„Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства.“
Момент за признание: досега не бях прочела една от най-известните книги на Агата Кристи, въпреки че съм ѝ голям почитател. Винаги съм знаела, че славата на „Десет малки негърчета“ не може да е случайност, но по-скоро съм се стремила да чета не толкова популярните произведенията на крими кралицата, и поради тази причина дори съм избягвала да гледам екранизациите на този конкретен роман. Макар обаче заглавието да е въз основа на детска песничка, през всички години от издаването на книгата, то е предизвиквало неодобрение. И след като през 2020 година отново се разбуниха духовете и възникнаха спорове дали то е уместно в днешно време, множество издателства окончателно решиха да издават книгата под заглавието „И тогава не остана никой“.
Десет напълно непознати са поканени от семейство Оуън на малък частен остров край бреговете на Девън, но любопитното е, че никой от групата не познава домакините си. Чакайки мистериозната двойка да се появи, седемте мъже и трите жени получават зловещо обяснение за поканата и научават всъщност какво е общото помежду им – всеки от тях е отговорен за убийство, което е опитал да запази в тайна. Сега обаче е настъпил моментът, един по един, те самите да се превърнат в жертви, точно както е описано в детската песничка „Десет малки негърчета“. И единственото сигурно нещо е, че само мъртвите са извън подозрение.
Още от първата страница можете да разберете защо това се счита за един от шедьоврите на Кристи. Историята се разлива по страниците и с неповторимия си стил, писателката изгражда много сложна история за вината, възмездието и последствията от собствените ни постъпки. В тази книга няма да срещнете най-популярните герои като Поаро или г-ца Марпъл, а само група непознати, всеки от тях отговорен за убийство, което се опитва да запази в тайна. Пристигането им на Негърския остров всъщност може да се приеме като тяхното съдбовно наказание, а идеята за изграждане на сюжета върху детска песничка и последователното следване на стиховете ѝ, е просто брилянта.
И убийство след убийство, най-големият въпрос до самия край си остава – кой измежду десетимата на острова е способен да измисли толкова гениален, но същевременно безмилостен план – праведната мис Емили Брент, учителката Вера Клейторн, доктор Армстронг, безотговорният Антъни Марстън, съдия Уоргрейв, капитан Филип Ломбард, генерал Макартър, мистър Блор, или домашният прислужник и жена му мистър и мисис Роджърс?
Но макар това да е класически роман-мистерия от Кралицата на криминалните истории, има и интересни детайли, които го правят по-различен, носейки му славата на един от брилянтите в короната на Кристи. Писателката наистина задълбава в психологическите детайли, в описанието на атмосферата, в символиката, в характерите, в целия спектър от човешки емоции, постепенно достигайки до прага на лудостта. От друга страна, неусетно те предизвиква да се замислиш дали тези убийства са оправдани, дали са естествено следствие от личните деяния, или целият замисъл е плод на болен ум с мания за величие? Всички тези елементи на мен по-скоро ми напомняха на психологически трилър и бих казала, че това е най-мрачната книга от писателката, която съм чела до момента. Срещаме обаче и един обичаен за Кристи похват – да не подсказва по никакъв начин на читателя кой е извършителят. Това по принцип не е по моя вкус, но в случая дори никой от участниците в сюжета не подозира кой и защо им отмъщава по този начин, което прави сюжета още по-интригуващ.
А финалът е най-големият обрат, който обяснява всичко случило се и най-вече отговаря на въпросите „как“ и „защо“. Интересен, хитър, мрачен, изненадващ и налудничав – това са думите, с които мога да опиша края на „Десет малки негърчета“. Един брилянтно изграден пъзел с един също толкова брилянтен отговор.
В целостта си това е класическа мистерия за убийства, неизвестен мотив, редица заподозрени, уединена обстановка и обрати, които да ви провокират да гадаете. Но за пореден път Агата Кристи доказва, че не е нужно да пише стотици страници сюжет с грандиозна предистория и множество персонажи, за да заинтригува читателя и да не оставите книгата, докато не я завършите. И точно заради това тя си остава ненадмината като Кралицата на криминалните истории и дори споделя в „Агата Кристи. Автобиография“ (изд. Гнездото, 2021): „Книгата се прие добре и получи чудесни рецензии, но най-доволният човек от нея бях самата аз, тъй като знаех по-добре от всеки критик колко трудна беше“.
„Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само̀.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.“
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Блогът на Ивиана 