Категория: Книги

„Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън

„В тази къща нямаше доброта, тя не бе предназначена за живеене, това не бе къща за хора, ни за обич, ни за надежда.“

Kniga-Svartalishte na duhove-Sharli Dzhaksan

Шърли Джаксън печели своята слава в направлението готическа литература, благодарение на множеството си романи, сборници, новели и разкази, а през 2007 година дори е учредена литературна награда на нейно име за постижения в психологичния съспенс, хоръра и тъмната фантастика. Но българските читатели определено са ощетени от факта, че дори назад във времето са преведени едва една нейна книга и един разказ. Погледнато от хубавата страна обаче, всъщност е издаден най-известният ѝ роман – класиката „Свърталище на духове“, сочен за една от най-добрите истории за призраци. 

Ученият-окултист доктор Монтагю иска да напише труда на живота си като събере неопровержими доказателства за къща, станала свърталище на духове. Така той подбира своя „работна група“ от непознати, срещали се със свръхестественото – безгрижната Теодора, която е проявила известни телепатични способности, крехката Елинор Ванс, тясно свързана с феномена полтъргайст в миналото и Люк Сандерсън, бъдещият собственик на пустата и зловеща Хил Хаус. Именно това е и имението, станало обект на интерес от страна на Джон Монтагю. Но докато първоначално групата се сблъсква просто с необясними явления, то Хил Хаус тепърва събира силите си и търси своята следваща жертва…

Вероятно „Свърталище на духове“ няма да ви накара да потръпвате, да се страхувате, да се ужасявате, но тя неслучайно си е спечелила славата на класика, не само защото вдъхновява Стивън Кинг. По същество това е познатата ни история за група от хора, които попадат в зловещо и неприветливо имение, а злокобно присъствие се спотаява в тъмните му ъгли. Но издадената през 1959 година книга на Шърли Джаксън е повече от това, умело съчетавайки свръхестествено и психологическо, ужас и безгрижие, радост и отчаяние, създавайки сюжет, чийто основи можем да открием дори в популярни модерни романи

В действителност, макар сравнително кратка и с по-скоро бавно темпо на разказа, „Свърталище на духове“ е от онези книги, които си заслужава да прочетеш, за да се докоснеш до класическото ѝ обаяние, но всъщност не е книга, която непременно ще ти стане любима. В центъра на тази история е Хил Хаус – имение, в което се случват необясними неща и до което никой от местните жители не иска да припари. Мрачно, чудато, потискащо, с врати, които се затварят сами, то е като капан и докато славата му на място със свръхестествени събития се носи от години, то за седемте нощи, които ще изкарат там, четиримата гости ще се убедят в това лично. Но те дори не предполагат колко силно ще им повлияе къщата, особено на плахата, податлива Елинор – отхвърляна и нежелана през целия си живот, може би тя най-накрая открива мястото, където ще бъде обичана. 

Именно чрез своята деликатна и описателна проза Шърли Джаксън ни увлича в историята и много умело вдъхва на обстановката онази автентична готическа атмосфера. Безрадостност, безнадеждност, пустота, които се излъчват едновременно както от имението, така и от персонажите, а писателката до самия край надгражда интензитета и силата на събитията. Както обаче казах и в началото, „Свърталище на духове“ едва ли ще ви се стори наистина плашеща – може би по-скоро призрачна, но всъщност истинският ужас на тази история се крие в самите герои и в думите, които изричат. Елинор, Теодора, Люк, д-р Джон Монтагю, г-жа Дъдли – всеки посвоему различен и играещ своята конкретна роля в историята, докато постепенно фокусът се измества от демоничното присъствие към чисто психологическата и физическата им реакция: параноята, изолацията, страхът, съмнението, фантазиите.

А тази градация на лудостта достига своя връх в края на книгата. С течение на главите се трупа напрежението от очакването на предстояща трагедия, но тя внезапно и драматично се случва на финала, който пък на свой ред остава отворен.  

В целостта си „Свърталище на духове“ е красиво написана мрачна приказка, украсена с мистериозни събития и тайни. Но всъщност Джаксън много майсторски използва готически ужас и позната история за обитавана от духове къща, превръщайки ги в метафора за тъмните кътчета и заключените стаи в човешкото подсъзнанието, докато предизвиква читателя да разгадае кое е реалност и кое не. Заради всичко това, в допълнение към майсторския и задълбочен писателски стил на Шърли Джаксън, тази класика си заслужава прочитането.

„Хората се махат от това село, не идват тук.“ 

„Не, заплахата на свръхестественото е в това, че напада там, където съвременният разум е най-слаб, където ние сме отхвърлили защитната броня на суеверието, а нямаме с какво да я заменим.“

„— Страхът – рече докторът е отказ от логиката, доброволен отказ от следването на хода й. Ние му се поддаваме или се борим с него, но не можем да го приемем половинчато.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Десет малки негърчета“ от Агата Кристи

„Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства.“

Kniga-Deset malki negarcheta-Agata KristiМомент за признание: досега не бях прочела една от най-известните книги на Агата Кристи, въпреки че съм ѝ голям почитател. Винаги съм знаела, че славата на „Десет малки негърчета“ не може да е случайност, но по-скоро съм се стремила да чета не толкова популярните произведенията на крими кралицата, и поради тази причина дори съм избягвала да гледам екранизациите на този конкретен роман. Макар обаче заглавието да е въз основа на детска песничка, през всички години от издаването на книгата, то е предизвиквало неодобрение. И след като през 2020 година отново се разбуниха духовете и възникнаха спорове дали то е уместно в днешно време, множество издателства окончателно решиха да издават книгата под заглавието „И тогава не остана никой“.

Десет напълно непознати са поканени от семейство Оуън на малък частен остров край бреговете на Девън, но любопитното е, че никой от групата не познава домакините си. Чакайки мистериозната двойка да се появи, седемте мъже и трите жени получават зловещо обяснение за поканата и научават всъщност какво е общото помежду им – всеки от тях е отговорен за убийство, което е опитал да запази в тайна. Сега обаче е настъпил моментът, един по един, те самите да се превърнат в жертви, точно както е описано в детската песничка „Десет малки негърчета“. И единственото сигурно нещо е, че само мъртвите са извън подозрение.

Още от първата страница можете да разберете защо това се счита за един от шедьоврите на Кристи. Историята се разлива по страниците и с неповторимия си стил, писателката изгражда много сложна история за вината, възмездието и последствията от собствените ни постъпки. В тази книга няма да срещнете най-популярните герои като Поаро или г-ца Марпъл, а само група непознати, всеки от тях отговорен за убийство, което се опитва да запази в тайна. Пристигането им на Негърския остров всъщност може да се приеме като тяхното съдбовно наказание, а идеята за изграждане на сюжета върху детска песничка и последователното следване на стиховете ѝ, е просто брилянта.

И убийство след убийство, най-големият въпрос до самия край си остава – кой измежду десетимата на острова е способен да измисли толкова гениален, но същевременно безмилостен план – праведната мис Емили Брент, учителката Вера Клейторн, доктор Армстронг, безотговорният Антъни Марстън, съдия Уоргрейв, капитан Филип Ломбард, генерал Макартър, мистър Блор, или домашният прислужник и жена му мистър и мисис Роджърс?

Но макар това да е класически роман-мистерия от Кралицата на криминалните истории, има и интересни детайли, които го правят по-различен, носейки му славата на един от брилянтите в короната на Кристи. Писателката наистина задълбава в психологическите детайли, в описанието на атмосферата, в символиката, в характерите, в целия спектър от човешки емоции, постепенно достигайки до прага на лудостта. От друга страна, неусетно те предизвиква да се замислиш дали тези убийства са оправдани, дали са естествено следствие от личните деяния, или целият замисъл е плод на болен ум с мания за величие? Всички тези елементи на мен по-скоро ми напомняха на психологически трилър и бих казала, че това е най-мрачната книга от писателката, която съм чела до момента. Срещаме обаче и един обичаен за Кристи похват – да не подсказва по никакъв начин на читателя кой е извършителят. Това по принцип не е по моя вкус, но в случая дори никой от участниците в сюжета не подозира кой и защо им отмъщава по този начин, което прави сюжета още по-интригуващ. 

А финалът е най-големият обрат, който обяснява всичко случило се и най-вече отговаря на въпросите „как“ и „защо“. Интересен, хитър, мрачен, изненадващ и налудничав – това са думите, с които мога да опиша края на „Десет малки негърчета“. Един брилянтно изграден пъзел с един също толкова брилянтен отговор.

В целостта си това е класическа мистерия за убийства, неизвестен мотив, редица заподозрени, уединена обстановка и обрати, които да ви провокират да гадаете. Но за пореден път Агата Кристи доказва, че не е нужно да пише стотици страници сюжет с грандиозна предистория и множество персонажи, за да заинтригува читателя и да не оставите книгата, докато не я завършите. И точно заради това тя си остава ненадмината като Кралицата на криминалните истории и дори споделя в „Агата Кристи. Автобиография“ (изд. Гнездото, 2021): „Книгата се прие добре и получи чудесни рецензии, но най-доволният човек от нея бях самата аз, тъй като знаех по-добре от всеки критик колко трудна беше“.

 

„Десет малки негърчета похапнаха добре.

Задави се едното, сега са девет те.

Девет малки негърчета до късно поседяха.

Заспа едното непробудно и вече осем бяха.

Осем малки негърчета пътуваха из Девън.

Едното там остана и върнаха се седем.

Седем малки негърчета сякоха дърва.

Съсече се едното, остана без глава.

Шест малки негърчета гощаваха се с мед.

Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.

Пет малки негърчета правото увлече.

Едното стана съдия и четири са вече.

Четири малки негърчета поеха по море.

Заплесна се едно и три са само те.

Три малки негърчета с животните играят.

Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.

Две малки негърчета подскачат край водата.

Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.

Едно малко негърче останало само̀.

Обеси се и ето вече, че няма ни едно.“

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 5 out of 5.

„Хвани ме“ от Лиса Гарднър

„Захар и подправки и счупено стъкло, от това са създадени малките момиченца.“

Kniga-lisa gardnar-hvani me

Не знам как точно се случи това да стана почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за Ди Ди Уорън, но ето че е факт. Не ме разбирайте погрешно – изненадата не е заради писателката или сюжетите, а защото самата аз рядко чета поредици. Но ето, че шест книги по-късно, все още съм заинтригувана и то най-вече заради доброто развитие в писателския стил на Гарднър.

Шарлийн Грант вярва, че ще умре. Точно както двете ѝ най-добри приятелки от детството, убити на 21 януари в поредни години. Но макар Чарли да отброява последните четири дни от живота си, тя не смята да се предаде без бой и дори моли за помощ сержант Ди Ди Уорън. Инстинктът на Уорън обаче ѝ подсказва, че историята на Шарлийн не е съвсем правдоподобна и колкото повече информация събира, толкова повече детективът се доближава до ужасяващата тайна, която младото момиче крие. А това може да е най-голямата заплаха за всички.

Още в самото начало не мога да не спомена, че части от сюжета на „Хвани ме“ са силно обезпокоителни и биха могли да предизвикат силни емоции у някои читатели. Както в „Единственият оцелял“, така и в шестата книга за сержант Ди Ди Уорън, писателката задълбава в темата за физическо и сексуално насилие над деца, както и засяга последствията от психическите заболявания, но в този случай историята е много по-смущаваща и не бях убедена, че ще я дочета докрай. 

Шарлийн Грант има откъслечни спомени за миналото си, но много ясно помни изтезанията на страдащата от Синдрома на Мюнхаузен си майка. Наказания от любов, както твърди Катрин Грант, а всъщност ужаси, които никой човек не бива да преживява. Но при поредния инцидент, Чарли успява да се спаси и заживява с леля си Нанси, вярвайки, че никой друг от семейството ѝ не е оцелял след онази кошмарна нощ. Опитвайки се да нареди живота си, съдбата я среща с две момичета, които ще станат опората ѝ в живота – Ранди и Джаки, но само докато трите не порастват и всяка от тях не поема по своя път. Сега, двадесет и осем годишната Чарли работи като оператор към 911, тренира стрелба и бокс, живее усамотено и се подготвя за 21-ви януари, когато ще умре. С молба за помощ, младото момиче се свързва именно със сержант Ди Ди Уорън, но няма ли престъпление, няма и разследване, а точно в този момент приоритет за детектива е разкриването на серия убийства на педофили в Бостън. Дали обаче историята на Чарли няма общо и с престъпленията? За да открие истината, на Ди Ди ще ѝ се наложи да се разрови в миналото на семейство Грант.    

Обичаен похват за стила на Гарднър е да ни въведе в няколко сюжетни линии, които по естествен начин да се обединят в едно в края. В случая, „Храни ме“ също не прави изключение, а повествованието е разказано от различни гледни точки, които ни препредават разкази за убийства, разбити семейства, опасностите в Интернет, малтретиране и сексуални престъпления. Като събирателен център на тези истории е сержант Ди Ди Уорън, която се опитва да намери общото помежду им, и с помощта на своя екип да достигне до отговорите. Убийствата са извършени с оръжие, отговарящо на това, което притежава Чарли, свидетел описва извършителя досущ като нея, младото момиче ежедневно се сблъсква с най-лошото в човешката природа и може би е решила сама да раздава правосъдие, или в действителност ще загуби живота си на 21-ви януари, докато човек, спотайвал се в сенките цял живот, се опитва да я натопи? Полицията на Бостън има точно четири дни, за да подреди пъзела, да открие какво общо имат бележките, оставени на местопрестъпленията, и най-вече – да отговори на големия въпрос „Защо?“.

