„Хвани ме“ от Лиса Гарднър

„Захар и подправки и счупено стъкло, от това са създадени малките момиченца.“

Не знам как точно се случи това да стана почитател на Лиса Гарднър и поредицата ѝ за Ди Ди Уорън, но ето че е факт. Не ме разбирайте погрешно – изненадата не е заради писателката или сюжетите, а защото самата аз рядко чета поредици. Но ето, че шест книги по-късно, все още съм заинтригувана и то най-вече заради доброто развитие в писателския стил на Гарднър.

Шарлийн Грант вярва, че ще умре. Точно както двете ѝ най-добри приятелки от детството, убити на 21 януари в поредни години. Но макар Чарли да отброява последните четири дни от живота си, тя не смята да се предаде без бой и дори моли за помощ сержант Ди Ди Уорън. Инстинктът на Уорън обаче ѝ подсказва, че историята на Шарлийн не е съвсем правдоподобна и колкото повече информация събира, толкова повече детективът се доближава до ужасяващата тайна, която младото момиче крие. А това може да е най-голямата заплаха за всички.

Още в самото начало не мога да не спомена, че части от сюжета на „Хвани ме“ са силно обезпокоителни и биха могли да предизвикат силни емоции у някои читатели. Както в „Единственият оцелял“, така и в шестата книга за сержант Ди Ди Уорън, писателката задълбава в темата за физическо и сексуално насилие над деца, както и засяга последствията от психическите заболявания, но в този случай историята е много по-смущаваща и не бях убедена, че ще я дочета докрай.

Шарлийн Грант има откъслечни спомени за миналото си, но много ясно помни изтезанията на страдащата от Синдрома на Мюнхаузен си майка. Наказания от любов, както твърди Катрин Грант, а всъщност ужаси, които никой човек не бива да преживява. Но при поредния инцидент, Чарли успява да се спаси и заживява с леля си Нанси, вярвайки, че никой друг от семейството ѝ не е оцелял след онази кошмарна нощ. Опитвайки се да нареди живота си, съдбата я среща с две момичета, които ще станат опората ѝ в живота – Ранди и Джаки, но само докато трите не порастват и всяка от тях не поема по своя път. Сега, двадесет и осем годишната Чарли работи като оператор към 911, тренира стрелба и бокс, живее усамотено и се подготвя за 21-ви януари, когато ще умре. С молба за помощ, младото момиче се свързва именно със сержант Ди Ди Уорън, но няма ли престъпление, няма и разследване, а точно в този момент приоритет за детектива е разкриването на серия убийства на педофили в Бостън. Дали обаче историята на Чарли няма общо и с престъпленията? За да открие истината, на Ди Ди ще ѝ се наложи да се разрови в миналото на семейство Грант.

Обичаен похват за стила на Гарднър е да ни въведе в няколко сюжетни линии, които по естествен начин да се обединят в едно в края. В случая, „Храни ме“ също не прави изключение, а повествованието е разказано от различни гледни точки, които ни препредават разкази за убийства, разбити семейства, опасностите в Интернет, малтретиране и сексуални престъпления. Като събирателен център на тези истории е сержант Ди Ди Уорън, която се опитва да намери общото помежду им, и с помощта на своя екип да достигне до отговорите. Убийствата са извършени с оръжие, отговарящо на това, което притежава Чарли, свидетел описва извършителя досущ като нея, младото момиче ежедневно се сблъсква с най-лошото в човешката природа и може би е решила сама да раздава правосъдие, или в действителност ще загуби живота си на 21-ви януари, докато човек, спотайвал се в сенките цял живот, се опитва да я натопи? Полицията на Бостън има точно четири дни, за да подреди пъзела, да открие какво общо имат бележките, оставени на местопрестъпленията, и най-вече – да отговори на големия въпрос „Защо?“.

Като цяло книгата е добре написана, с добра концепция и динамика, и се чете наистина бързо. Основният ѝ плюс всъщност са множеството неизвестни, които те увличат като читател – но макар да правиш догадки, Гарднър се старае да те обори с обрати, предоставяйки ти детайли, които допълнително разпалват любопитството. Освен това, писателката не пропуска да заложи и друг свой характерен похват, който присъства в книгите от поредицата за Ди Ди Уорън, а именно стих или израз, който става лайтмотив на сюжета. В този случай, това е репликата: „Бъди смела. Всеки умира някога.“, и макар да я срещаме още в първа глава, тя би могла да се отнася за всеки един от дамските персонажи. Към края обаче за мен историята тръгна надолу и както обикновено казвам по повод романите на Гарднър – слабото място на писателката продължава да бъде финалът. Вярвах, че по същество „Хвани ме“ няма да отстъпва на най-мрачните трилъри, но написаното от средата нататък не успя да оправдае очакванията ми и развръзката стана предсказуема. Имах чувството, че чета някоя от първите книги на Гарднър, в които се усеща, че сякаш не е знаела как да завърши историята.

Напълно съм наясно, че що се отнася до поредици, има по-добри и по-слаби книги. За мен обаче „Хвани ме“ беше от вторите и макар да беше увлекателна, по мое мнение писателката е способна на повече. Надявам се да го видя в следващите ѝ романи, но след прочитането на три от книгите ѝ за една година, мисля да си дам повече време преди да започна седмата „Без страх“.

Оценката ми за книгата в Goodreads: