждане на сюжета върху детска песничка и последователното следване на стиховете ѝ, е просто брилянта.

И убийство след убийство, най-големият въпрос до самия край си остава – кой измежду десетимата на острова е способен да измисли толкова гениален, но същевременно безмилостен план – праведната мис Емили Брент, учителката Вера Клейторн, доктор Армстронг, безотговорният Антъни Марстън, съдия Уоргрейв, капитан Филип Ломбард, генерал Макартър, мистър Блор, или домашният прислужник и жена му мистър и мисис Роджърс?

Но макар това да е класически роман-мистерия от Кралицата на криминалните истории, има и интересни детайли, които го правят по-различен, носейки му славата на един от брилянтите в короната на Кристи. Писателката наистина задълбава в психологическите детайли, в описанието на атмосферата, в символиката, в характерите, в целия спектър от човешки емоции, постепенно достигайки до прага на лудостта. От друга страна, неусетно те предизвиква да се замислиш дали тези убийства са оправдани, дали са естествено следствие от личните деяния, или целият замисъл е плод на болен ум с мания за величие? Всички тези елементи на мен по-скоро ми напомняха на психологически трилър и бих казала, че това е най-мрачната книга от писателката, която съм чела до момента. Срещаме обаче и един обичаен за Кристи похват – да не подсказва по никакъв начин на читателя кой е извършителят. Това по принцип не е по моя вкус, но в случая дори никой от участниците в сюжета не подозира кой и защо им отмъщава по този начин, което прави сюжета още по-интригуващ.

А финалът е най-големият обрат, който обяснява всичко случило се и най-вече отговаря на въпросите „как“ и „защо“. Интересен, хитър, мрачен, изненадващ и налудничав – това са думите, с които мога да опиша края на „Десет малки негърчета“. Един брилянтно изграден пъзел с един също толкова брилянтен отговор.

В целостта си това е класическа мистерия за убийства, неизвестен мотив, редица заподозрени, уединена обстановка и обрати, които да ви провокират да гадаете. Но за пореден път Агата Кристи доказва, че не е нужно да пише стотици страници сюжет с грандиозна предистория и множество персонажи, за да заинтригува читателя и да не оставите книгата, докато не я завършите. И точно заради това тя си остава ненадмината като Кралицата на криминалните истории и дори споделя в „Агата Кристи. Автобиография“ (изд. Гнездото, 2021): „Книгата се прие добре и получи чудесни рецензии, но най-доволният човек от нея бях самата аз, тъй като знаех по-добре от всеки критик колко трудна беше“.

„Десет малки негърчета похапнаха добре.

Задави се едното, сега са девет те.

Девет малки негърчета до късно поседяха.

Заспа едното непробудно и вече осем бяха.

Осем малки негърчета пътуваха из Девън.

Едното там остана и върнаха се седем.

Седем малки негърчета сякоха дърва.

Съсече се едното, остана без глава.

Шест малки негърчета гощаваха се с мед.

Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.

Пет малки негърчета правото увлече.

Едното стана съдия и четири са вече.

Четири малки негърчета поеха по море.

Заплесна се едно и три са само те.

Три малки негърчета с животните играят.

Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.

Две малки негърчета подскачат край водата.

Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.

Едно малко негърче останало само̀.

Обеси се и ето вече, че няма ни едно.“

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Хвани ме“ от Лиса Гарднър

„Захар и подправки и счупено стъкло, от това са създадени малките момиченца.“

Не знам как точно се случи това да стана почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за Ди Ди Уорън, но ето че е факт. Не ме разбирайте погрешно – изненадата не е заради писателката или сюжетите, а защото самата аз рядко чета поредици. Но ето, че шест книги по-късно, все още съм заинтригувана и то най-вече заради доброто развитие в писателския стил на Гарднър.

Шарлийн Грант вярва, че ще умре. Точно както двете ѝ най-добри приятелки от детството, убити на 21 януари в поредни години. Но макар Чарли да отброява последните четири дни от живота си, тя не смята да се предаде без бой и дори моли за помощ сержант Ди Ди Уорън. Инстинктът на Уорън обаче ѝ подсказва, че историята на Шарлийн не е съвсем правдоподобна и колкото повече информация събира, толкова повече детективът се доближава до ужасяващата тайна, която младото момиче крие. А това може да е най-голямата заплаха за всички.

Още в самото начало не мога да не спомена, че части от сюжета на „Хвани ме“ са силно обезпокоителни и биха могли да предизвикат силни емоции у някои читатели. Както в „Единственият оцелял“, така и в шестата книга за сержант Ди Ди Уорън, писателката задълбава в темата за физическо и сексуално насилие над деца, както и засяга последствията от психическите заболявания, но в този случай историята е много по-смущаваща и не бях убедена, че ще я дочета докрай.

Шарлийн Грант има откъслечни спомени за миналото си, но много ясно помни изтезанията на страдащата от Синдрома на Мюнхаузен си майка. Наказания от любов, както твърди Катрин Грант, а всъщност ужаси, които никой човек не бива да преживява. Но при поредния инцидент, Чарли успява да се спаси и заживява с леля си Нанси, вярвайки, че никой друг от семейството ѝ не е оцелял след онази кошмарна нощ. Опитвайки се да нареди живота си, съдбата я среща с две момичета, които ще станат опората ѝ в живота – Ранди и Джаки, но само докато трите не порастват и всяка от тях не поема по своя път. Сега, двадесет и осем годишната Чарли работи като оператор към 911, тренира стрелба и бокс, живее усамотено и се подготвя за 21-ви януари, когато ще умре. С молба за помощ, младото момиче се свързва именно със сержант Ди Ди Уорън, но няма ли престъпление, няма и разследване, а точно в този момент приоритет за детектива е разкриването на серия убийства на педофили в Бостън. Дали обаче историята на Чарли няма общо и с престъпленията? За да открие истината, на Ди Ди ще ѝ се наложи да се разрови в миналото на семейство Грант.

Обичаен похват за стила на Гарднър е да ни въведе в няколко сюжетни линии, които по естествен начин да се обединят в едно в края. В случая, „Храни ме“ също не прави изключение, а повествованието е разказано от различни гледни точки, които ни препредават разкази за убийства, разбити семейства, опасностите в Интернет, малтретиране и сексуални престъпления. Като събирателен център на тези истории е сержант Ди Ди Уорън, която се опитва да намери общото помежду им, и с помощта на своя екип да достигне до отговорите. Убийствата са извършени с оръжие, отговарящо на това, което притежава Чарли, свидетел описва извършителя досущ като нея, младото момиче ежедневно се сблъсква с най-лошото в човешката природа и може би е решила сама да раздава правосъдие, или в действителност ще загуби живота си на 21-ви януари, докато човек, спотайвал се в сенките цял живот, се опитва да я натопи? Полицията на Бостън има точно четири дни, за да подреди пъзела, да открие какво общо имат бележките, оставени на местопрестъпленията, и най-вече – да отговори на големия въпрос „Защо?“.

Като цяло книгата е добре написана, с добра концепция и динамика, и се чете наистина бързо. Основният ѝ плюс всъщност са множеството неизвестни, които те увличат като читател – но макар да правиш догадки, Гарднър се старае да те обори с обрати, предоставяйки ти детайли, които допълнително разпалват любопитството. Освен това, писателката не пропуска да заложи и друг свой характерен похват, който присъства в книгите от поредицата за Ди Ди Уорън, а именно стих или израз, който става лайтмотив на сюжета. В този случай, това е репликата: „Бъди смела. Всеки умира някога.“, и макар да я срещаме още в първа глава, тя би могла да се отнася за всеки един от дамските персонажи. Към края обаче за мен историята тръгна надолу и както обикновено казвам по повод романите на Гарднър – слабото място на писателката продължава да бъде финалът. Вярвах, че по същество „Хвани ме“ няма да отстъпва на най-мрачните трилъри, но написаното от средата нататък не успя да оправдае очакванията ми и развръзката стана предсказуема. Имах чувството, че чета някоя от първите книги на Гарднър, в които се усеща, че сякаш не е знаела как да завърши историята.

Напълно съм наясно, че що се отнася до поредици, има по-добри и по-слаби книги. За мен обаче „Хвани ме“ беше от вторите и макар да беше увлекателна, по мое мнение писателката е способна на повече. Надявам се да го видя в следващите ѝ романи, но след прочитането на три от книгите ѝ за една година, мисля да си дам повече време преди да започна седмата „Без страх“.

Оценката ми за книгата в Goodreads:

„Съпруга на убиец“ от Виктор Метос

Трилърът "Съпруга на убиец" върху червено-черен фон, до който стоят скъсани листове, пръстени и нож за писма

„Съпруга на убиец“ попадна в полезрението ми случайно заради високите ѝ оценки от читатели. Въпреки това се колебаех за нея поне година-две, защото истината е, че съм доста скептична към трилъри, които почти всички хвалят.

Джесика Ярдли е успешен федерален прокурор, до колкото ѝ е възможно добра майка и бивша съпруга. Бившата съпруга на серийния убиец Тъмния Казанова. Тогавашният ѝ съпруг Еди Кал е осъден за поредица от чудовищни убийства и това клеймо я следва навсякъде, но въпреки това Джесика успява да продължи с живота си. Четиринадесет години след кошмара, който тя преживява обаче, са извършени нови двойни убийства, а по всичко изглежда, че те са дело на подражател на Еди Кал, с когото Ярдли трябва да си сътрудничи. Това я принуждава да се изправи пред най-мрачната част от миналото си, без да подозира, че настоящето ѝ може да бъде още по-ужасяващо.

Бих могла да разделя „Съпруга на убиец“ на две части. В първата, сюжетът се завърта около разследването на няколко двойни убийства, водено от ФБР агентът Кейсън Болдиун. Той моли федералния прокурор Джесика Ярдли да му помогне, но има уловка – участието на Ярдли е условието, което поставя бившият ѝ съпруг, за да сътрудничи на службите. Еди Кал е обаятелен художник и осъден сериен убиец, по-известен с прозвището Тъмния Казанова, очакващ смъртното си наказание. Разбира се, Еди Кал би могъл да даде на специалните агенти и прокуратурата информация и дори насоки за профила на своя последовател Тъмния Казанова-младши, но това което желае най-силно като благодарност за помощта, е не да бъде отменено смъртното му наказание, а да види дъщеря си Тара.

Следва интригуваща комбинация от разследване, надлъгване, семейни кризи, спомени и изненадващи разкрития за най-близките на федерален прокурор Джесика Ярдли. Интересно е, че подходът на Виктор Метос за изграждането на образа на Еди Кал, много ми напомня на серийните убийци като Тед Бънди или Пол Джон Ноулс. Красиви, харизматични, манипулативни, интелигентни и никой не предполага на какво са способни, докато не бъдат заловени. А понякога тези чудовища имат и последователи, които копират престъпленията до най-малкия детайл…

Във втората част пък книгата се развива по-скоро като правен трилър и разкритията стават известни на читателя. Тъмния Казанова-младши е арестуван и точно като Тед Бънди решава да се защитава сам в съда. Макар и юридически гений, дори и той би могъл да бъде надигран в собствената му игра, стига човек да знае къде са слабите му места. А Джесика Ярдли много добре познава серийните убийци – нали е споделяла живота си с такъв.

В цялост, книгата е много добре написана, с баланс между диалог и разказ, с достатъчно динамика и обрати. Опознаваме главния персонаж като силна и издръжлива жена, която е успяла да подреди живота си наново, преди да понесе поредния удар от съдбата. Но макар да не липсваха стереотипи, образът на Ярдли служеше за спойка на историята и останалите второстепенни герои, което поне на мен донесе усещане за консистентност и свързаност на действието. Самият Метос пък успява да вплете в сюжета множество теми, които са отвъд разследването и убийствата: мрачните тайни, от които не можем да избягаме; предателството; силата на семейството; тънката граница между съдебната победа на всяка цена и осъждането на невинен, и може би най-важната – може ли възпитанието да „надвие“ наследените черти. Да, не мога да скрия, че има неправдоподобни моменти, но най-силната страна на „Съпруга на убиец“ е интензитетът на действието и това, че дава теми за размисъл. Всъщност има сюжетни линии, които нямат реална развръзка и много вероятно да имат такава във втората книга „Четвъртата картина“ (която си и купих още преди да завърша тази), но самият финал дава завършеност на историята с обрат. Самата аз продължавам да се чудя дали краят беше наистина силен, или пък по-скоро лошо скалъпен с единствената цел да има изненада, но все още не съм достигнала до заключение по този въпрос.

В интерес на истината, „Съпруга на убиец“ може да ви стори предсказуема и банална на моменти, или недотам задълбочена, особено ако сте почитатели на трилър жанра. Но въпреки това, бързото темпо, обратите и стилът на Метос компенсират недостатъците до голяма степен, и точно поради тези причини бих препоръчала да дадете шанс на книгата.

Оценката ми за книгата в Goodreads: