„Никога не е имало по-предизвестена смърт.“
Не мога да се сетя за много писатели, които толкова майсторски да си служат с езика и да превърнат една хроника за убийство в толкова пленяваща творба от литературна гледна точка. Разбира се, Габриел Гарсия Маркес е един от тях. И да, „Хроника на една предизвестена смърт“ е точно това, което обещава заглавието.
Години по-късно, разказвач ни превежда през събитията от съдбоносния ден, в който Сантяго Насар е убит, чрез спомените на жителите в селото, бавно изграждайки картината на това „кой“ и „защо“ е извършил този ужасен акт. В престъплението обаче няма мистерия – случва се посред бял ден, а извършители са двама братя, които разбират, че сестра им Анхела е била обезчестена от Насар. Иронията е, че цялото село е знаело за намеренията на братят Викарио, но никой не се опитва истински да предотврати трагедията.
Не знам как да определя книгата с нейните 86 страници (по моето издание) – дали е роман, дали е новела, повест, или пък разказ – не съм сигурна. Но съм сигурна, че „Хроника на една предизвестена смърт“ е пример за твърде кратко произведение и то в най-добрия смисъл. Стилът на Маркес те омагьосва и те потапя в живота на неназовано южноамериканско село – култура, мистицизъм, религия, много, много герои с интересна символика в имената си, но в центъра на историята е не самото деяние, а реакцията на обществото. За някои убийството е оправдано, защото е въпрос на чест, други се опитват с разговор да разубедят близнаците Педро и Пабло, а трети обикалят, за да предупредят Сантяго, но не го откриват. Така сянката на убийството пада върху всички и има отражение върху животите им, а съмнението, че всички те са съучастници, не ги напуска до сетния им ден. За толкова кратка творба впечатляващото е, че има завършеност – от самото начало знаем кои са участниците в драмата и знаем какво се е случило с тях в годините, и неизменно присъства един от ембематичните похвати на Маркес за мен – цикличност. Животът е просто един кръговрат.
Тази история има много аспекти – психологически, морални, социални, криминални, символични, но за мен основното е, че „Хроника на една предизвестена смърт“ е своеобразен шедьовър в изкуството да разказваш история – увлекателно, детайлно, едновременно документално, но и силно емоционално. А преводът на Емилия Юлзари е брилянтен.
Има вероятност тази творба на Маркес да не ви хареса, заради своята семплост и заради времената, в които честта е била движещата сила. Но ако надникнем отвъд, ще видим, че всичко това има много по-дълбок смисъл, а всички ние сме просто безмълвни наблюдатели.
„… няма по-тъжно място в живота от едно празно легло.“
„…въпросите на честта са свята област, до която имат достъп само действащите лица в драмата.“
„Фаталността ни прави невидими.“
Оценката ми за книгата в Goodreads:
Блогът на Ивиана 