Като цяло книгата е добре написана, с добра концепция и динамика, и се чете наистина бързо. Основният ѝ плюс всъщност са множеството неизвестни, които те увличат като читател – но макар да правиш догадки, Гарднър се старае да те обори с обрати, предоставяйки ти детайли, които допълнително разпалват любопитството. Освен това, писателката не пропуска да заложи и друг свой характерен похват, който присъства в книгите от поредицата за Ди Ди Уорън, а именно стих или израз, който става лайтмотив на сюжета. В този случай, това е репликата: „Бъди смела. Всеки умира някога.“, и макар да я срещаме още в първа глава, тя би могла да се отнася за всеки един от дамските персонажи. Към края обаче за мен историята тръгна надолу и както обикновено казвам по повод романите на Гарднър – слабото място на писателката продължава да бъде финалът. Вярвах, че по същество „Хвани ме“ няма да отстъпва на най-мрачните трилъри, но написаното от средата нататък не успя да оправдае очакванията ми и развръзката стана предсказуема. Имах чувството, че чета някоя от първите книги на Гарднър, в които се усеща, че сякаш не е знаела как да завърши историята.

Напълно съм наясно, че що се отнася до поредици, има по-добри и по-слаби книги. За мен обаче „Хвани ме“ беше от вторите и макар да беше увлекателна, по мое мнение писателката е способна на повече. Надявам се да го видя в следващите ѝ романи, но след прочитането на три от книгите ѝ за една година, мисля да си дам повече време преди да започна седмата „Без страх“.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Съпруга на убиец“ от Виктор Метос

Трилърът "Съпруга на убиец" върху червено-черен фон, до който стоят скъсани листове, пръстени и нож за писма

„Съпруга на убиец“ попадна в полезрението ми случайно заради високите ѝ оценки от читатели. Въпреки това се колебаех за нея поне година-две, защото истината е, че съм доста скептична към трилъри, които почти всички хвалят. 

Джесика Ярдли е успешен федерален прокурор, до колкото ѝ е възможно добра майка и бивша съпруга. Бившата съпруга на серийния убиец Тъмния Казанова. Тогавашният ѝ съпруг Еди Кал е осъден за поредица от чудовищни убийства и това клеймо я следва навсякъде, но въпреки това Джесика успява да продължи с живота си. Четиринадесет години след кошмара, който тя преживява обаче, са извършени нови двойни убийства, а по всичко изглежда, че те са дело на подражател на Еди Кал, с когото Ярдли трябва да си сътрудничи. Това я принуждава да се изправи пред най-мрачната част от миналото си, без да подозира, че настоящето ѝ може да бъде още по-ужасяващо.

Бих могла да разделя „Съпруга на убиец“ на две части. В първата, сюжетът се завърта около разследването на няколко двойни убийства, водено от ФБР агентът Кейсън Болдиун. Той моли федералния прокурор Джесика Ярдли да му помогне, но има уловка – участието на Ярдли е условието, което поставя бившият ѝ съпруг, за да сътрудничи на службите. Еди Кал е обаятелен художник и осъден сериен убиец, по-известен с прозвището Тъмния Казанова, очакващ смъртното си наказание. Разбира се, Еди Кал би могъл да даде на специалните агенти и прокуратурата информация и дори насоки за профила на своя последовател Тъмния Казанова-младши, но това което желае най-силно като благодарност за помощта, е не да бъде отменено смъртното му наказание, а да види дъщеря си Тара.

Следва интригуваща комбинация от разследване, надлъгване, семейни кризи, спомени и изненадващи разкрития за най-близките на федерален прокурор Джесика Ярдли. Интересно е, че подходът на Виктор Метос за изграждането на образа на Еди Кал, много ми напомня на серийните убийци като Тед Бънди или Пол Джон Ноулс. Красиви, харизматични, манипулативни, интелигентни и никой не предполага на какво са способни, докато не бъдат заловени. А понякога тези чудовища имат и последователи, които копират престъпленията до най-малкия детайл…

Във втората част пък книгата се развива по-скоро като правен трилър и разкритията стават известни на читателя. Тъмния Казанова-младши е арестуван и точно като Тед Бънди решава да се защитава сам в съда. Макар и юридически гений, дори и той би могъл да бъде надигран в собствената му игра, стига човек да знае къде са слабите му места. А Джесика Ярдли много добре познава серийните убийци – нали е споделяла живота си с такъв.

В цялост, книгата е много добре написана, с баланс между диалог и разказ, с достатъчно динамика и обрати. Опознаваме главния персонаж като силна и издръжлива жена, която е успяла да подреди живота си наново, преди да понесе поредния удар от съдбата. Но макар да не липсваха стереотипи, образът на Ярдли служеше за спойка на историята и останалите второстепенни герои, което поне на мен донесе усещане за консистентност и свързаност на действието. Самият Метос пък успява да вплете в сюжета множество теми, които са отвъд разследването и убийствата: мрачните тайни, от които не можем да избягаме; предателството; силата на семейството; тънката граница между съдебната победа на всяка цена и осъждането на невинен, и може би най-важната – може ли възпитанието да „надвие“ наследените черти. Да, не мога да скрия, че има неправдоподобни моменти, но най-силната страна на „Съпруга на убиец“ е интензитетът на действието и това, че дава теми за размисъл. Всъщност има сюжетни линии, които нямат реална развръзка и много вероятно да имат такава във втората книга „Четвъртата картина“ (която си и купих още преди да завърша тази), но самият финал дава завършеност на историята с обрат. Самата аз продължавам да се чудя дали краят беше наистина силен, или пък по-скоро лошо скалъпен с единствената цел да има изненада, но все още не съм достигнала до заключение по този въпрос. 

В интерес на истината, „Съпруга на убиец“ може да ви стори предсказуема и банална на моменти, или недотам задълбочена, особено ако сте почитатели на трилър жанра. Но въпреки това, бързото темпо, обратите и стилът на Метос компенсират недостатъците до голяма степен, и точно поради тези причини бих препоръчала да дадете шанс на книгата.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Птиците“: сборник разкази от Дафни дю Морие

„Тази есен птиците бяха по-неспокойни от всякога, а вълнението им бе по-забележимо, защото дните бяха тихи.“

Kniga-Ptitsite-Dafni dyu Morie„Птиците“ от Дафни дю Морие е книга, която бях наистина нетърпелива да прочета. Постепенно започнах да попълвам личната си библиотека с хорър класики като „Психо“ от Робърт Блох, „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън,  „Невидимия“ от Хърбърт Уелс, и нямаше как да пропусна сборника с разкази на английската писателка.

Той съдържа девет кратки истории: „Птиците“, „Сега не гледай“, „Конвоят“, „Миг“, „Целуни ме още веднъж, страннико“, „Сини лещи“, „La Sainte Vierge“, „Гафът“ и „Монте Верита“, но само мога да предполагам, че подборът в изданието на „Лабиринт“ е направен от редактора или от самото издателство, защото не се придържа към съдържанието на никой от оригиналните сборници с разкази от Дю Морие. Как точно е направена селекцията обаче, няма никакво значение в случая, защото тя е наистина добра. Благодарение на преводите на Мариана Шипковенска, Олег Димитров и Емилия Л. Масларова се потапяме в едновременно мистериозни, фантастични и мрачни сюжети, в които по мое мнение няма и една излишна дума, и които потвърждават репутацията на писателката Дафни дю Морие на майстор в разказването на истории.

Първият и най-популярният от разказите е „Птиците“. Тази кратка, пасторална и кошмарна история дължи славата си не само на майсторският писателски стил на Дю Морие, но и на режисирания от Хичкок филм с едноименното заглавие. В сюжета се разказва за семейство, което се опитва да превърне дома си в крепост, за да се опази от нападенията на все по-агресивните птици, които са повлияни от мистериозни сили.

Писателката всъщност рисува истински картини с думи – описанията и надграждането в историята са запленяващи и самата Дю Морие изключително умело си играе с чувството за терор и неизбежност. И макар краят да е отворен и само да предполагаме какво се е случило със семейство Хокън, определено мога да кажа, че след като прочетете разказа никога повече няма да гледате по същия начин на ятата птици.

„Нат ги слушаше как цепят дървото и се запита колко ли милиони години памет са запечатани в тези малки мозъци зад пробождащите човки и пронизващите очи, която беше пробудила сега инстинкта им да унищожат човечеството с изкусната сръчност и точността на машини.“

Следващият разказ в сборника е „Сега не гледай“. В него се запознаваме с Джон и Лора, които са във Венеция и се опитват да се възстановят след загубата на дъщеря им Кристин. Тяхната почивка обаче придобива необичаен обрат, когато срещат две сестри-близначки в кафене. Едната от тях е сляпа и твърди, че вижда починалото дете да седи с родителите си на близката маса и че Джон притежава способността да вижда бъдещето. Мъжът подминава казаното с голяма доза скептицизъм и не се вслушва в думите на сляпата близначка, че духът на Кристин се опитва да ги предупреди, че са в сериозна опасност, ако останат във Венеция.

Основната тема във втория разказ е скръбта по загубата на дете, комбинирана със свръхестественото и мистериозното. Но дали това е необичайна житейската история на опечалена майка, която търси утеха във видения, или е история за това, че понякога трябва да повярваме в необяснимото – читателя сам трябва да прецени, но Дю Морие е сътворила истински шедьовър с бавно надграждащо се напрежение и изненадващ край. 

Третият разказ е „Конвоят“ – военноморска история от Втората световна война за британски кораб, който се опитва да изпревари немска подводница. Ще си кажете, че тази история не е нещо особено, нали? Писателката обаче ни поднася изненада и добавя една идея призрачност, защото кораба се насочва към мъгла и помощникът Блънт сключват сделка с необичаен кораб.

В „Миг“ прекарваме един необикновен ден с мисис Елис. Или светът се е сбъркал, или тя просто не е тази, за която се представя? Е, отговорът научаваме накрая и самата история е по-скоро мистерия, но писателката отново много майсторски разгръща повествование, позволявайки ни да опознаем героя, неговите житейски несгоди и терзания, и си заинтригуван да продължиш да четеш, макар да подозираш какъв е финалът. 

„Целуни ме още веднъж, страннико“ ни въвежда в една на пръв поглед красива любовна история с неочакван обрат. Добродушен и срамежлив мъж се влюбва в непознато, червенокосо момиче с поглед на котка, и опитвайки се да прекара възможно най-много време с нея, я следва до гробищата посред нощ. 

Този разказ всъщност е силно повлиян от Втората световна война, но писателката успява да му предаде мистериозния и хорър оттенък благодарение само на няколко реплики. И макар финалът да е напълно очакван и предсказуем, все пак те натъжава заради всички разбити сърца.

„Сини лещи“ пък ни пренася в ужасяващия следоперативен кошмар на мисис Уест, която „проглежда“ отново след операция на очите. Лекарите ѝ поставят временни лещи, които оцветяват всичко в синьо, но самата пациентка успява да види истинската същност на хората около себе си, което е изпитание за психиката ѝ. 

Четейки разказа, имах чувството, че вече съм го чела или много ми напомня на друго произведение, но в тази психофантастична история големият въпрос е дали персоналът в болницата провежда някакъв експеримент или всичко случващо се е психологическа игра, защото Марда Уест не може да повярва на очите си. Ние също като читатели не можем да повярваме, но ако се поставите на мястото на пациентката, няма как да не се запитате как бихте реагирали? 

„La Sainte Vierge“ всъщност е много кратка история за вярата и за още нещо… Мари толкова отчаяно се моли за благополучното завръщане на любимия си Жан на Пресветата Дева, че преживява блажено видение с Богородица, която обгръща рибаря. Самата Мари смята това за висш знак за закрила, но дали просто не вижда това, което най-силно желае? Не бих могла да разкрия повече, но поне мога да споделя, че чрез този разказ си проличава истинската магия на Дю Морие – да създаде сюжет, който е толкова предсказуем, че всъщност е непредсказуем. Може би написаното не ви звучи логично, но ще имате толкова много предположения за финала и все пак ще се изненадате.  

Сборникът продължава с разказа „Гафът“, който е за случайностите в живота, но не от онези щастливите. Или по-скоро е за съвпаденията, които объркват нечий живот  – от една страна са комични, от друга драматични, и се питаш ти ли си допуснал гаф без да осъзнаваш, или погледнато от страни, си направил добро.

„Колко ли хора са си съсипали живота само защото за миг са били нетактични? Неподходяща дума в неподходящ момент, и край на всички мечти. Колкото и да са съжалявали, не са могли да направят нищо. Казана дума, хвърлен камък. Няма как да я върнеш назад.“

За финал е оставен „Монте Верита“, който е и най-дългият разказ. Планинар си спомня странното изчезване на Ана, съпругата на най-добрия му приятел Виктор, докато двойката изкачва непознатия връх Монте Верита. Споменатото място излъчва странен магнетизъм и в същото време се носят всякакви слухове за общност от просветени, която обитава местността. Всъщност, загубата и обсебващото търсене около този мистериозен връх ще разкрият истинските желания на героите за един по-различен живот.

Аз по-скоро бих определила „Монте Верита“ като повест, но това няма никакво значение, защото историята е великолепно написана. Загадъчна, без излишни обяснения и детайли, и оставя място за интерпретациите от читателя. Дали английската писателка е надникнала в онези съкровени желания, които потискаме, дали търсенето на истината не носи само нещастие, дали стремежа да достигнем невъзможното е наистина необходим – преценете сами. 

„Не съм по разсъжденията, никога не съм бил. Но от едно време, когато ходех по планините, знам: там се доближаваме най-много до Съществото, каквото и да е то, което направлява съдбата ни.“ 

Поглеждайки сборника в цялост, определено мога да кажа, че Дафни дю Морие е абсолютен майстор на късия разказ. Всяка история те пренася в различен свят, едновременно с което писателката изгражда изключително правдоподобни персонажи, които опознаваш в малко страници, успява да извади на показ ужасите и желанията, които са само в ума ни, и да предизвика въображението. Разбира се, като всеки сборник с разкази, и „Птиците“ има добри и не толкова добри истории, но моите лични фаворити са: „Птиците“, „La Sainte Vierge“, „Целуни ме още веднъж, страннико“ и „Монте Верита“. Все пак не мога да не отбележа, че заради „Птиците“, Дафни дю Морие е популярна като хорър писател, но чрез този сборник виждаме много повече от нейния талант и аз определено ще наваксам с останалите книги от авторката.


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Синът“ от Ю Несбьо

Kniga-Sinat-Yu NesbyoМакар да се присъединих в редиците на почитателите на Ю Несбьо с прочитането на „Жажда“, останах малко разочарована от последната книга за Хари Хуле „Нож“. И все пак очаквах с нетърпение какво още може да ни предложи авторът, въпреки че досега не съм имала възможност да наваксам с поредицата за небезизвестния разследващ полицай. И тогава от Емас издадоха самостоятелния роман „Синът“, който по моя си традиция, изчака две години в библиотеката преди да бъде прочетен. 

Сони Лофтхюс е в началото на трийсетте си години, но е прекарал в затвора близо половината си живот за престъпления, които не е извършил. В замяна на самопризнания си, получава редовни доставки на хероин и надзирателите подхранват вярванията на другите затворници, че той притежава дарба да лекува и опрощава грехове. Сегашното положение на Сони е следствие на самоубийството на баща му, предпочел смъртта пред публичното разобличаване като корумпирано ченге. Но при една неочаквана изповед, младият мъж научава цялата истина и е време да отмъсти на всички замесени – адвокати, полицаи и дори затворническия свещеник, чиято цел е да го държат надрусан и зад решетките. А над всички тях стои фигурата на Близнака, престъпният бос на Осло.

Това, което увлича читателя в книгите на Несбьо, е стилът – методичен, описателен, задълбаващ в историята и постепенно разгръщащ действието, достигайки до кулминацията и развръзката. Даже прекалено бавно за моя вкус в случая на „Синът“ и по тази причина интересът ми беше на приливи и отливи. Първата част не ме спечели особено и продължих да чета, само защото е книга на скандинавския писател. Персонажите ми се струваха прекалено много и това ме объркваше, нямаше голямо развитие, но пък плюсът беше, че като читател си въведен в историята на Сони Лофтхюс. 

Осъден, поемайки вината за чужди престъпления, Сони Лофтхюс избира предсказуемия живот в затвора пред свободата след като става наркозависим след самоубийството на баща му. Аб Лофтхюс е разобличен като корумпиран полицай и това белязва живота на сина му, който предпочита да не мисли за миналото и изживява половината си живот в наркотичен делириум зад решетките. Но Сони си спечелва славата на човек, който притежава дарбата да опрощава греховете на затворниците, а те на свои ред са готови да му споделят всичко, само за да изпитат облекчение. Именно по време на една неочаквана изповед Синът научава истината за смъртта на баща си и организира собственото си бягство от затвора, за да си отмъсти.

В тази история има и още един основен герой – Симон Кефас. Бивш партньор и най-добър приятел на Аб Лофтхюз, искащ повече от всичко иска да защити Сони от последствията от собствените му действия, затова трябва да го открие преди всички замесени с Близнака. Самият Кефас не е най-добрият съюзник, който може да има Сони, тъй като преди години полицаят губи добрата си репутация заради пристрастеност към хазарта, а хората по високите етажи му припомнят този факт ежедневно. Но това е по-малкият проблем. Симон се нуждае от непосилно голяма сума пари, защото има опасност съпругата му да загуби зрението си. Именно престъпния бос Близнака му предлага помощ с този належащ финансов въпрос, но само при условие, че полицаят му предаде Сони. Въпросът е дали Кефас ще се съгласи, знаейки че няма как по друг начин да спаси любимата си Елсе, или дългът към семейство Лофтхюс ще надделее?

Самото повествование е разказано от гледна точка на двамата персонажи и читателят може да проследи развитието както на издирването на Сони от страна на полицията, така и неговата лична вендета. Интересното в случая е, че Несбьо  изгражда двама несъвършени, вземащи грешни решения и интригуващи герои, които хипотетично трябва да са от двете страни на закона, но в крайна сметка трудно можете да решите на чия страна бихте застанали. Но по мое мнение не се опитвайте да търсите напрежението и обратите, които са обичайни за книгите на скандинавския писател. За мен лично сюжетът не беше достатъчно увлекателен, около средата вече става предсказуем, а и имаше някои нереалистични аспекта, като например това, че Сони употребява наркотици повече от десетилетие, изведнъж спира, бяга от затвора, превръща се в неуловим убиец и междувременно се влюбва. Но въпреки това, Несбьо успява реалистично да предаде усещането за скандинавски ноар и да ти помогне да вникнеш по-надълбоко в престъпния свят на Норвегия.

Истината е, че имах високи очаквания, които не се оправдаха глава след глава, затова възложих последните си надежди за обрат в мнението ми на финала. Всъщност едва последните няколко глави изиграха ролята едновременно на завръзка и кулминация и едва тогава наистина нямах търпение да разбера как ще приключи историята. Е, краят не успя да промени цялостното ми впечатление, но все пак плюсът е, че прочетох нещо по-различно от писателя.

За мен лично „Синът“ беше по-слаба книга, сравнявайки я с тези за Хари Хуле. Да, книгата има своите положителни страни и приветствам това, че Несбьо е решил да поеме в нова посока, но моят съвет е да не очаквате задълбочеността и сложността на предишните книги на автора.

 

„Ами… религията донякъде прилича на застраховката „Пожар и природни бедствия“. Не разчиташ твърде на нея, но за всеки случай решаваш да пробваш.“

„А злото наподобява туморна клетка, която се размножава и заразява здравите, ухапва ги като вампир и ги вербува да се включат в разкапването на цялото. Веднъж ухапан, никой не се измъква. Никой.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

„Невидимия“ от Хърбърт Уелс

„Аз съм най-обикновен човек… човек, когото познавахте, само че съм невидим.“

Kniga-Nevidimia-Harbart UelsКато човек, който не е особено започнат с фантастиката, да прочета три книги в този жанр за една година си е истинско постижение за мен. Започнах от антологията с фентъзи и фантастични разкази „Разбойници“, който „отлежаваше“ в библиотеката ми от 2018 година, а през лятото прочетох и „Война на световете“. Сега дойде моментът и за втората книга от Хърбърт Уелс, която си бях набелязала, а именно „Невидимия“.

Мистериозният учен Грифин посвещава кариерата си на оптическата непроницаемост, но случайно създава нещо немислимо – серум, чрез който става невидим. Изпробвайки го върху себе си и превръщайки се в първия невидим човек, физикът очаква признание и слава за невероятното си откритие. Реалността обаче се оказва по-различна. Той среща единствено неразбиране и страх от околните, които бавно го тласкат към ярост и лудост, а това което ще последва е Царство на терора.

Макар сравнително кратка, благодарение на идеята си, „Невидимия“ е успяла да се превърне в класика както в жанра на ужасите, така и в научната фантастика, чиито елементи писателят е съчетал. Чрез линейно, съсредоточено върху сюжета, без отклонения и догадки повествование, Хърбърт Уелс постепенно ни превежда през отрязък от време в живота на г-н Грифин – физик, станал първия невидим човек, чиято мания за величие прераства в неконтролируема ярост. Неоценен, отблъснат от обществото и преследван заради своето откритие, ученият осъзнава, че единственият начин да получи признанието, което заслужава и едновременно да си отмъсти, е чрез терор и убийства. Макар обаче стилът на писателя да не е особено по вкуса ми със своята описателност и разказ като от страничен наблюдател, както споделих и в мнението си за „Война на световете“, не мога да не оценя и интересните философски и психологически въпроси, които Уелс повдига с книгата си. 

Докато в началото на книгата Грифин се бори да запази своята тайна и да оцелее, към края неговата личност на учен с брилянти идеи отстъпва пред Невидим Първи – предвестник на Царството на терора, обсебен от идеята за мъст. Можем да помислим, че именно невидимостта е факторът, влошил моралното и психологическо състояние на физика, но дали човек може да се превърне в нещо, което не е? Без солиден морален компас, съдейки от монолога за живота му преди създаването на серума, високомерен, изискващ от другите, без емоционална привързаност към друго човешко същество, без усещане за принадлежност към семейството и без приятели, героят на Уелс се превръща в събирателен образ на разрушителните страни, които притежава необикновената сила като невидимостта, макар писателят да не изказва собственото си мнение. Няма разсъждения за доброто и лошото, няма явно противопоставяне на правилно и грешно или осъждане на постъпки – това е оставено на читателя. И макар вероятно да не изпитвате симпатии към Грифин, краят ще ви остави с чувство на тъга, съжаление и трагичност, а лично за мен това беше най-силният момент от книгата.

До известна степен „Невидимия“ може да ви напомни на романа „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ от Робърт Луис Стивънсън, или на „Франкенщайн“ от Мери Шери, заради изначалната двойственост на личността и проявленията на нашите същности в различни ситуации и условия. От друга страна осъзнавам, че от днешна гледна точка за романа на Уелс има различни мнения – можете да сметнете идеите за наивни, стилът за безинтересен и разказа за муден. Сега си представете как обаче обществото би възприело идеята за невидим човек през 1897 година? С паника, страх и опити да премахнат от живота си това, което не разбират – точно като в случая на Грифин. Именно заради новаторската фантазия на Уелс „Невидимия“ се счита за истинска литературна класика, засягаща темите за властта, морала и науката.

А колкото до моето лично мнение, то е някъде по средата.  

„Работиш дълги години, обмисляш, кроиш планове и после някакъв безмозъчен, тъп идиот ти застане на пътя!“

„Мисълта за невменяемост се натрапва сама.“

„През нощта вероятно успя да похапне и поспи, тъй като на сутринта му се възвърна присъствието на духа и пак стана силен, енергичен, гневен и злобен, готов за своята последна голяма битка с целия свят.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Крадецът“ от Даниъл Силва

Kniga-Daniel-Silva-Kradetsat„Крадецът“ от Даниъл Силва е от книгите, които съм купувала от купа „3 книги за 10 лева“ на Панаира на книгата в Пловдив през 2021 година. Тълпата около шатрата на издателството беше наистина голяма и нямах много време за обмисляне и зачитане на анотацията, така че се доверих на корицата. Оказа се, че конкретната книга е четиринадесетата от поредицата на Силва за героя Габриел Алон, която към момента всъщност наброява общо двадесет и две. Установявайки този факт, бях скептична дали ще успея да наваксам с предисторията и дали изобщо ще ми хареса при положение, че не съм запозната с творчеството на писателя.

В продължение на 350 години мястото на шедьовъра на Караваджо „Рождество със Свети Франциск и Свети Лаврентий“ е над олтара в църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо. Докато един ден, през октомври 1969 година, двама мъже не я изрязват от рамката ѝ и не я открадват. Всички тайни служби по света са вдигнати на крак, но така и не става известно дали това е работа на сицилианската мафия, на обикновени крадци, или на професионалисти в кражбата на безценни картини. 50 години по-късно, по молба на италианския Арт отряд, реставраторът под прикритие, а в действителност легендарен израелски разузнавач и екзекутор, Габриел Алон трябва да проучи горещата следа и да открие в чий ръце в действителност е попаднал един от най-търсени предмети в историята. 

В самото начало на „Крадецът“ си помислих, че основната идея и стилът на писане определено попадат в десетката на читателските ми предпочитания – мистъри трилър, съчетаващ в себе си множество факти, исторически препратки, действителни събития и фикция. Всъщност вярвах, че книга, чието действието се развива в прекрасните Венеция, Рим, Лондон, Париж, Женева и са включени изчезнали картини на майстори-художници, ще е също точно толкова интригуваща и приятно написана, колкото са и самите градове, които изброих. 

Силва много умело увлича читателя в история за шпиони, разузнавачи и държавни структури, които са по следите на изчезнали шедьоври на изобразителното изкуство, които пък стават притежание на лидерите на мафиотски организации и политическия елит чрез черния пазар. Tова в действителността е публична тайна, но в случая авторът е пречупил действието през разследването на бъдещия директор на тайната разузнавателна служба на Израел Габриел Алон, чиято житейска история научаваме измежду страниците. „Светото семейство“ от Пармиджанино, „Млади жени на село“ от Пиер-Огост Реноар, „Портрет на жена“ от Густав Климт, „Жена с ветрило“ от Модиляни – всички те са били откраднати и предполагаемо намерени, макар част от разследванията да продължават, но как е възможно да се открадне картина с размери 268 х 197 сантиметра и в продължение на 50 години да не може да бъде открита? Обяснението именно на този въпрос търси и писателят чрез главния си герой, който решава да примами тайния и богат колекционер на крадено изкуство. Самият план на Алон пък е повече от интересен – благодарение на търговец на черния пазар, фалшификация и бивши тайни агенти, той организира кражбата и продажбата на друг шедьовър – „Слънчогледите“ от Винсент ван Гог, който определено всеки би искал да притежава. 

