Неведнъж съм споделяла, че част от трилъри, които чета в последната година са издания на SBB Media и често дебна по будките за тях – на много добра цена са и има добри попадения от поредицата „Криминални шедьоври“. Така попаднах на Лиса Гарднър като автор, стилът ѝ до голямата степен ми хареса и реших, че е време да прочета втора нейна книга. В случая грешката е моя, защото се оказа, че съм започнала отзад напред с поредицата ѝ за Ди Ди Уорън – първо прочетох третата книга „Съседът“, а „Крий се“ се оказа втората. Ще видим дали ще стигна до първата или просто ще продължа нататък.
Цял живот Анабел Грейджър бяга без да знае от какво и от кого. Тя и родителите ѝ са сменили множество имена и градове, но момичето така и не получава обяснение защо. Докато един ден Анабел не решава, че е крайно време да научи истината за самата себе си и от какво се е страхувал толкова баща ѝ, след като полицията открива труп с медальон, на който е изписано нейното име.
Книгата започна доста обещаващо и интригуващо – хлапета случайно се натъкват на подземно помещение в двора на рушаща се психиатрична клиника в Бостън. След като полицията е повикана, разследващите откриват зловеща гледка – шест чувала с тела на момичета, запазени чрез мокро мумифициране. Водеща разследването, сержант Ди Ди Уорън, настоява колегата ѝ щатският полицай Боби Додж да се включи, тъй като местопрестъплението много напомня на друг стар случай, но проблемът е, че извършителят Ричард Ъмбрио вече е мъртъв. Въпреки това, полицията прави пробив след като успява да идентифицират една от жертвите, благодарение на медальон с име. Така Анабел Грейджър разбира от вестника, че е открита мъртва. Но как е възможно, след като Анабел вече е на тридесет и две години и е избрала да се представя с името Таня?
По отношение на този тип криминални сюжети по-скоро сме свикнали и донякъде очакваме авторът да ни преведе през мислите и мотивите на извършителя и голяма част от повествованието да е от неговата гледна точка. Но в случая на „Крий се“, подходът е по-различен от други трилъри за серийни убийци – цялата история е представена от гледна точка на разследващите. Книгата се фокусира върху действията на полицията, жертвите и последствията за техните семейства. Както и при предната книга, ми направи впечатление, че Гарднър е изключително пунктуална и методична в описанието на процедурите и определено познанията и проучванията ѝ са задълбочени, което носи усещане за правдоподобност, примесена с напрежение и голяма доза неизвестност.
Историята едновременно се заплита и дава отправна точка на Уорън и Додж след като Анабел решава да разкрие самоличността си пред тях – тя разказва за всички имена, които тя и родителите ѝ са имали, за всеки град, в който са живели, защото семейството ѝ е бягало. Когато е била дете, Анабел е получавала подаръци от непознат, включително и медальона с името ѝ, но тя няма представа защо някой може да я дебне и явно честото местене е продиктувано от опитите на родителите ѝ да я опазят. Макар тази история да не е достоверна за Ди Ди, тъй като „Таня“ няма доказателства, двамата с Додж решават да я срещнат с оцеляла жертва на Ъмбрио, за да се опитат да намерят връзка между двете. Но единственото, което откриват е, че бащата на Анабел се е представял за агент на ФБР, а човекът, който е преследвал семейство Грейджър, не е изчезнал и все още дебне Анабел дори и след 25 години…
Сюжетът е изпълнен с много събития без обаче да объркват читателя – има логика и последователност, разкриват се мрачни тайни и жестоки престъпления. Хареса ми, че действието е бързо и писателката успява да запази мистерията до края – да, ще предполагате кой е извършителят, какво общо има той с изоставената психиатрична болница и всъщност има убедително обяснение защо не е толковa лесно за полицията да намери отговорите. Освен това, Гарднър е изградила персонажи, които имат дълбочина – имат емоции, проблеми, страхове, желания като всички нас, като едновременно разказва за миналото им и какво общо има то с настоящето. За мен единственият негатив е, че при авторката има тенденция в края прекалено да забърза разкритията, но въпреки това в случая има естествен завършек.
„Крий се“ е един голям пъзел, в който са замесени редица човешки съдби, които имат нужда да намерят своя щастлив край. И макар финалът наистина да е щастлив и да носи надежда, знаем че реалността може да бъде истински ужасяваща. А аз определено бих насочила вниманието си и към следващите книги на Гарднър дори и да не ги чета в хронологичен ред.
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Блогът на Ивиана 
Един коментар към “„Крий се“ от Лиса Гарднър”