„По следите на злото“ от Крис Картър

Корицата на трилъра "По следите на злото", книга 10 от поредицата за Робърт ХънтърТърсейки нови трилъри, все попадах на автора Крис Картър като препоръка и се заинтересувах. Всъщност биографията на Картър е любопитна – завършва криминална психология, но години наред работи като китарист в различни рок групи и едва през 2008 година започва да пише. Но не е изненада, че се насочва именно към трилърите, позовавайки се на опита си като криминален психолог. Та, аз се „запознах“ с Картър като автор едва с „По следите на злото“, която е десетата му книга от поредицата за детектив Робърт Хънтър, така че се надявах да не усещам, че съм пропуснала нещо от предишните. 

Лушън Фолтър е наричан с много имена – зло в човешка форма, най-опасният убиец в историята, най-безмилостният психопат, и представлява истински интерес за криминалните психолози. Но за времето прекарано в затвора, освен че Фолтър успява да планира бягството си до последния детайл, той е обмислил до съвършенство и отмъщението си. Детективът Робърт Хънтър, оглавяващ отдел „Свръхтежки убийства“ към полицията на Лос Анджелис, е човекът отговорен за залавянето на Лушън. А двамата се оказват стари познайници. 

В началото „По следите на злото“ ми вървеше трудно до към 35-та глава. Действието ми беше малко мудно, на места книгата беше твърде описателна и някак си не можах да се потопя в историята. След това обаче, интересът ми се събуди, но общо взето настроенията „харесва ми-не ми харесва“ съпровождаха четенето ми до края. Поради високите читателски оценки, имам чувството, че не съм попаднала на най-доброто, на което е способен Картър, а и мнението ми определено е субективно, тъй като се оказва, че тази книга е продължение на шестата „Престъпен ум“.

Робърт Хънтър е умел детектив, чиято работа е да разследва най-тежките престъпления. Методичен, с бърза мисъл, логичен, сякаш името му предопределя какво да очакваме от него – hunter (хънтър) означава „ловец“ на английски, така че се получава интересна връзка между същността на Робърт и професията, която е избрал. Двамата с Лушън обаче се познават много отпреди бягството – били са съквартиранти в университета, където Робърт попада още като тийнейджър, благодарение на необикновени си заложби, а Фолтър е единственият му приятел и му помага да възмъжее. Сега, Лосанджелиската полиция, Маршалската служба на Съединените щати и ФБР трябва отново да заловят най-опасния сериен убиец в историята. Лушън е свръхинтелигентен, майстор на преобразяването, изкусен манипулатор и лишен от всякакви емоции – за него убийствата са просто експеримент. Следва игра на котка и мишка, взривове, жертви и финална среща между Хънтър и Фолтър. Но Лушън пропуска една много важна подробност – Робърт го познава добре и само неговият интелект може да му съперничи. 

Като цяло, ми хареса методичността на Картър по отношение на сюжета – кратки глави с редуване на перспективите между детектива и беглеца, няма нелогични обрати, действието е съсредоточено върху повторното залавяне на серийния убиец, въпреки че службите за сигурност на САЩ са непрекъснато няколко крачки след него и макар да не е много задълбочено, ни се припомня животът до момента на част от героите, ако все пак не сме чели предходните книги. Но основното, което ми липсваше, беше напрежението, което си е важна част от този тип трилъри – всичко се случваше по-скоро плавно, последователно и има предвидимост. Освен това на моменти разказът е твърде детайлен – например, когато Картър описва неща свързани с психология, биология, химични реакции – сякаш параграфите са копирани направо от някой учебник и генерално се различават от стила на фикцията. Има множество повторения, и то в цялата книга – мисли и факти са споменати в един абзац, след това повторени в следващия параграф, след което отново присъстват в някой от диалозите. В тази връзка, многократно се споменава, че Лушън е „зло в човешка форма“, но някак си липсва доказателството за това освен в една-две сцени. Не успях да усетя, че той е по-зъл и жесток от всеки друг сериен убиец – би могло да има поне една глава с преповтарянето на неговите престъпления, при положение че дори партньорът на Хънтър не е наясно кой точно е Фолтър. 

И все пак, книгата не е лоша, тъй като залага по-скоро на психологическата „игра“ между полиция и избягал психопат и това някак си се обобщава с финала – интересен, добре премислен и дава завършек на цялата история. Но, да, на мен ми липсваше предисторията и не можах напълно да се потопя в сюжета и се надявам все пак да се присъединя към редицата почитатели на Картър след като прочета и „Написано с кръв“.

 

„Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш? Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.“


Оценката ми за книгата в Goodreads:

Rating: 3.5 out of 5.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.