Само че всичко хубаво си има край, както се казва, защото поне за мен от средата нататък политиката се намеси прекалено много в повествованието и сюжетът за издирването на картината „Рождество със Свети Франциск и Свети Лаврентий“ се разми. Докато в самото начало писателят увлекателно ни въвежда в света на черния пазар на картини и как те биват поръчвани от световни лидери като застраховка за бъдещето, ако те нямат достъп до милиардите си, и как реално биха могли да се случат незаконните продажби, то в последствие разказът прераства в история за автокрацията в Русия и Сирия, присвояването на пари и незаконната търговия от страна на политическия елит, първата криза в Украйна, Арабската пролет – всички те са взаимосвързани и зад тях стоят именно управниците. Самият Силва обаче много внимава да не назовава настоящите политически лидери с имената им, а само преразказва факти и изказва хипотези за развитието на събитията, докато Габриел Алон разплита мистерията и решава да отмъсти на сирийския президент, тъй като руският е недосегаем. 

Следва преследване, надлъгване, няколко излишни глави, изнудване, отвличане и все пак щастлив край. Общо погледнато обаче книгата ме остави със смесени чувства, защото с течение на действието фокусът изцяло се измести от заявката за издирването на един от най-търсени предмети в историята и се превърна в лична вендета срещу един от днешните диктатори, а аз си очаквах приключенска мистерия с исторически данни и разследване. Но не мога да отрека, че беше интересно да проследя как в сюжета са намесени настоящи държавни лидери, политически кризи и фикция, и макар да не се споменават директно и да има уточнение, че приликите с лица и събития са случайност, всеки читател, който поне малко е запознат с геополитика, световни новини и войните през последното десетилетие, знае за какво е писал Силва. 

Все пак отчитам като плюс, че открих нов автор и макар „Крадецът“ да е част от поредица, това не ми попречи да навляза в сюжета и предисторията на героите, но честно казано не съм убедена, че скоро бих посегнала към друга книга на автора.  

 

„Най-добрият начин да се спечели една хазартна игра е да се премахнат всички случайности от уравнението.“

„Интернет последователите са по-ценени от приятелите от плът и кръв, защото поддържат илюзорната перспектива за известност, дори за безсмъртие. Ако Декарт беше жив, би могъл да напише: „Аз туитвам, следователно съществувам“.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.

„Обичам те повече“ от Лиса Гарднър

„Може би, също като мен, се е чудил през последните няколко дни дали това не са различните кръгове на ада и без значение колко дълбоко си мислиш, че си пропаднал, се оказва, че има още едно, по-дълбоко и по-тъмно място.“

Kniga-Lisa-Gardnar-Obicham-te-povecheПоредицата за детектив Ди Ди Уорън от Лиса Гарднър е от малкото, които ме заинтригуваха, тъй като обикновено поредиците не са моето нещо –  в някакъв момент авторът ме разочарова, не ми харесва развитието на героите, или се чака прекалено много време за издаването на книгите. Но този случаи е различен, тъй като SBB Media доста бързо наваксват с издаването на серията, която наброява 11 книги в оригинал, и тъй като самата аз виждам прогреса на Гарднър като писател на трилър истории. 

Сержант Ди Ди Уорън започва разследване за убийство, което би трябвало да е ясно от самото начало – щатският патрулиращ полицай Теса Леони е застреляла съпруга си Брайън Дарби със служебното си оръжие при самозащита. Самата Теса е обезобразена от жесток побой, намира се в шок, а шестгодишната ѝ дъщеря Софи е в неизвестност. Дали обаче тя наистина е жертва на системен тормоз, дали твърдението ѝ, че Софи е отвлечена, е истина, или полицай Леони е хитра, безсърдечна и е решила да изиграе роля, тъй като показанията ѝ си противоречат от самото начало? Сержант Уорън е изправена и пред друга трудност – щатската полицията пази своите, независимо от обстоятелствата, затова ѝ е необходима помощта на бивш ѝ любовник и колега Боби Додж, с когото да съберат парчетата от миналото и настоящето на Теса Леони, които пък ще ги отведат до истината за случилото се. 

„Толкова много неща можеха да протекат както си му е редът в подобна къща. Какво тогава се беше объркало?“. Един много важен въпрос, който си задава сержант Ди Ди Уорън, влизайки в къщата на щатския полицай Теса Леони – тя е пребита почти до смърт, а съпругът ѝ Брайън лежи мъртъв в кухнята. На пръв поглед това изглежда като поредния трагичен случай на системно насилвана съпруга, която не е издържала повече. Но шестгодишната Софи Леони е изчезнала, а показанията на Теса са изпълнени с несъответствия и пропуски, които стават все по-очевидни за бостънския сержант Ди Ди Уорън и детектива от щатската полиция Боби Додж, докато събират информация за живота на семейството.

Историята е разказана от две гледни точки – тази на Ди Ди, чието съзнание е ангажирано едновременно от разследването и от бъдещето на връзката ѝ с Алекс, когото познаваме от „Единственият оцелял„, и тази на Теса Леони, която разказва за своето детство, бременност, решението да стане полицай и бракът ѝ с Брайън. Интересен момент тук е, че макар Гарднър да се опитва да ги противопостави като доброто и лошото ченге, тези две героини си приличат изключително много. Полицай Леони е умна, находчива и корава, каквато всъщност е и сержант Уорън, и може би затова двете си нямат доверие и взаимно се възприемат като врагове – Теса иска бостънската полицайка да не ѝ се пречка, за да може да спаси дъщеря си, а опитният сержант е наясно, че Леони лъже и спестява голяма част от информацията от самото начало. Ако образът на Брайън на идеалния съпруг е бил само за пред хората, то вероятно той си е получил заслуженото, но какво се е случило със Софи, къде може да е тя? Какво може да знае Теса Леони и каква игра играе с екипа на Ди Ди?

Точно това са въпросите, които успяват да увлекат читателя, а самата Гарднър много умело надгражда сюжета с нови и нови разкрития, нови замесени и постепенни обрати. Има напрежение, неизвестни, последователност, а повествованието е описателно и динамично. Освен това, персонажите са добре изградени и са задълбочени, а тези, които познаваме от предишните книги, имат развитие. И не се притеснявайте, ако по стечение на обстоятелствата „Обичам те повече“ е първата книга от поредицата, която четете, защото писателката в определени моменти, и всъщност много на място, припомня отминали моменти от живота на главните героите – Боби Додж е бивш любовник на Ди Ди, но двамата така и не признават открито чувствата, затова пък са изключително силни като партньори в работата си. И макар все още да се привличат, той се жени за Анабел, около която се върти случая в книгата „Крий се„, а Уорън започва връзка с експертът по местопрестъпленията Алекс Уилсън, персонаж от четвъртата книга. 

