„Още въздух“ от Джордж Оруел

„Какъв смисъл има да се мъчиш да възкресяваш сцените от детството си? Те не съществуват. Да поемеш още въздух! Но въздух няма. Боклукчийският казан, в който сме натикани, се извисява до небесата. 

Kniga-oshte-vazduh-dzhordzh-oruel

В един момент имах чувството, че не беше писано да довърша тази книга. Отлагах прочитането ѝ на няколко пъти, започнах я – настинах и имах желание единствено да спя, а щом поднових четенето, не успях изцяло да се потопя в историята. Не ме разбирайте погрешно – проблемът беше в мен, не в книгата! В края на годината обичайно изпадам в състояние, в което не ми се чете особено много и ако вече съм започнала книга, малко се насилвам да я завърша. За съжаление, „Още въздух“ беше четивото, хванало ме насред нуждата ми от почивка.

Джордж Боулинг е продавач на застраховки на средна възраст, който живее в средностатистическа английска къща в предградията на Лондон със съпруга и две деца. След като печели пари от залагания, той решава да си вземе отпуска без да уведоми жена си и се връща в селото, където е израснал, за да лови риба в гьол, който помни от преди тридесет години. Уви, гьолът вече го няма, селото се е променило до неузнаваемост, а кулминацията на деня му е случайна бомбардировка.

Имам чувството, че „Още въздух“ някак си се губи измежду най-известните романи на Оруел като „1984“ и „Фермата на животните“. Може би, защото залага на английския реализъм преди Втората световна война, или пък защото е издадена по-рано от споменатите два, не знам, но за себе си открих един по-различен Оруел като писател. 

Първото усещане, което имаш като читател е, че това вероятно е автобиографична творба, защото историята е предадена от първо лице чрез Джордж Боулинг. Но той се превръща в събирателен образ на всички онези хора от средната английска класа, които криво-ляво се справят с живота, рутината на работата и брака ги задушава, остаряването е смачкало поривите им да мечтаят, а в бъдещето ги очакват само разрушения. Чрез „Още въздух“ ние ставаме свидетели на едноличен разказ на мъж, който поема пътуване назад във времето, отчаяно желаейки да си върне безгрижието и оптимизма на детството, което в крайна сметка се оказва невъзможно и донякъде безсмислено.

Сюжетът на книгата е минималистичен, няма много взаимодействие между персонажите, а протагонистът Боулинг ни превежда през собствения си живот на прага на Втората световна война и възхода на тоталитаризма – израстването му в английското село Лоуър Бинфийлд като син на дребен търговец на зърно; участието му в Първата световна война; бракът без любов; примиряването с остаряването; липсата на стремежи и отпуската, прекарана в „новия“ Лоуър Бинфийлд. Но всичко се завърта около централната идея за носталгията по отминалото време – онези идеалистични спомени от младостта, които освен че са безвъзвратно изгубени, са и нереални. Всичко се променя и ние сме само странични наблюдатели без възможност да противодействаме, отчаяно нуждаещи се само от глътка въздух. А Джорд е просто един средностатистически човек, приемащ се какъвто е, но често разочарован от самия себе си, и търсещ линията на най-малко съпротивление. В дадени моменти, не сме ли всички ние такива?!

Без съмнение стилът на Оруел е майсторски с всички описания и изводи, но самото повествование в „Още въздух“ много ми напомняше на „Кланица 5“. Макар да се засягат различни периоди от време и преживяванията на героите, които ни превеждат през историите, да са различни, всъщност изводите са сходни. Но докато Вонегът изгражда един времеви континуум за ужасите от войната, героят на Оруел ни представя по-страшният вариант – войната да не те убие. Да се примириш с живота, който живееш, но и да си в постоянен страх от бъдещето. 

Определено е трудно да се конкретизира какъв точно е романът на Оруел като творба – сатира, антивоенен роман, политическа критика, равносметка на човек на средна възраст или пък мемоарен монолог, но той носи едно тягостно чувство за несигурни времена, които са едновременно много различни от нашите, но и много подобни. И макар краят да е отворен и особен на фона на цялата книга, за съжаление знаем, че каквото и да е решил Джордж Боулинг, той няма да може да избяга от ужасите на войната.

 

„Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго.“

 

„Исках мир и тишина. Мир! Едно време, в Лоуър Бинфийлд, го имахме. Поразказах ви за някогашния ни живот там, преди войната. Не твърдя, че е бил съвършен. Дори смея да кажа, че беше скучен, бавен и вегетативен. Ако щете, бяхме като репи. Само дето репите не живеят в ужас от шефа си, и не будуват до посред нощ, да размишляват върху следващата икономическа криза и следващата война. Носехме мира вътре в себе си.“ 

 

„Какви невероятни неща прави войната с хората. Как понякога ги убива, но което е още по-странно — как понякога не ги убива.“

 

„Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.