Но да оставим настрана личния живот на разследващите полицаи, защото е по-скоро допълнение към сюжетната линия и да се върнем към случая в петата книга. С напредването на историята ние като читатели, заедно с Ди Ди и Боби, бавно научаваме истината за убийството на Брайън Дарби, но мога да кажа, че още от самото начало ще симпатизирате на Теса, без да знаете дали е виновна или невинна. Леони влиза в ролята на супер жената, която е готова на всичко, за да спаси детето си, независимо от косвените жертви и последствията за самата нея. Всичко това обаче я прави антипод на сержант Уорън, която не разбира какво е да си майка и вярва във върховенството на закона и правилата. В крайна сметка, две силни дами са изправени една срещу друга в името на това да открият Софи, опитвайки се да превъзмогнат демоните в собствения си живот. 

Както споменах и в началото на публикацията, нещото което ми прави впечатление по отношение на поредица за Ди Ди Уорън, е, че виждам прогреса на Гарднър като писател на трилъри. Основният ми проблем с книгите ѝ беше прибързаният финал, но в „Обичам те повече“ това някак си беше елегантно избегнато. Да, има разкрития в последната минута и няколко важни, макар и спонтанни, проблясъка в съзнанието на детектив Додж, но като цяло краят беше плавен, последователен и дава на читателя достоверен завършек на историята. 

В интерес на истината, петата книга не е толкова мрачна и смущаваща, както някои от предходните, но ти повлиява емоционално и набляга на основния въпрос: „Кого обичаш и доколко си готов(а) да рискуваш?“. Освен това, чрез тази история Лиса Гарднър представя за пръв път Теса Леони и в последствие я включва в още няколко книги, които се надявам да видим и на български. А до тогава, аз съм твърдо решена, че ще стигна до края на поредицата за сержант Уорън.  

 

„Майките стискат децата до себе си, бащите ги пускат да вървят. Може би така е устроен светът.“

„Всички жени достигат един момент в живота си, когато осъзнават, че искрено обичат някой мъж, а той изобщо не го заслужава.“ 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 4 out of 5.

„Среща в Багдад“ от Агата Кристи

„Както един лекар проверява пулса ти, за да разбере какво е здравословното ти състояние, така и парите са кръвоносният поток, захранваш всяко едно велико движение или кауза.“

Kniga-sreshta-v-bagdad-agata-kristi

Ако сте попадали преди на моя блог, или пък сте преглеждали публикациите, ще забележите, че периодично се завръщам към книгите на Агата Кристи. Опитвам се да наваксам с по-непопулярните ѝ романи покрай предизвикателствата #ReadChristie, а и каквото и да си говорим, мистериите на един от най-продаваните автори на всички времена си остават интригуващи и до ден днешен.

Виктория се влюбва в младия и привлекателен Едуард само след една случайна среща в парка, без дори да разбере фамилията му. Проблемът е, че мистериозният младеж заминава за Багдад по работа, така че госпожица Джоунс трябва да измисли план как да се срещнат отново преди той да я забрави. И съдбата ѝ се усмихва – тя наистина заминава за столицата на Ирак, но не би могла да предположи в какво ще се забърка.

Ако сте чели книги от Агата Кристи, когато започнете „Среща в Багдад“, ще забележите, че тази е нетипична за писателката, защото по-скоро ще ви напомни за шпионски трилър, отколкото за обичайните ѝ мистерии. Конспирации, убийства, измами, заплахи за война – на кого изобщо може да се вярва в този сюжет?

В центъра е младата Виктория Джоунс и макар заминаването ѝ в Багдад в търсене на любовта да звучи много романтично, пристигайки се изправя пред реалността без пари, без познати и не знаейки как точно да открие възлюбения си Едуард. Но нейният непреклонен дух и проницателност ѝ помагат да оцелява при най-неочаквани обстоятелства. Няколко самоличности по-късно, намушкан с нож мъж, заплахи и отвличане, Виктория се озовава при разкопките в град Тел Асуад, ръководени от археолога доктор Поунсфут Джоунс. В този момент обаче започваме да се чудим коя всъщност е тя: „…преследвана героиня или авантюристка и злодейка?“. Дали е жена, която просто попада на неправилното място в неправилния момент, дали е част от комунистическия заговор за нов световен ред и дали е възможно всички тези съвпадения около нея наистина да са случайни?

Самата книга е самостоятелна, ако мога така да се изразя, и няма да срещнете познатите персонажи като Еркюл Поаро или г-ца Марпъл, но пък ставаш част от история за Студената война и град Багдад от ’50-те години. За съжаление столицата на Ирак, за която ни разказва Кристи, не е такава каквато я познаваме в днешно време, но нека не забравяме, че до 1958 година в действителност британците са контролирали страната. Всъщност след тежкия си развод с Арчи Кристи, писателката предприема първото си пътуване до Багдад през 1928 г. и се влюбва както в древните места на Ирак, така и в археолога Макс Малоуън, затова и историческите забележителности и археологията са често срещани теми в романите ѝ.

Не мога обаче да излъжа, че предпочитам класическите романи от типа „кой го извърши“, написани от Кристи, защото нямах усещане, че „Среща в Багдад“ е писана от нея. През по-голямата част от книгата имах чувството, че писателката е нямала енергията (или желанието) да обвие сюжета в мистерия и да се получи добре разказана история, има множество герои, които те объркват, но някак си нямаха дълбочина, липсваха ми детайли за културата в Ирак и имах подозрения кой е главният злодей от самото начало. В един момент книгата малко ми доскуча, не можах много добре да проследя идеята, към края пак стана интересна, но като цяло я четох много по-дълго от обикновено – по принцип нямам търпение да се разкрие престъплението или конспирацията, макар да има неизвестни до края, но в този случай ме обзе чувство за монотонност. Най-големият проблем за мен самата беше, че се губех в историята, тъй като героите и различните нишки на сюжета сякаш не бяха свързани през по-голямата част от него – различни места, случки, подозрения, второстепенни персонажи, които нямат голяма роля в случващото се. Е, да, в края всичко се изяснява чрез няколко интересни обрата, но финалът не носи желания ефект на изненада, а и като читател аз лично вече бяха загубила интереса си към развръзката.

Като почитател на Кристи с нежелание си признавам, че „Среща в Багдад“ ме разочарова и стигам до извода, че приключенско-шпионските романи не са силната ѝ страна. Историята е заплетена, но не те запленява, не си заинтригуван от персонажите и определени стереотипи за арабите оставят лошо впечатление. Донякъде разбирам защо конкретно тази книга не е от най-популярните творби на Кристи и аз лично ще се придържам към романите ѝ за убийства, мистериозни отрови и разследвания на детективи.

 


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3 out of 5.